Ян Мартел
Животът на Пи (47)

Глава 46

Облаците, скупчени там, откъдето трябваше да се появят спасителните кораби, както и отминаващият ден, постепенно пропъдиха усмивката от лицето ми. Безсмислено е да твърдя, че тази или онази нощ е била най-лошата в живота ми. Има толкова ужасни нощи, от които да избирам, че не бих могъл да определя шампиона сред тях. И все пак тази втора нощ в морето е останала в паметта ми като нощ на нетърпимо страдание, различно от смразяващата тревога през първата, защото това страдание беше по-традиционно по характер — срив, който се изразяваше в плач, скръб и душевна болка — и не приличаше на по-късните ми състояния, в които вече имах сили да осъзная докрай какво чувствам. И тази ужасна нощ започна с ужасна вечер.

Забелязах акули край лодката. Слънцето започваше да дърпа завесите на деня. Това беше кротка експлозия в оранжево и червено, велика цветна симфония, ярка картина със свръхестествени размери, наистина великолепен тихоокеански залез, предназначен — уви — само за мен. Акулите бяха макос — бързи хищници с остри носове, с дълги смъртоносни зъби, които стърчаха от устите им. На дължина достигаха около два метра, а една от тях бе още по-дълга. Аз ги наблюдавах с тревога. Най-голямата бързо се приближи към лодката, сякаш се готвеше да нападне, като перката на гърба й стърчеше няколко сантиметра над водата, но точно преди да стигне до нас, потъна и се плъзна под повърхността със страховита грация. Пак се появи, този път не толкова близо, после изчезна. Другите акули останаха по-дълго, като плуваха край лодката на различна дълбочина, някои съвсем видими под повърхността, на една ръка разстояние, други по-надълбоко. Имаше и други риби, едри и дребни, цветни, с различни форми. Може би щях да ги разгледам по-добре, ако вниманието ми не бе привлечено от друго: главата на Портокалка се показа над брезента.

Тя се обърна и сложи ръка върху него с жест, който съвсем точно имитираше начина, по който ние с вас спокойно бихме отпуснали ръка на облегалката на съседния стол. Но животното очевидно не се чувстваше спокойно. С израз на дълбока тъга и скръб то започна да се оглежда, като бавно въртеше глава на всички посоки. Изведнъж приликата на маймуната с човека престана да ми се струва забавна. В зоологическата градина тя беше родила две малки: здрави момчета на пет и осем години, които бяха нейна — и наша — гордост. Нямаше съмнение, че тъкмо за тях мислеше Портокалка, докато се оглеждаше над водата, неволно повтаряйки това, което правех и аз през последните трийсет и шест часа. Тя ме забеляза и не реагира. Аз бях просто друго животно, загубило всичко и осъдено да умре. Изведнъж посърнах.

Тогава съвсем ненадейно хиената се развихри. Цял ден не беше помръдвала от мястото си. Тя сложи предни лапи върху тялото на зебрата, посегна и стисна в челюстите си гънка кожа. Рязко дръпна. От корема на зебрата се изхлузи ивица кожа, тъй както хартията се плъзва при разопаковане на подарък, плавно, но безшумно и с малко по-голямо съпротивление. Кръвта шурна веднага като река. Зебрата се оживи със скимтене, хриптене и пищене, готова да се защитава. Тя заблъска с предни крака и отметна глава назад, като се мъчеше да ухапе хиената, но не можа да стигне хищника. Започна да рита със здравия си заден крак, но не постигна друго, освен да ми покаже откъде е идвало трополенето от предната нощ: копитото й се удряше в лодката. Опитите на зебрата да се защити само караха хиената да ръмжи и хапе още по-ожесточено. В тялото на зебрата зейна огромна рана. Когато позицията й зад гърба на животното вече не я удовлетворяваше, хиената скочи на хълбока му. Започна да поглъща черва и други вътрешности. В това, което правеше, нямаше никакъв ред. Ръфаше тук, лапаше там, видимо опиянена от богатия пир. След като откъсна половината черен дроб, започна да дъвче белезникавия, подобен на балон стомах. Но той беше тежък, а тъй като хълбокът на зебрата беше по-високо от корема, а кръвта бе хлъзгава, хиената започна да се свлича в тялото на жертвата си. Тя пъхна глава до раменете във вътрешностите на зебрата и нагази с предни лапи. Опита се да излезе, но само се плъзна по-надолу. Накрая се намести в положение, в което беше до половината вътре. Започна да яде зебрата жива, този път отвътре.

Жертвата се съпротивляваше все по-вяло. Кръвта започна да тече и през ноздрите й. Веднъж два пъти отметна глава назад, сякаш отправяше молитва към небето — моментът беше крайно омерзителен.

Портокалка не гледаше безразлично отстрани. Тя се бе изправила на пейката в цял ръст. С несъразмерно късите си крака и масивно туловище приличаше на хладилник с разкривени колелца. Но когато вдигна във въздуха гигантските си ръце, видът й стана внушителен. Размахът на ръцете беше по-голям от ръста й: едната ръка се простираше над водата, другата стигаше почти до отсрещния борд на лодката. Тя отвори уста, озъби се, като оголи огромните си кучешки зъби, и започна да реве. Това беше гърлен, мощен, сърдит рев, поразителен за животно, което обикновено бе мълчаливо като жираф. Хиената се стресна не по-малко от мен. Тя се сепна и се отдръпна. Но не за дълго. Започна да гледа втренчено Портокалка, космите по врата и плещите й настръхнаха, опашката щръкна нагоре. Отново скочи върху умиращата зебра. С окървавена уста хиената зина и отвърна на Портокалка с подобен пронизителен вой. Двете животни бяха на около метър едно от друго, с широко отворени усти. Те влагаха цялата си енергия във виенето, като телата им трепереха от усилие. Аз гледах право в гърлото на хиената. Въздухът над Тихия океан, който допреди минута бе изпълнен с шумоленето и шепота на вълните — естествена мелодия, която при по-щастливо стечение на обстоятелствата бих определил като успокоителна, — изведнъж се изпълни с този вцепеняващ шум, подобен на яростна битка с оглушителна стрелба на оръдия и пушки и гръмовни бомбени експлозии. Воят на хиената запълни високия регистър на слуха ми, басовият рев на Портокалка — ниския, и някъде по средата дочувах виковете на безпомощната зебра. Тъпанчетата ми щяха да се пръснат. Слухът ми не можеше да улови нищо повече — нито звук.

Започнах да треперя неудържимо. Бях сигурен, че хиената ще се нахвърли върху Портокалка.

Не можех да си представя, че положението е в състояние да се влоши, но стана точно така. Зебрата беше издухала малко кръв от ноздрите си във водата. След секунди отекна тежък удар по лодката, последван от още един. Водата наоколо гъмжеше от акули. Те търсеха източника на кръвта, лесната плячка. Опашките им проблясваха във водата, главите им се мятаха насам-натам. Лодката се разтресе от удари. Не се страхувах, че ще се обърнем, но се опасявах, че акулите ще пробият металния корпус и ще ни потопят.

При всеки удар животните подскачаха и се оглеждаха тревожно, но това не ги отвлече от основното им занимание да реват едно срещу друго. Бях убеден, че крясъците ще прераснат във физическа разправа. Вместо това след няколко минути те секнаха. Портокалка се обърна с пуфтене и мляскане, а хиената наведе глава и се оттегли зад разкъсаното тяло на зебрата. Като не намериха нищо, акулите спряха да удрят по лодката и постепенно изчезнаха. Накрая се възцари тишина.

Във въздуха се носеше отвратителна задушлива смрад, животинска смесица от мирис на ръжда и изпражнения. Навсякъде имаше кръв, която засъхваше и се превръщаше в плътна червена кора. Наоколо бръмчеше самотна муха — звук, който в съзнанието ми предвещаваше безумие. Никакъв кораб, нищо не се бе появило на хоризонта през този ден, а ето че денят свършваше. Когато слънцето се плъзна под хоризонта, умряха не само денят и бедната зебра, но и семейството ми. След втория залез отчаянието отстъпи място на болката и скръбта. Те бяха мъртви, не можех повече да го отричам. Колко мъчително е да признаеш подобно нещо в душата си! Да загубиш брат означава да загубиш човек, с когото би трябвало заедно да остарееш, който би могъл да ти доведе снаха и племенници — хора, които да населят дървото на живота ти и да създадат нови разклонения. Да загубиш баща означава да се простиш с онзи, от чиито напътствия и помощ се нуждаеш, на когото се крепиш, тъй както клоните се крепят на дървесния ствол. Да загубиш майка — е, това е като да останеш без слънце над главата си. Като да загубиш… Съжалявам, по-добре да спра дотук. Аз легнах на брезента и цяла нощ плаках и скърбих, заровил лице в ръцете си. Хиената прекара по-голямата част от нощта в ядене.