Ян Мартел
Животът на Пи (41)

Глава 40

Ричард Паркър не скочи във водата след мен. Вълните отнасяха греблото, което исках да използвам вместо тояга. Улових го и стигнах спасителния пояс, който сега беше празен. Страшно беше да плуваш във водата. Тя бе черна, студена и яростна. Чувствах се така, сякаш бях на дъното на срутващ се кладенец. Водата ме блъскаше. Влизаше в очите ми. Дърпаше ме надолу. Едва дишах. Ако не беше спасителният пояс, не бих издържал и минута.

На четири метра по-нататък забелязах триъгълник, който пореше водата. Беше перка на акула. По гръбнака ми пробяга страховита тръпка, студена и хлъзгава, подобна на гъдел. Заплувах с всички сили към единия край на лодката — този, който беше покрит с брезента. Повдигнах се, като се подпрях с ръце на пояса. Не виждах Ричард Паркър. Не беше върху брезента, нямаше го и на седалките. Явно лежеше на дъното на лодката. Отново се повдигнах на ръце. Единственото, което успях да зърна за кратко, беше главата на зебрата в отсрещния край. Когато пак се отпуснах във водата, точно пред мен се плъзна друга перка на акула.

Яркооранжевият брезент беше закрепен със здраво найлоново въже, промушено през металните халки по края му и захванато за притъпените куки по бордовете на лодката. Той не прилепваше така плътно на носа, който бе много къс — ако беше част от човешко лице, бихме го нарекли чип, — както на други места. Въжето бе леко охлабено там, където минаваше от едната кука на носа към другата, и брезентът висеше. Аз вдигнах греблото над главата си и пъхнах дръжката му в пролуката, която сега можеше да ми спаси живота. Налегнах на греблото колкото сила имах. Получи се процеп, макар и уродлив. Подпрях се на ръце и обвих крака около греблото. Дръжката изду брезента, но и той, и въжето, и греблото издържаха. Вече бях над водата, макар и на по-малко от метър. По-големите вълни продължаваха да ме заливат.

Бях самотен и осиротял насред Тихия океан, увиснал на едно гребло в компанията на възрастен тигър, акули, които плуват под мен и буря, бушуваща наоколо. Ако бях разгледал перспективите си в светлината на разума, със сигурност щях да се предам и да пусна греблото с надеждата, че ще се удавя, преди да са ме изяли. Но аз помня, че нямах и една ясна мисъл в главата си в тези първи минути на относителна безопасност. Дори не забелязах кога изгря слънцето. Държах се за греблото, просто се държах, един Бог знае защо.

Не след дълго измислих добър начин да си послужа със спасителния пояс. Извадих го от водата и промуших греблото през дупката. Плъзнах го надолу, докато поясът стигна до мен. Пъхнах се в него и сега трябваше да се държа само с крака. Ако Ричард Паркър се появеше, щеше да бъде по-трудно да сляза от греблото, но Тихият океан ми се виждаше по-страшен от тигъра.