Ян Мартел
Животът на Пи (35)

Глава 34

Баща ми каза:

— Ще плаваме като Колумб!

— Той се е надявал да стигне до Индия — мрачно отбелязах аз.

Продадохме зоологическата градина с цялата й покъщнина. Нова страна — нов живот. Освен че ни даваше възможност да потърсим щастливо бъдеще другаде, с продажбата щяхме да покрием разноските по емиграцията и да останем с прилична сума, за да започнем нов живот в Канада (макар че сега като си помисля, тази сума ми се струва смехотворна — как само се заслепяват хората от парите!). Можехме да продадем животните на зоологически градини в Индия, но в Америка бяха готови да платят по-висока цена. Конвенцията за международна търговия със застрашени видове тъкмо беше влязла в сила и нямаше вече вратички за сделки с незаконно уловени диви животни. Сега бъдещето на зоологическите градини зависеше само от другите зоологически градини. Зоологическата градина на Пондичери затвори врати в подходящ момент. Всички се надпреварваха да купят животните ни. Накрая ги продадохме основно на „Линкълн Парк“ в Чикаго и на зоологическата градина в Минесота, която тепърва се откриваше, но отделни животни заминаха за Лос Анджелис, Луисвил, Оклахома и Синсинати.

Две от животните пък щяха да отпътуват за Канада. Така се чувствахме двамата с Рави. Не искахме да заминаваме. Не искахме да живеем в страна, където духат буйни ветрове и през зимата температурата пада до минус двеста. Канада не участваше в шампионатите по крикет. Заминаването започна да ни се струва по-поносимо — тъй като постепенно свикнахме с тази мисъл — с течение на времето, докато се стягахме за път. Подготовката ни отне близо година. Не говоря за нас самите. Говоря за животните. Като се има предвид, че животните не разполагат с дрехи, обувки, чаршафи, мебели, кухненски съдове, тоалетни принадлежности, че за тях националността не означава нищо, че изобщо не ги е грижа за паспорти, пари, перспективи за работа, училища, разходи по настаняване, възможности за лечение — накратко, като се има предвид безгрижието на съществуването им, не е за вярване колко трудно се местят да преместиш зоологическа градина е като да преместиш град.

Бумащината нямаше край. Литри вода за лепене на марки. Стотици „Уважаеми господин Еди-кой си“. Делови предложения. Въздишки, дочути крадешком. Съмнения, изразени с половин уста. Пазарене. Решения, изпратени за одобрение в по-горни инстанции. Договаряне на цени. Сключване на сделки. Полагане на подписи на съответните места. Размяна на поздравления. Събиране на сертификати за произход. Издаване на медицински свидетелства. Издаване на разрешения за износ. Издаване на разрешения за внос. Изясняване на условията за карантина. Организиране на превоз. Куп пари за телефонни разговори. В зоологическите градини се шегуват — изтъркана шега, — че хартията, която се изразходва около продажбата на една мишка земеровка тежи повече от слон, хартията, която отива за продажбата на слон, тежи повече от кит, най-добре е никога, ама никога да не продавате кит. По пътя от Пондичери до Минеаполис през Делхи и Вашингтон като че ли се точеше върволица от бюрократи, всеки от които имаше своята бланка, своя проблем, своите колебания. Сигурно транспортирането на животни до Луната щеше да бъде по-лесно. Баща ми изскуба почти всички косми на главата си и на няколко пъти бе готов да се откаже.

Имаше и непредвидени обстоятелства. Повечето ни птици, влечуги, лемури, носорози, орангутани, мандрили, макаки, жирафи, мравояди, тигри, леопарди, рисове, хиени, зебри, хималайски мечки, ленивци, индийски слонове, нилгирски кози и още някои животни се продадоха бързо, но към други, като например нашата Елфи, нямаше интерес.

— Операция на катарактата! — крещеше баща ми, като размахваше писмото. — Ще я вземат, ако направим операция на катарактата на дясното й око. На хипопотам! Какво друго? Пластична операция на носа на носорога?

За някои от другите ни животни казваха, че са „твърде обикновени“ — лъвовете и бабуините например. Баща ми благоразумно ги размени за още един орангутан от зоологическата градина в Мизора и за едно шимпанзе от Манила (колкото до Елфи, тя доживя последните си дни в Тривандрум). Една зоологическа градина поиска „истинска брахманска крава“ за детския си кът. Баща ми отиде до градската джунгла на Пондичери и купи крава с тъмни влажни очи, хубав заоблен гръб и прави рога, които стърчаха на главата й под толкова прав ъгъл, че сякаш беше облизала електрически контакт. Той даде да боядисат рогата й в яркооранжево и окачи на върховете им малки пластмасови звънчета за допълнителна автентичност.

Пристигна делегация от трима американци. Аз бях много любопитен. Никога не бях виждал на живо истински американци. Те бяха розови, закръглени, добродушни, много компетентни и се потяха обилно. Разгледаха животните ни. Приспаха по-голямата част и после преслушаха сърцата им със стетоскоп, проучиха урината и изпражненията им, сякаш четяха хороскоп, взеха им кръв със спринцовки и я анализираха, опипаха ги и ги потупаха, почукаха по зъбите им, светнаха в очите им е фенерчета, пощипаха кожите им, погалиха и разрешиха козините им. Горките животни. Сигурно са си помислили, че минават на преглед за приемане в Армията на Съединените щати. Американците ни удостоиха с широки усмивки и нетърпимо силни ръкостискания.

В резултат на това животните, подобно на нас, получиха необходимите документи. Станаха бъдещи янки, а ние — бъдещи канадци.