Хедър Алисън
Вале купа (7)

Седма глава

— Раздавай, Джак!

— Лорел…

— Раздавай!

Той сви рамене и започна отново да раздава.

— Надявам се разбираш, че тези тренировки в последната минута няма да ти помогнат?

Лорел не му обърна внимание.

— Кой открива?

— Трябва ти практика в истински игри — вметна тихо Джак.

— Тази вечер ще имам възможност за това. Трябва да бъда толкова добра, че Конър да ме покани да играя с него отново. — Огледа лицата на всички, насядали около масата в кабинета. — Заради добрите стари времена.

Лорел улови многозначителните погледи, които си разменяха Холи и Адам, Холи и Джак, Айви, Джак и Холи, Джак и Адам. Само тя и Джак не се споглеждаха. Той я разбираше. Бе присъствал, когато Конър едва ли не обвини баща й в убийство и самоубийство, защото това бе единственият начин да приспи гузната си съвест за смъртта на баща й. Но как ли бе живял в мир със съвестта си през всичките тези години, след като се бе обогатил за чужда сметка? Лорел и сестрите й бяха разорени и забравени от обществото, докато той все още живееше нашироко.

Лорел се чудеше как Холи се бе справяла с разяждащия я отвътре гняв през всичките тези години. Не биваше да го носи и по време на бременността. Нищо чудно, че Адам я бе извикал.

Пое дълбоко дъх. Нямаше да е от хората, които дълги години потискат гнева си и се оставят той да ръководи живота им. Тя щеше да победи Конър. Може би не точно тази вечер, но някой ден… Играта свърши и Лорел прибра към себе си всички чипове с тържествуваща усмивка.

— Какво мислиш? — попита тя Джак.

— Май си прекалено самоуверена.

— Това е защото загуби.

— Не си чак толкова добра. Без да обиждам семейството ти, трябва да отбележа, че те не са кой знае какви играчи.

— Но аз наистина съм добра!

— Ти си добра тук. Опитай и тази вечер. Кой ще те финансира?

— Какво!?

— Откъде ще вземеш пари, за да играеш?

— Нали това е благотворителен бал! — Тя погледна Холи.

Сестра й, облечена с широка черна рокля и голяма огърлица от фалшиви диаманти около врата, се наведе напред.

— Да, но все пак чиповете се купуват. А това, което спечелиш, просто не остава за теб.

— Какво?!

— Лорел, комарът в Тексас не е разрешен, освен ако не се играе вкъщи с приятели.

— Нима Конър има приятели?

— Знаеш какво имам предвид.

— Смятах, че правилата са по-различни, щом става дума за благотворителност — протестира Лорел.

— Не — казаха едновременно Адам и Холи, а Джак се засмя.

— Тогава защо изобщо ще играем? — Лорел се почувства наивна.

— Защото болницата ще получи парите от продажбата на чипове — обясни Холи, — а победителите ще разменят своите чипове срещу дарени награди. И, ако искаш да знаеш, между наградите има палто от норка, нова кола, пътешествия и някои по-дребни нещица. Освен това поканите струват петстотин долара.

— Искаш да кажеш, че тази вечер ще ни струва… — заекна Лорел.

— Не се притеснявай. Ние ще помагаме.

Лорел си отдъхна. Холи погледна часовника на Адам и стана.

— Парите, с които ще си купиш чипове, са наши.

Лорел погледна Джак стреснато и той я попита с недоумение:

— А какво си мислеше, че представляват чиповете?

Ама че идиотска забележка! Разбира се, знаеше, но смяташе, че да използваш чипове е по-различно от това да играеш с истински пари. Отговорността и доверието на другите започваха да й тежат.

— Аз съм твоят банкер — каза Адам насърчително и дискретно й подаде сгънат чек.

Освен благодарност, Лорел усети как в нея се надига негодувание. Адам винаги щедро й предоставяше пари, сякаш тя бе малко дете. Вероятно именно той плащаше и таксата за колежа на Айви. Вярно, че тя работеше за вестника на Остин, но заплатата й едва ли бе достатъчна. Явно Адам не се бе оженил само за Холи, а по-скоро за цялото семейство.

Изведнъж осъзна, че всяко нещо по нея, включително гримът и парфюмът, е купено с парите на Адам. Той бе вложил тези средства, за да успокои съпругата си. Бе добър човек и Лорел не искаше да го разочарова.

— Много си мълчалива — подметна Джак. — Предпремиерна треска ли те е обзела?

Тя се втренчи в мъжа на шофьорската седалка.

— Всички зависят от мен.

— Да. — Той се съсредоточи върху пътя и не добави нищо, което да я успокои или повдигане духа й.

Лорел потракваше с маникюра си — много дълги и фалшиви нокти. Защо не ги бе оставила както си бяха? Ами ако изпусне някоя карта заради тези глупави нокти? Просто прецени, че с тях ръцете й ще изглеждат хубави, самата тя ще бъде красива и това може да отклони вниманието на Конър за момент. Ужасно се нуждаеше от предимство, каквото и да бе то.

— Да не би да си мислиш, че всички сме откачили? — попита тя импулсивно.

Джак трепна и каза с болка:

— Не ми задавай такива въпроси. Бях нает да те подготвям, а не да ръся преценки.

— Нает ли?

— Не, не, не! — Джак енергично тръсна глава. — Не! Просто не се изразих правилно.

— Това би могло да обясни…

— Да обясни какво?

— Това, че толкова лесно си… се отказал от поетия път.

— Вече го обсъждахме. — Стисна зъби, с което й показа, че няма желание да се връща на тази тема.

— Няма ли да си търсиш работа?

— Какво по-точно те безпокои? — Джак се обърна към нея и я изгледа продължително.

Тя пое бързо дъх и изстреля:

— Това, което следиш на компютъра всяка сутрин, борсовите котировки ли са или…

— Резултати от надбягвания ли? — В гласа му се долавяше горчивина, която почти прикри разочарованието му. Почти.

По тона му тя проумя, че е направила грешка. Направо й прилоша от неудобство. Бе го наранила с недоверието си, а Джак искаше да му вярва. Все още би могла да оправи нещата.

— Не. Чудех се дали не си пристрастен към компютърни игри.

Лорел усети, че напрежението му изчезна. Устните му се разтеглиха в усмивка. Бе разбрал грешката си. Но всъщност не Джак беше сгрешил, а тя. Беше си напъхала носа в нещо, което не бе нейна работа, и сега съжаляваше. Посланието му бе ясно и откровено — Джак действаше сам. Тя не би трябвало да се обвързва емоционално с него. Какво правеше той си бе само негова работа. Дали харчи парите си за коли и дрехи, или играе компютърни игри денем и комар по цели нощи… Това не я засягаше. А всъщност я засягаше. И то много.

— Не, само консултирам като частно лице някои мои клиенти.

— О! — Виждаш ли, присмя се вътрешния й глас.

— Работех с тези хора много преди да отида във фирмата и те ще останат с мен където и да съм.

— Звучи твърде самонадеяно.

— Кажи ми, впечатлих ли те с това, че съм верен на клиентите си? — усмихна се той широко.

— Това ли се опитваше да постигнеш?

— Нещо такова.

— Добре, впечатлена съм.

— Впечатляващо впечатлена? Или само малко?

Лорел се засмя.

— Пък аз смятах, че си изключително добросъвестен!

— Исках да бъдеш впечатляващо впечатлена.

— Джак! — Лорел отново се засмя, доволна, че си бе върнал доброто настроение. С този Джак тя можеше да общува. — Какво значение има това?

— Огромно. Вие сте ужасно взискателни хора.

— Ние ли? Цялото семейство?

— Да. Адам е…

— Адам да.

— Също и сестра ти. Тя е невероятна жена!

— Холи ли? Зная. — В гласа й се долавяше раздразнение.

— Това май те притеснява, а?

Да, успехът на Холи я притесняваше, дори понякога я дразнеше, но тя го бе заслужила. Ужасно бе да ревнува по този начин.

— Добре де, Холи и Адам са идеални, но ние двете с Айви…

— Малката ти сестра е като жив компютър. Знаеш ли, че тя запаметява карти?

— Така ли? — Беше истински изненадана. — Навремето знаеше наизуст спортната статистика за цял месец. — Да не би Джак да имаше предвид, че запаметяването на карти е предимство? — Може би тя трябваше да се изправи срещу Конър?

— Не. Само ти — отвърна Джак без колебание. — Ти си страхотна! — добави той безизразно.

— Това не би трябвало да те плаши. И ти си страхотен.

— Така ли? — В гласа му се долавяше огромно удоволствие и Лорел съжали, че не му го бе казала по-рано.

Пристигнаха пред хотела. Джак подаде бакшиш и ключовете от колата на момчето от паркинга.

— После ще проверя километража, приятел — предупреди го той и се обърна към Лорел: — Ще трябва да впечатлява момичетата с нечия друга кола. Значи съм страхотен, а?

— Стига си просил комплименти, Джак. Самият ти много добре го знаеш. Имаш идеални зъби, коса, дрехи, маниери… — Махна с ръка, за да покаже, че може да изброява до безкрайност.

— Мислех, че жените харесват по-едри мъже. Може би трябва да напомпам някой и друг мускул. — И Джак шеговито сви ръка.

Тя се изчерви, като си спомни, че тялото му я бе накарало да забрави за всичко на света в коледната утрин. Харесваше очертанията на мускулите му. Те не бяха отпуснати, нито пък изкуствено надути. Само толкова, колкото трябваше. Пое дъх, за да успокои пулса си, и каза:

— Някои жени имат доста по-изтънчен вкус.

— Сигурно. Те винаги казват така, но когато се появи някой тип с широки гърди, въпросните жени направо се разтапят.

Лорел не искаше да разискват повече по този въпрос. Не й се вярваше, че това може да е тема на разговор, когато са облечени във вечерно облекло и прекосяват фоайето на елегантния хотел, който блестеше като казино в Лас Вегас.

— Гърдите ти са много добре.

— Твоите също. — Той се ухили, имитирайки Гручо Маркс, и я поведе към балната зала.

Показаха поканите си на жената пред входа и като прекрачиха прага, бяха заслепени от разкоша и блясъка на украсата, дело на фирмата на Холи.

— Уау! — Джак, пъхнал ръце в джобовете си, стоеше втренчен в блещукащото великолепие.

Искрящи лампи, гирлянди и звънчета, шумни разговори и смях се смесваха с потракването на рулетките и пластмасовите чипове, падащи върху масите, покрити със зелено сукно. Скъпи парфюми на стотици жени изпълваха въздуха.

— Уау! — възкликна отново Джак. — Сестра ти е много решителна жена. — Холи, отново Холи, с горчивина помисли Лорел. — Тя го е измислила специално. — В очите му се четеше уважение. — Има ти огромно доверие, Лорел.

— Какво? — Защо, по дяволите, бе стигнал до това заключение?

— Тази украса е предназначена за теб. Тя е един вид декор за ролята ти. Холи е убедена, че щом някой мъж те види, неминуемо ще те пожелае.

— Но това не е истина!

— Така ли? — Приближи се към нея.

За Лорел бе важно желанието само на един мъж, и този мъж не бе Конър. В този момент за нея имаше значение само пламъка в очите на Джак. Устните й се отвориха, но Джак само се усмихна и се отправи към касата с чека, който Лорел му подаде, без да я поглежда. Сигурно флиртуваше с нея само за да може тя да се отпусне. Не биваше да търси истинско чувство в думите му. Тя посегна към неговата ръка и я стисна с благодарност, а той й се усмихна и това я накара да се почувства много щастлива, че е с него.

Вече повече от час стояха близо до входа.

— Краката ме болят — каза Лорел тихо, макар на лицето й да грееше блестяща усмивка.

— Напомняй си, че краката ти изглеждат прекрасно в тези обувки — прошепна Джак.

— Но Конър не е тук, за да ги оцени!

— Аз обаче ги оценявам.

— Тогава можеше ти да ги обуеш.

— А какво ще кажеш за роклята си?

— Знаеш ли — Лорел сякаш размишляваше на глас, — с твоята конструкция сигурно би изглеждал добре и в нея.

— Аха. Ставаш все по-духовита.

— Имам си добър учител.

И двамата се засмяха.

— Дали Конър изобщо ще се появи? — попита Айви, която се бе появила зад тях изневиделица.

— Хей, красавице — каза Джак, — нима Холи ти е дала почивка?

— Абсурд! Изпратена съм да попитам охраната дали не искат да хапнат нещо.

— Лично аз бих хапнала — каза Лорел.

— По-късно. — Той я хвана за лакътя и кимна към вратата. — Конър най-сетне пристигна. Омитай се, Айви, представлението започва. Между другото, Лорел, споменавал ли съм, че имаш страхотен вкус, що се отнася до облеклото?

— Не и с толкова много думи — отвърна тя.

— Умишлено ли си се облякла с рокля, чийто червен цвят подхожда на цвета на колата ми? — Джак не гледаше нея, а Конър.

— Казвала ли съм ти, че имаш огромно самочувствие?

— Не и с толкова много думи. — Той стисна лакътя й. — Тръгни в онази посока… Готова ли си? А сега се засмей така, както само ти умееш.

Лорел отметна глава и се засмя с дълбок и дрезгав глас, привличащ вниманието. Тръпки на напрежение пробягаха по голия й гръб.

— Как си с късмета тази вечер, Хартман? — попита Конър, пренебрегнал Лорел напълно, както обикновено.

— Здравей, Конър. — Обърна се към него, отмятайки предизвикателно руси къдрици.

Бе размишлявала дълго как да го нарича. Реши, че „господин Матисън“ набляга твърде много на разликата във възрастта им. А и Джак, който бе с няколко години по-възрастен от нея, го наричаше Конър.

Конър премигна и я огледа безсрамно от глава до пети. Джак обгърна с ръка кръста й и я притисна към себе си. Тя усети топлината на тялото му и се отпусна в прегръдките му. Хареса собственическия му жест.

— Двамата с Лорел тъкмо се канехме да потърсим свободна маса за покер.

— Ще дойда с вас — каза Конър веднага. — Къде има чипове?

Джак посочи касата и поведе Лорел навътре.

— Няма ли да го изчакаме?

— Нека той ни намери.

— Какво има? Ядосан ли си?

— Как да не съм ядосан! Не ме интересува какви са плановете ти, но няма да му позволя да те гледа по този гнусен начин!

Лорел се почувства прекрасно. Харесваше й Джак да гледа на нея като на запазена територия, да я смята за своя собственост и нямаше нищо против тези негови претенции.

Холи бързаше към тях.

— Той тук ли е? Видя ли ви вече?

— Да, надявам се, че си щастлива — сопна се Джак. — Той почти съблече сестра ти с поглед.

— Нали разчитахме на това? — изгледа го Холи недоумяващо.

— Но на мен не ми харесва! — тросна се той.

— Аз само играя, Джак! — опита се да го успокои Лорел.

— Но не и той!

— Откъде знаеш?

— Какво имаш предвид? — попитаха Холи и Джак в един глас, но приближаването на Конър й попречи да довърши мисълта си. Той буквално подтичваше, мъкнейки Патриша за ръка.

— Ко-о-нър! — промърмори тя превзето.

— Ето, вземи. — Конър й подаде шепа чипове и й обърна гръб.

Патриша отвори уста, за да протестира, но Холи я хвана под ръка и я поведе към другия край на залата, където се разиграваше томболата.

— Какво щяхме да правим без нежния пол! — Конър се усмихна самодоволно.

— Доколкото схващам, Патриша не споделя страстта ти към покера — отбеляза Лорел. След кимването му продължи: — А аз не мога да си представя и ден, без да играя — продължи, като го гледаше право в очите.

— Вярвам ти. — Изгледа я, преценявайки я като потенциален противник. — Хазартът бе в кръвта ти още от дете.

Лорел се престори, че следи играта на най-близката маса.

— Бих изиграла тази ръка по-различно. Какво ще кажеш, Джак?

— Зависи от обстоятелствата. — Той се приведе към нея. — Ако си спомняш играта с професора…

— Коя по-точно? — попита Лорел, наслаждавайки се все повече на ролята си.

— Във вторник — отвърна Джак. Устните му потръпнаха и Лорел разбра, че той едва сдържа смеха си.

— Научила си някой и друг трик от Джак ли? — Конър все още не я вземаше на сериозно.

— Често играем заедно — отвърна тя.

— Обзалагам се, че е така, сладурано. — Конър се ухили многозначително.

Лорел и Джак посрещнаха репликата му с мълчание. Погледите им, но не и тяхното внимание, бяха насочени към съседната маса.

— Тя добра ли е? — обърна се Конър към Джак, сякаш Лорел не съществуваше. — Имам предвид покера.

— Защо не се опиташ да разбереш сам? — посочи той единствената свободна игрална маса.

— Какво ще кажеш за една игра, Конър? — настойчиво попита Лорел. — В името на доброто старо време.

Той я огледа със зле прикрито нетърпение.

— Татко ти няма да е тук, за да те защити.

— Татко го няма от доста отдавна и както виждаш, се оправям. — Изгледа го студено и в този момент разбра, че вече не е за него някаква си жена, а потенциален противник в играта.

С кратко кимване Конър седна край масата. Лорел се настани срещу него, развълнувана от факта, че най-сетне се изправят лице в лице. Местата се запълниха.

— Няма ли да играеш, Хартман? — Конър изглеждаше смаян.

— Мислех, че искаш да играеш с Лорел. — Джак пъхна ръце в джобовете си и развали линията на отлично скроеното сако.

В гласа му се долавяше напрежение. Нима той се притесняваше за нея? Това означаваше ли, че Джак се съмнява в способностите й? Би ли могла да… Трябваше да се владее! Съзнателно забави дишането си и избърса с една салфетка потните си ръце. Конър й хвърли презрителен поглед. Бе срещала този поглед и преди. Тя едва ли не почувства ръката на баща си върху нейното рамо, сякаш й казваше: „Не му обръщай внимание“. Това е за теб, татко, мина й през ума, докато подреждаше картите си. И заради мен.

При първото раздаване получи доста слаби карти, но това не я разтревожи. Джак я бе помолил да играе свободно. Предупреди я, че ако се покаже консервативна и залага само на сигурни карти, никой няма да вдигне залога й. Естествено с такава игра би свела загубите си до минимум, но печалбите също щяха да бъдат нищожни и биха се стопили само от влизането в игра. И в крайна сметка щеше да загуби.

Тази вечер тя трябваше да бъде небрежен играч, който залага безгрижно. Имаше таван на залаганията и задачата й бе да получи покана от Конър за игра на свободен реланс. Значи не биваше да се притеснява. Ако загубеше, трябваше да го направи с блестяща игра.

Когато Лорел спечели, бе обзета от чувство на удовлетворение. Умишлено прибираше чиповете с безразличие, предназначено да покаже колко често й се случва това. Спечели! Щастието продължаваше да й се усмихва. Искаше й се да се обърне и гордо да му покаже скромната купчина пред себе си. Представи си одобрителния му поглед и засия. Искаше й се да го повтори. Така и стана. Два пъти поред. Чиповете й станаха значително повече от тези, с които беше започнала. Можеше да го победи! Щеше да възвърне богатството на семейство Хол. Самочувствието й порасна значително.

Загуби три пъти един след друг. От Конър. Радостта бързо бе заменена с разочарование. А Конър оставаше равнодушен. Купчината пред нея намаля. За да ги увеличи отново, трябваше да рискува и залага повече.

При следващото раздаване получи обещаващи карти, включително и вале купа. Любимата карта на Джак. Като че ли чуваше гласа му, който я предупреждаваше колко често неопитните играчи изпадат в паника, променят начина си на игра и губят. Лорел игра предпазливо и загуби. Обзе я черно отчаяние. Не можеше да спечели! Всички разчитаха на нея, а тя ги подведе!?

Почти без да мисли, раздаде картите. Залагаше последна. Но отличната позиция не й помогна. Конър доволно прибра още от доста намалелите й чипове. Искаше й се да помоли за почивка и да изтича при Джак за утеха. Колко хубаво би било! Вдигна поглед и срещна пълните му с разбиране очи. Той се наведе и я погали по врата.

— Пийни сок от касис — подаде й той чашата.

Лорел отпи. Облегна се на стола и започна бавно да вдига картите. Една… две… три дами. Сърцето й заби силно. Все още не бяха поискали карти, а мизата почти бе стигнала тавана. Най-високата досега. Явно и другите смятаха, че държат добри карти. Всеки поиска по нещо, освен Конър. Лорел получи деветки. Фул! Може би късметът й се бе върнал? Кент флош роял бе най-силно, но шансовете някой да го държи — нищожни. Нейният фул си беше една солидна комбинация, която можеше да бъде бита само от чист флош, каре и по-висок фул.

Лорел започна да се поти. Конър не докосна повече картите си. С поглед фиксираше Лорел, после го премести върху малката купчинка чипове пред нея. Какво да прави? Ако отвърне на залога му, ще й останат само три чипа. По-добре да не му обръща внимание. Последните двама играчи се отказаха. Той се усмихна още по-широко, отговори на залога й и я изгледа присмехулно.