Ян Мартел
Животът на Пи (1)

От автора

Тази книга се роди, когато бях гладен. Нека ви обясня. През пролетта на 1996 година втората ми книга роман — излезе в Канада. Не беше посрещната добре. Критиците бяха и озадачени, и я хвалеха вяло, с което я осъдиха на провал. Читателите не й обърнаха внимание. Въпреки всичките ми усилия да се правя на клоун и на акробат медийният цирк не се впечатли. Нещата около романа ми не помръднаха. По лавиците в книжарниците виждах книги, строени в редици като играчи преди бейзболен футболен мач, и моята беше тромавото неатлетично момче, което никой не иска в отбора си. Скоро си отиде — кротко и незабелязано.

Провалът не ме обезсърчи кой знае колко. Вече се бях захванал с друга история — роман, чието действие се развиваше в Португалия през 1939 година. Само че не ме свърташе на едно място. А и парите ми бяха малко.

Затова отлетях за Бомбай. Не е толкова нелогично, ако си дадете сметка за три неща: че ленивият живот в Индия би убил всяка енергия у което и да било живо същество, че там с малко пари може да се живее дълго и че роман, в който действието се развива в Португалия през 1939 година, може да няма почти нищо общо с Португалия през 1939 година.

Вече бях ходил в Индия — в северната част — за пет месеца. При първото си пътуване бях тръгнал към субконтинента напълно неподготвен. Всъщност подготовката ми се състоеше от една дума. Когато споделих плановете си за пътуването с мой приятел, който познаваше добре страната, той ми каза небрежно:

— В Индия говорят смешен английски. Обичат думи като „bamboozle“.

Припомних си това, когато самолетът ми започна да се спуска над Делхи, така че думата „bamboozle“^[1] беше единствената ми подготовка за пъстрата, шумна, шеметна лудост на Индия. При всеки удобен случай използвах тази дума и да си призная честно, вършеше добра работа. Например на един чиновник на гарата казах:

— Не предполагах, че билетът може да бъде толкова скъп. Не се опитвате да ме преметнете, нали?

Той се усмихна и отговори напевно:

— Не, господине! За никакво премятане и дума не може да става. Казах ви точната цена.

При второто си пътуване до Индия знаех по-добре какво да очаквам, а знаех и какво искам: да се установя някъде в планините и да напиша романа си. Представях си как седя на маса на голяма веранда с разпилени листа пред мен, а до тях — чаша чай, от която се вдига пара. В краката ми лежат зелени хълмове, потънали в мъгла, а до слуха ми достигат пронизителни писъци на маймуни. Времето е точно каквото трябва — лек пуловер сутрин и вечер, денем нещо с къс ръкав. Седнал с химикалка в ръка в търсене на великата истина, аз превръщам Португалия в литературна измислица. Та нали за това е литературната измислица — за да може избирателно да преобразува реалността? Да я изопачава, за да извади на показ същината й? За какво ми е изобщо да ходя в Португалия?

Съдържателката ми разказва истории за борбата с британците и прогонването им. Разбираме се какво ще обядвам и вечерям на следващия ден. След като приключа с писането за деня, отивам на разходка по полегатите хълмове сред чаените плантации.

За съжаление обаче романът ми се задави, закашля се и издъхна. Това се случи в Матеран, недалеч от Бомбай, малко градче сред хълмовете с тук-таме някоя маймуна, но без чаени плантации. Такъв е проблемът на бъдещите писатели. Темата е добра, изреченията — също. Героите така кипят от живот, че им липсват само удостоверения за раждане. Сюжетът, в който си ги вплел, е грандиозен, прост и завладяващ. Направил си необходимите проучвания, събрал си фактите — исторически, социални, климатични, кулинарни, — които ще придадат автентичност на историята ти. Диалогът се ниже гладко и припуква от напрежение. Описанията изобилстват от цветове, контрасти и красноречиви подробности. Наистина романът не може да не стане велик. Само че нищо не казва. Въпреки привидното бляскаво обещание идва момент, в който осъзнаваш, че непрестанният тревожен шепот, закътан някъде в дълбините на съзнанието ти, разкрива плоската, ужасяваща истина: няма да се получи. Един елемент липсва — онази искрица, която съживява истинската история, независимо дали историческите или кулинарните факти са достоверни. Твоята история е емоционално мъртва, ето какъв е проблемът. Това откритие е донякъде саморазрушително, бих казал. Оставя те изпълнен с болезнен гняв.

От Матеран изпратих бележките от неуспелия си роман. Адресирах ги до измислено място в Сибир с обратен адрес, също така измислен, в Боливия. След като чиновникът подпечата плика и го хвърли в купа с писма за сортиране, аз седнах мрачен и обезверен. „А сега накъде, Толстой? Какви други блестящи идеи имаш за живота си?“ Запитах се аз.

Е, все още имах малко пари и все така продължаваше да не ме свърта на едно място. Станах, излязох от пощата и тръгнах из южната част на Индия.

На хората, които ме питаха какво работя, се изкушавах да отговоря: „Аз съм доктор“, защото лекарите са съвременните повелители на магията и чудото. Но не се съмнявах, че на следващия завой ме дебне някоя автобусна катастрофа и тогава, когато всички погледи се обърнат към мен, сред писъците и стоновете на жертвите ще ми се наложи да обяснявам, че съм доктор, но не по медицина, а по право; после, когато поискат да им помогна да осъдят правителството за катастрофата, ще трябва да призная, че всъщност съм бакалавър по философия; на гневните въпроси за философския смисъл на тази кървава трагедия ще ми се наложи да кажа, че едва съм стигнал до Киркегор, и така нататък. Реших да се придържам към скромната, измъчена истина.

По пътя си тук и там чувах в отговор: „Писател? Така ли? Имам история за вас.“ В повечето случаи историите бяха по-скоро анекдоти без вкус и без живот.

Пристигнах в град Пондичери, малка съюзна територия под собствено управление, южно от Мадрас, на брега на Томил Наду. По население и големина това е съвсем малка част от Индия — за сравнение остров Принц Едуард е гигантска част от Канада, — но историята я е обособила в отделна територия. Защото някога град Пондичери е бил столица на една от най-скромните колониални империи — Френска Индия. Французите несъмнено биха искали да си съперничат с британците, но единственият радж, с който са успели да се сдобият, е обхващал шепа малки пристанища. Те са се задържали в тях близо триста години. Напуснали са Пондичери през 1954 година, като са оставили след себе си хубави бели сгради, широки улици под прав ъгъл с наименования като „Рю дьо ла Марин“ и „Рю Сен Луи“, както и униформени каскети за полицаите.

Седях в индийското кафене на улица „Неру“. Това е просторно заведение със зелени стени и високи тавани. Над главата ти се въртят вентилатори, за да раздвижват топлия влажен въздух. Мястото е запълнено докрай с еднакви квадратни маси, всяка в комплект с четири стола. Сядаш, където намериш, в каквато компания се случи. Кафето е хубаво и предлагат препечени филийки по френски. Лесно се завързват разговори. Този път ме заговори енергичен възрастен мъж с искрящи очи и рунтави кичури чисто бяла коса. Потвърдих предположенията му, че в Канада е студено и че наистина в някои части се говори френски, както и че в Индия ми харесва, и така нататък — обичайният непринуден разговор между дружелюбни любопитни индийци и странстващи чужденци с раници. Той прие отговора на въпроса за работата ми с ококорени очи и кимване. Време беше да тръгвам. Вдигнах ръка с надеждата да привлека погледа на сервитьора, за да получа сметката.

Тогава възрастният мъж каза:

— Знам една история, която ще ви накара да повярвате в Бога.

Вдигнатата ми ръка застина. Все пак имах съмнения. Дали не беше някой от Свидетелите на Йехова?

— Действието на историята ви не се ли развива преди две хиляди години в отдалечен край на Римската империя? — попитах аз.

— Не.

Може би беше нещо като мюсюлмански евангелист?

— Тогава в Арабия през седми век?

— Не, не. Историята започва от тук, от Пондичери, преди няколко години и съм щастлив да ви съобщя, че завършва точно в страната, откъдето сте и вие.

— И ще ме накара да повярвам в Бога?

— Да.

— Това е много висока летва.

— Не толкова висока, че да не можете да я прескочите.

Сервитьорът ми се появи. За миг се поколебах. Поръчах две кафета. Представихме се един на друг. Името му беше Франсис Адирубасами.

— Моля ви, разкажете ми историята си — подканих го аз.

— Трябва да слушате много внимателно — отвърна той.

— Ще слушам внимателно — аз извадих химикалка и бележник.

— Кажете ми, ходили ли сте в ботаническата градина? — попита човекът.

— Вчера ходих там.

— Забелязахте ли влаковите релси?

— Да, забелязах ги.

— В неделя още върви влакче, за да разхожда децата. Но някога минаваше всеки ден на половин час. Обърнахте ли внимание на имената на спирките?

— Едната се казва „Розово градче“. Намира се точно до розовата градина.

— Точно така. А другата?

— Не помня.

— Табелата е свалена. Някога другата спирка се казваше „Зоокът“. Преди време в ботаническата градина на Пондичери имаше животни.

Той продължи да разказва. Аз си водех бележки, като записвах отделните елементи в историята.

— Трябва да говорите с него — каза възрастният мъж за главния герой. — Познавах го много, много добре. Сега е вече голям. Трябва да го разпитате за всичко, което ви интересува.

По-късно в Торонто прегледах деветте колони с фамилни имена „Пател“ в телефонния указател и го намерих — главния герой на историята. Докато набирах номера, сърцето ми туптеше неудържимо. В гласа, който ми отговори, долових индийски акцент, лек, но ясно различим, като следи от аромат на тамян във въздуха.

— Това беше много отдавна — каза ми той.

И въпреки това прие да се срещнем. Срещахме се много пъти. Показа ми дневника си, в който е записвал събитията. Даде ми да прегледам пожълтелите изрезки от вестници, направили го за кратко почти известен. Разказа ми историята си. През цялото време аз си водех бележки. Близо година по-късно с големи затруднения получих запис и доклад от японското министерство на транспорта. Едва след като чух записа, се съгласих с господин Адирубасами, че това наистина е история, която може да те накара да повярваш в Бога.

Стори ми се естествено да предам историята на господин Пател от първо лице единствено число — с неговия глас и през неговите очи. Но всички неточности и грешки са мои.

Има няколко души, на които искам да благодаря. Съвсем очевидно съм задължен на господин Пател, благодарността ми към него е необятна като Тихия океан. Надявам се моят вариант на историята му да не го разочарова. За началото на историята трябва да благодаря на господин Адирубасами. За помощта при завършването й съм благодарен на трима чиновници за образцовия им професионализъм: на г-н Казуко Ода, по-късно започнал работа към японското посолство в Отава, на г-н Хироши Уатанабе от компанията за превоз „Ойка“ и особено на г-н Томохиро Окамото от японското министерство на транспорта, понастоящем пенсионер. Колкото до живата искра, много съм задължен на г-н Моасир Скляр. На последно място бих искал да изразя най-искрената си благодарност на тази велика институция, Канадският съвет по изкуствата, без чиято финансова подкрепа не бих могъл да преразкажа тази история, която няма нищо общо с Португалия през 1939 година. Ако ние, гражданите, не подкрепяме своите хора на изкуството, тогава принасяме в жертва въображението си на олтара на жестоката действителност и в резултат на това не вярваме в нищо и имаме безсмислени мечти.