Ян Мартел
Животът на Пи (32)

Глава 31

Веднъж те се срещнаха — господин Кумар и господин Кумар, пекарят и учителят. Първият господин Кумар изяви желание да разгледа зоологическата градина.

— За толкова години нито веднъж не съм ходил. А не е далеч. Ще ми я покажеш ли? — попита той.

— Да, разбира се — отговорих аз. — За мен ще бъде чест.

Уговорихме се да се срещнем на другия ден след училище пред главния вход.

През целия ден бях неспокоен. Ядосвах се на себе си: „Глупак! Защо пред главния вход? Там по всяко време гъмжи от народ. Забрави ли колко невзрачен е този човек? Никога няма да го познаеш!“ Ако минех покрай него, без да го забележа, щеше да се обиди. Щеше да си каже, че съм размислил и че не искам да ме виждат с прост пекар мюсюлманин. Щеше да си тръгне, без да промълви и дума. Нямаше да се ядоса — щеше да приеме оправданието ми, че слънцето ме е заслепило, — но повече нямаше да поиска да дойде в зоологическата градина. Сигурен бях, че ще стане точно така. Трябваше да го позная. Реших да се скрия и да изчакам, докато се уверя, че е той — това беше единственият изход. Но бях забелязал, че точно когато се напрягам най-усърдно да го позная, най-трудно го различавам. Сякаш самото усилие ме заслепяваше.

В уречения час застанах точно срещу главния вход на зоологическата градина и започнах да трия очи с двете си ръце.

— Какво правиш?

Беше Радж, един приятел.

— Зает съм.

— Зает си да си триеш очите?

— Махни се.

— Хайде да се разходим по „Бийч Роуд“.

— Чакам един човек.

— Е, едва ли ще го видиш, ако продължаваш да си търкаш очите така.

— Благодаря за сведението. Приятна разходка по „Бийч Роуд“.

— А искаш ли да отидем в парка?

— Не мога, казах ти.

— Хайде!

— Моля те, Радж, махни се!

Той си тръгна. Продължих да търкам очи.

— Ще ми помогнеш ли с домашното по математика, Пи?

Беше Аджит, друг приятел.

— По-късно. Махни се.

— Здравей, Писин.

Беше госпожа Радхакришна, приятелка на майка ми. С няколко думи я отпратих.

— Извинете, къде е улица. „Дапорт“?

Някакъв непознат.

— Ей там.

— Колко струва входът за зоологическата градина? Друг непознат.

— Пет рупии. Будката за билети е отсреща.

— Да не би да ти е влязъл хлор в очите?

Беше Мамаджи.

— Здравей, Мамаджи. Не.

— Баща ти вътре ли е?

— Сигурно.

— Ще се видим утре сутринта.

— Да, Мамаджи.

— Тук съм, Писин.

Ръцете застинаха неподвижно върху очите ми. Този глас. Познато непознат, непознато познат. Почувствах как лицето ми се разтегля в усмивка.

— Салаам алейкум, господин Кумар! Колко се радвам да ви видя!

— Ва алейкум ассалаам. Какво ти е на очите?

— А, нищо. Само малко прах.

— Изглеждат ми доста зачервени.

— Няма нищо.

Той тръгна към будката за билети, но аз го повиках:

— Не, не. За вас няма нужда, учителю.

Гордо махнах с ръка на портиера и въведох господин Кумар в зоологическата градина.

Той се дивеше на всичко: на това как край високите дървета се разхождат дълги жирафи, как на хищниците се дават тревопасни, а на тревопасните — трева, как едни създания живеят през деня, а други — през нощта, как едни, на които са необходими остри клюнове, имат остри клюнове, а други, които се нуждаят от гъвкави стави, имат гъвкави стави. Приятно ми беше, че е толкова заинтригуван.

Той си послужи с думите от Свещения Коран: Това има знамение за хора проумяващи.

Стигнахме до зебрите. Господин Кумар дори не беше чувал за съществуването на такива животни, камо ли да ги е виждал. Беше стъписан.

— Наричат се зебри — казах аз.

— Да не сте ги боядисали с четка?

— Не, не. Такива са си по природа.

— А какво става, когато завали?

— Нищо.

— Ивиците не се ли размазват?

— Не.

На идване бях взел няколко моркова. Сега ми беше останал само един, едър и сочен. Извадих го от торбата. В този момент чух стъпки по чакъла вдясно от мен. Беше господин Кумар, приближаваше се към заграждението с обичайното си люлеене и поклащане.

— Здравейте, господине.

— Здравей, Пи.

Пекарят — свит, но горд човек, кимна на учителя и последният му кимна в отговор.

Една наблюдателна зебра бе видяла моркова в ръката ми и се беше приближила до ниската ограда. Стоеше с наострени уши и тихо потропваше с копита. Счупих моркова на две и дадох по една половина на двамата господа Кумар.

— Благодаря, Писин — каза единият.

— Благодаря, Пи — рече другият.

Господин Кумар пръв протегна ръка над оградата. Дебелите черни бърни на зебрата лакомо захапаха моркова.

Господин Кумар не го пусна. Животното заби зъби в моркова и го пречупи на две. Звучно захрупа и след няколко секунди посегна да вземе останалото парче, като обхвана с устни пръстите на господин Кумар. Той пусна моркова и погали зебрата по гладкия нос.

Дойде ред на господин Кумар. Той не бе толкова взискателен към нея. Изчака я да захапе половината морков и го пусна. Черните устни бързо придвижиха остатъка към устата.

Господин Кумар и господин Кумар изглеждаха доволни.

— Зебра, казваш? — попита господин Кумар.

— Точно така — отговорих аз. — Принадлежи към същото семейство като магарето и коня.

— Ролс-ройсът на еднокопитните — отбеляза господин Кумар.

— Какво чудно създание — отбеляза господин Кумар.

— Тази е зебра на Грант — отбелязах аз.

Господин Кумар каза:

— Equus burcheli boehmi.

Господин Кумар каза:

— Аллаху Акбар.

Аз казах:

— Много е красива.

Загледахме се.