Ян Мартел
Животът на Пи (19)

Глава 18

Ислямът дойде непосредствено след това, около година по-късно. Бях петнайсетгодишен и се разхождах из родния си град. Мюсюлманският квартал не беше далеч от зоологическата градина. Малък, спокоен район с арабски надписи и полумесеци по фасадите на къщите.

Озовах се на улица „Мулла“. Разгледах набързо джамия „Масджид“, като, разбира се, обикалях само отвън. Ислямът имаше славата на религия, по-лоша от християнството — малко богове, много насилие, а и не бях чувал никого да каже добра дума за мюсюлманските училища, — затова нямах намерение да влизам, макар че вътре не се виждаше никой. Сградата, чиста и бяла, като се изключат ръбовете, боядисани в зелено, представляваше отворена конструкция, която ограждаше пусто централно помещение. Навсякъде по пода имаше дълги сламени рогозки. Най-отгоре право в небето се издигаха две тънки, подобни на флейти минарета на фона на високи кокосови палми. В сградата нямаше нищо, което да говори за религиозна принадлежност и по тази причина да бъде интересно за мен, но бе приятно спокойно.

Продължих нататък. Точно до джамията имаше няколко свързани помежду си едноетажни постройки с малки сенчести врати. Те бяха порутени и мизерни, зелената мазилка по стените бе избеляла. В една от постройките имаше малко магазинче. Забелязах ред прашни бутилки кока-кола и четири прозрачни пластмасови буркана, наполовина пълни с бонбони. Но основната стока беше нещо друго — плоско, кръгло и бяло. Приближих се. Приличаше на някакъв вид безквасен хляб. Натиснах с пръст един от самуните. Беше твърд. Сякаш бе опечен преди три дни. Зачудих се кой ли би ял такъв хляб. Взех го и се опитах да го разчупя.

Един глас каза:

— Искаш ли да опиташ?

Подскочих от уплаха. На всеки може да се случи: игра на светлосенки, преливащи се цветни петна, умът ти блуждае другаде — и не различаваш това, което е пред очите ти.

На около четири стъпки от мен пред самуните хляб седеше човек. Така се стреснах, че махнах с ръце и хлябът отхвърча чак на улицата. Падна в купчина пресен кравешки тор.

— Извинете, господине, не ви видях! — запелтечих аз. Бях готов да побягна.

— Не се тревожи — спокойно каза човекът. — Някоя крава ще го изяде. Вземи си друг.

Той взе един самун и го разчупи на половина. Изядохме го заедно. Беше твърд и клисав — същинско изпитание за зъбите, — но засищащ. Успокоих се.

— Значи вие печете този хляб — подхванах аз, колкото да завържа разговор.

— Да. Ела да ти покажа как.

Човекът стана и ми махна да го последвам в къщата.

Вътре имаше две стаи. По-голямата, почти запълнена от огромна фурна, представляваше пекарната, а другата, отделена с тънко перде, служеше за спалня. Дъното на фурната беше покрито с дребни камъчета. Човекът ми обясняваше как пече хляба върху тези камъчета, когато във въздуха се разнесе носовият вой на муезин, идващ откъм джамията. Знаех, че това е призив към молитва, но нямах представа какво се прави в такива случаи. Помислих си, че призовава вярващите мюсюлмани в джамията, тъй както камбаните събират християните в църквата. Не беше така. Пекарят спря по средата на изречението и каза:

— Извини ме.

Шмугна се зад завесата в съседната стая, след минута се върна с навито на руло килимче и го постла на пода на пекарната, с което предизвика брашнена вихрушка. И без да се притеснява от мен, застана насред работното си място и започна да се моли. Беше неуместно, но аз бях този, който се чувстваше не на място. За щастие човекът се молеше със затворени очи.

Той стоеше изправен. Мърмореше нещо на арабски. Доближи ръце до ушите си, сякаш се напрягаше да чуе отговора на Аллах. Поклони се. Пак се изправи. Падна на колене и опря длани и чело в пода. Изправи се, без да става. После отново се поклони до земята. Стана на крака. След това всичко започна отначало.

Значи ислямът е лесно упражнение, казах си. Опростен вариант на йога за горещи дни, подходящ за бедуини. Асани без много потене, лесно достижим рай.

Пекарят повтори цикъла си от движения четири пъти, като през цялото време мърмореше. Накрая обърна глава надясно, после наляво и след кратка медитация отвори очи, усмихна се, отстъпи встрани от килимчето и с един замах го нави на руло — свидетелство за дългогодишна практика. Занесе го обратно в съседната стая. После дойде при мен.

— Та, за какво говорех? — попита ме той.

Това бе първият път, когато видях мюсюлманин да се моли — бърза, необходима, физическа, тиха, поразителна молитва. Следващия път, когато се молих в църква — на колене, неподвижен, безмълвен пред Христос на Кръста, — в съзнанието ми изплува споменът за това красиво и силно единение с Бога насред чувалите с брашно.