Ян Мартел
Животът на Пи (39)

Глава 38

Не разбирам. Дни наред корабът плаваше, невъзмутимо безразличен към околния свят. Грееше слънце, валеше дъжд, духаха ветрове, сновяха течения, морето издигаше хълмове, прорязваше долини — „Цимцум“ нехаеше. Той напредваше с бавната масивна самоувереност на континентална суша.

Специално за пътуването бях купил карта на света, бях я окачил на една коркова дъска в каютата. Всяка сутрин се осведомявах за местоположението ни от капитанския мостик и го отбелязвах на картата, като забождах карфица с оранжева главичка. Плавахме от Мадрас през Бенгалския залив, оттам през Малайския проток около Сингапур и към Манила. Радвах се на всеки миг от пътуването. Толкова вълнуващо беше да се плава с кораб! Грижата за животните ни създаваше много работа. Всяка нощ си лягахме капнали от умора. Останахме в Манила два дни поради необходимост от прясна храна, нов товар и, както ни обясниха, рутинна поддръжка на двигателите. Интересуваха ме само първите две. Прясната храна включваше един тон банани, а новият товар — женско шимпанзе от Конго, последица от сделките на баща ми. Един тон банани обикновено идва в комплект с кило — кило и половина едри черни паяци. Шимпанзето е нещо като малка стройна горила, но с по-зъл вид, недотам меланхоличен като на по-едрия му братовчед. Когато докосне едър черен паяк, шимпанзето тръпне и гримасничи точно като вас и мен, после гневно го смачква с кокалчетата на пръстите си — нещо, което ние с вас не бихме направили. Бананите и шимпанзето ми се струваха по-интересни от шумните прашни механични приспособления в мрачния търбух на кораба. Рави прекарваше дните си там, като гледаше как моряците работят. Казваше, че има проблем с двигателите. Дали не бяха объркали нещо при ремонта? Не знам. Не мисля, че някой някога ще узнае. Отговорът е загадка, погребана на дъното под хиляди метри вода.

Отпътувахме от Манила и навлязохме в Тихия океан. На четвъртия ден от отплаването, по средата на пътя към Средния път, потънахме. Корабът изчезна в дупка от карфица на картата ми. С очите си видях как цяла планина се срина и потъна под краката ми. Около мен останаха повърнати отломки от кораб със стомашно разстройство. Прилоша ми. Изпаднах в шок. Почувствах в себе си необятна празнота, която постепенно се изпълни с тишина. Дни наред гърдите ме боляха от мъка и страх.

Мисля, че е имало експлозия. Но не съм сигурен. Станало е, докато съм спал. Събудих се. Корабът не беше луксозен лайнер. Беше мръсен тромав товарен кораб, който не бе предназначен за превозване на пътници и не бе съобразен с тяхното удобство. Там непрекъснато се чуваше бръмчене. Тъкмо заради този монотонен шум ние спяхме като къпани. Това беше форма на тишина, която нищо не можеше да смути — нито хъркането на Рави, нито бълнуването ми насън. Затова експлозията, ако е имало такава, не е произвела необичаен шум. По-скоро различен шум. Събудих се рязко, сякаш Рави бе спукал балон до ухото ми. Погледнах часовника си. Минаваше четири и половина сутринта. Надвесих се и погледнах леглото отдолу. Рави спеше.

Облякох се и слязох. Обикновено спя дълбоко. При нормални обстоятелства бих заспал отново. Не знам защо ми се прииска да стана. Това беше по-типично за Рави. Той обичаше да използва думата „зова“, сигурно щеше да каже „Приключенията ме зоват“ и да тръгне на обиколка из кораба. Шумът отново бе станал монотонен, но като че ли някак различен, може би по-глух.

Разтърсих Рави. Казах:

— Рави! Чух странен шум. Ела да видим какво става.

Той ме изгледа сънено. Завъртя глава, обърна се и дръпна завивката до под брадичката си. О, Рави!

Аз отворих вратата на каютата.

Помня как тръгнах по коридора. И денем, и нощем той изглеждаше по един и същ начин. Но вътре в мен беше нощ. Спрях пред вратата на баща ми и майка ми и се зачудих дали да почукам. Помня, че погледнах часовника си и реших да не го правя. Баща ми не обичаше да смущават съня му. Хрумна ми да се кача на горната палуба и да дочакам изгрева. Може би щях да видя падаща звезда. Тъкмо за това си мислех — за падащите звезди, — докато се качвах по стълбите. Каютите ни бяха две нива под палубата. Вече бях забравил за странния шум.

Едва когато бутнах тежката врата към главната палуба, разбрах какво е времето навън. Това ли представляваше бурята? Вярно е, че валеше дъжд, но не беше кой знае колко силен. Със сигурност не можеше да се сравни с поройните дъждове, които валят през сезона на мусоните. Имаше и вятър. Предполагам, че ако наоколо имаше чадъри, щеше да ги отнесе. Но аз се движех без особено усилие. Колкото до морето, то изглеждаше бурно, но на човек от сушата морето винаги се струва внушително и страховито, опасно красиво. Вълните се издигаха високо и бялата им пяна, подхваната от вятъра, се разбиваше в корпуса на кораба. Но аз бях виждал това и в други дни, и корабът бе оцелял. Товарният кораб представлява огромна и стабилна конструкция, победа на инженерната мисъл. Той е конструиран така, че да издържа на най-тежки условия. Такава буря със сигурност не би го потопила, нали? Трябваше само да затворя вратата и от бурята нямаше да остане и следа. Тръгнах по палубата. Улових се здраво за парапета и застанах лице в лице с природната стихия. Това беше истинско приключение.

— Канада, ето ме, идвам! — провикнах се аз, мокър и премръзнал до кости. Чувствах се неустрашим. Беше още? Тъмно, но се виждаше какво става наоколо. Това бе светлината на ада. Природата си я бива да устройва внушителни представления. Сцената е просторна, осветлението — драматично, декорите са безгранични, а бюджетът за специални ефекти — неизчерпаем. Пред мен се разиграваше спектакъл на вятъра и водата, пищно зрелище за сетивата, каквото дори Холивуд не би могъл да си позволи. Но стихията се вихреше някъде пред мен. Земята под краката ми бе непоклатима. Аз бях зрител, сгушил се на сигурно място в стола си.

Едва когато погледнах към спасителната лодка на капитанския мостик, ме обзе тревога. Тя не беше стабилно закрепена на железните греди. Беше наклонена на една страна. Сведох поглед към ръцете си. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Работата беше там, че аз се държах здраво не заради времето, а защото иначе щях да се просна на палубата. Корабът се беше наклонил към левия борд. Наклонът не бе чак толкова голям, но все пак достатъчен, за да ме стресне. Когато погледнах надолу, забелязах, че корабът вече не стои изправен във водата. Под мен се виждаше масивният му черен корпус.

Побиха ме ледени тръпки. Реших, че сигурно е от бурята. Време беше да се прибера на сигурно място. Пуснах се, бързо притичах до стената, стигнах вратата и я дръпнах.

Във вътрешността на кораба се чуваха звуци. Гърлени метални стенания. Препънах се и паднах. Не се нараних. Изправих се. Като се държах за парапетите, слязох по стълбата, прескачайки по четири стъпала наведнъж. Бях се спуснал едно ниво по-долу, когато видях вода. Много вода. Препречваше пътя ми. Изригваше отдолу като разбунена тълпа, бясна, ревяща и непокорна. Стълбите се губеха във водния мрак. Не вярвах на очите си. Какво правеше тази вода тук? Откъде се беше взела? Стоях като закован на място, уплашен и стъписан, не знаех какво да правя. Долу беше семейството ми.

Втурнах се нагоре по стълбите. Стигнах до палубата. Природният спектакъл вече съвсем не беше забавен. Бях много уплашен. Сега бе съвсем очевидно, че корабът е силно наклонен. Имаше и забележим наклон от носа към кърмата. Надникнах през борда. Водата беше на не повече от двайсет и пет метра от палубата. Корабът потъваше. Умът ми не го побираше. Беше толкова невероятно, колкото Луната да избухне в пламъци.

Къде бяха капитанът, офицерите и екипажът? Какво правеха? В мрака около носа видях да тичат хора. Стори ми се, че забелязах и животни, но сметнах, че това е илюзия, измайсторена от дъжда и тъмнината. Когато времето беше хубаво, ние отваряхме люковете в техния отсек, но всички животни стояха затворени в клетките си. Все пак транспортирахме опасни диви животни, не добитък. Стори ми се, че чух някой да крещи горе на капитанския мостик.

Корабът се разтресе и тогава се чу звукът — чудовищното метално оригване. Какво беше това? Общият писък на хора и животни, ужасени от неминуемата си смърт? Дали самият кораб не предаваше богу дух? Аз паднах. Изправих се на крака. Отново погледнах през борда. Морето се надигаше. Вълните се приближаваха. Потъвахме бързо.

Ясно чух писък на маймуни. Нещо трополеше по палубата. От дъжда изплува див индийски бивол и се втурна към мен ужасен, неориентиран, разярен. Гледах го с недоумение и вцепенение. Кой, за Бога, го беше пуснал?

Затичах се към стълбите за капитанския мостик. Там стояха офицерите, единствените хора на кораба, които говореха английски, повелителите на съдбата ни, онези, които можеха да поправят това зло. Те щяха да ми обяснят всичко. Да се погрижат за мен и за семейството ми. Изкатерих се на средния мостик. От дясната страна нямаше никой. Затичах се наляво. Видях трима членове на екипажа. Паднах. Станах. Те гледаха зад борда. Аз извиках. Обърнаха се. Видяха ме, после се спогледаха. Размениха си няколко думи. Бързо тръгнаха към мен. Почувствах как ме изпълва благодарност и облекчение. Казах си: „Благодаря ти, Боже, че те намерих. Какво става? Много съм уплашен. В дъното на кораба има вода. Тревожа се за семейството си. Не мога да стигна до нивото, където са каютите ни. Това нормално ли е? Мислиш ли, че…“

Един от хората прекъсна мислите ми, като ми навлече спасителна жилетка и закрещя нещо на китайски. Забелязах, че на жилетката виси оранжева свирка. Хората ми кимаха енергично. Когато ме сграбчиха и ме вдигнаха със силните си ръце, не си помислих нищо определено. Реших, че ми помагат. Докато ме носеха, изпитвах такова доверие и благодарност към тях. Едва когато ме хвърлиха през борда, започнах да се съмнявам.