Хедър Алисън
Вале купа (5)

Пета глава

Холи гледаше втренчено преждата в пастелни тонове, увита в празнична коледна хартия.

— Но аз не умея да плета!

— Ще ти хареса — махна с ръка Лорел. — Точно това ти трябва. Ще бъдеш заета с нещо полезно, ще седиш и краката ти ще си почиват.

Сестра й нерешително опипваше пухкавата прежда.

— Мога да оплета гирлянди за елхата.

— Холи! Предполага се, че тази прежда е за първото елече на бебето! — възкликна Лорел възмутено.

Коледната утрин… Всички бяха тук, заобиколени от неотворени пакети и кутии. Всички, освен Джак, отбеляза Лорел. Но защо това я безпокоеше?

— Къде е Джак? — Холи скъса опаковката на друг подарък. — Не мога да чакам повече.

— Изобщо не си чакала — засмя се Лорел.

— Може би още спи. — Айви разпределяше подаръците.

— Той работи на компютъра си — уведоми ги Адам.

— Не може да бъде! Коледа е! — възкликна Лорел и се отправи към стълбите ужасно объркана.

Коледните празници бяха от голямо значение за семейството й и тя не можеше да разбере Джак. Но какво можеше да очаква от човек, който вместо със семейството си, предпочиташе да прекара празниците с непознати?

— Джак! — Тя почука на вратата и надникна в стаята.

Той гледаше съсредоточено компютъра. Беше гол, само с увита около бедрата хавлиена кърпа и часовник на китката. Мократа му коса стърчеше на всички страни. Дори не я погледна.

— Ще ти обърна внимание след секунда.

Тя преглътна. Намираше се в неговата спалня, той беше полугол, а самата Лорел — по нещо, което приличаше на пижама… Връхлетяха я толкова емоции, че не можеше да помръдне. Всъщност, помисли тя, едва ли изглеждаше съблазнителна в екипа с емблемата на университета на Айви, който бе облякла вместо пижама. А така й се искаше да бъде красива и Джак да я харесва!

Той изучаваше информацията, пробягваща по монитора. Посегна към излизащия от принтера лист и Лорел видя играта на мускулите по гърба му. Явно поддържаше форма, но не прекаляваше. Кръстът му бе тънък, коремът — плосък. При последното му движение кърпата се разхлаби и започна да се плъзга надолу. Без да отделя очи от компютъра, Джак я затегна, наведе се напред и започна да печата нещо. Лорел почувства как се облива в пот.

— Как можеш да помислиш за работа, преди да си изпил първата си чаша кафе? — едва успя да каже тя.

Той вдигна поглед към нея и се усмихна. На фона на черната брада зъбите му изглеждаха още по-бели.

— Навик. Все се залъгвам с мисълта, че само ще включа компютъра, а после не мога да се отлепя от него.

Лорел се опита да изглежда небрежна като него и влезе по-навътре в стаята.

— И какво толкова интересно има сутринта на Коледа?

— Чуждите борси.

Лорел надникна над рамото му, но бе твърде далеч и не можа да разчете думите на екрана.

— Пропускаш цялата празнична тръпка.

— Приключихте ли вече?

— Чакаме теб.

— И за мен ли има подаръци?

Той я погледна смаян и щастлив. Едва ли се преструваше.

— Разбира се.

— Ти купила ли си ми подарък?

— Не, аз… — Млъкна по средата на изречението, изненадана от разочарованието в погледа му.

— Всичко е наред, не съм и очаквал да ми купиш подарък, освен ако… — Бавно я огледа от глава до пети. — Освен ако ти не си моят подарък. Да затворя ли вратата?

— Джак! — Тя се възмути от цинизма, който долови в думите му. Нима той смяташе, че му се предлага? — Всъщност не съм ти купила подарък, но имам нещо, което смятам, че ще ти хареса.

— Аха! Нещо употребявано, нали?

— И антиките ли са употребявани вещи?

— Антика ли е? — попита бързо той.

— Не…

— Значи някоя дреболия на старо — поклати глава той.

— Джак! — Лорел се опита да не изглежда ядосана.

— Някакъв боклук, който не ти е нужен?

— Не!

— О… Разбирам. Това е обичайният подарък, който се опакова от семейството, и се поставя под елхата, за да не са с празни ръце, когато съседът дойде да им подари гумирана постелка за банята по случай Коледа.

Лорел започна да се смее.

— Бих предпочел една коледна целувка от теб.

Смехът й секна. В тези думи нямаше нищо смешно. Той чакаше отговора й, а тя — вместо да каже нещо — го тупна по рамото и каза:

— Ти гониш! — После побягна из стаята.

Джак хукна след нея. Тичаше доста бързо за човек, увит с кърпа. Лорел се покатери на леглото, сграбчи една възглавница и я постави като щит пред гърдите си.

— Не сте ли малко дъртички да си играете на гоненица? — извика Айви от прага.

— Не! — обадиха се те едновременно.

— Това занимание дълго ли ще продължи? — попита Айви. — Гладна съм.

— О! — Джак погледна часовника си. — След около час ще бъдат доставени най-различни вкуснотии.

Вниманието му бе насочено изцяло към Айви и въпреки че бе ужасно нечестно от нейна страна, Лорел не можа да се въздържи и го удари с възглавницата. Джак бавно и зловещо се запъти към нея и тя прехапа устни.

— Айви — изрече той многозначително, — най-добре е да си тръгваш. Твърде млада си, за да присъстваш на това, което ще се случи след малко.

Айви започна да се смее и излезе. Той се приближи до Лорел. С възглавницата в ръце тя бавно пропълзя, докато усети стената зад гърба си.

— Джак…

Той я хвана през кръста. Лорел стисна очи и се сви. Пръстите му започнаха да увиват горнището на пижамата около ребрата й. Тялото му излъчваше топлина и тръпчиво мъжко ухание. Сърцето й заби лудо. Джак! Същият този Джак, който не би трябвало да я вълнува изобщо! С едно бутване той я просна на леглото и се озова върху нея. Помежду им беше само възглавницата. Лорел отвори бавно очи.

— Трябва ли да викам за помощ? — Тя опита да се освободи. Не й се искаше да се чувства по начина, по който той я караше да се чувства. Всъщност много й се искаше да я целуне. Би било толкова хубаво, но… Трябваше да прекрати това безобразие веднага. Нали снощи разбра що за човек е той? От типа „не искам с никого да се обвързвам“.

С рязко движение Джак издърпа възглавницата. Лорел усети ударите на сърцето му. Искаше да я целуне. Защо не го правеше обаче? Нима си въобразяваше, че тя ще си позволи да остане дълго време в подобно положение? Няколко движения и ще се освободи. Тя се размърда, но веднага спря, защото видя блясъка в неговия поглед и разбра какво означава усмивката му. Голите му гърди бяха притиснати плътно към тънката материя, под която нямаше бельо. Ръцете му притискаха нейните и тя се опита да не мисли за всички останали места, до които тялото му се притискаше.

— Може ли да те целуна? — прошепна той.

Разбира се, че можеше!

— Защо питаш?

Вместо отговор той наведе глава и леко докосна с устни крайчеца на устата й. Лорел пое дъх и гърдите й моментално се долепиха до неговите. Джак простена и продължи да я целува бързо, като от време на време спираше, за да каже нещо.

— Защото… някои жени… протестират… срещу брадата ми.

— Глупачки! — Лорел бавно освободи ръцете си, като се наслаждаваше на удоволствието от допира на телата им. Обгърна врата му и го притегли към себе си. Брадата му бодеше, но не чак толкова. Джак раздвижи устните си на милиметри над нейните:

— Най-хубавата коледна целувка, която някога съм получавал.

— Аз също. — Трябваше да го признае — наистина бе най-добрата целувка, която бе получавала за какъвто и да е празник, по какъвто и да е повод, без значение денем или нощем.

Джак хвана краищата на кърпата и се отдръпна.

— Долу ни чакат и сигурно се чудят какво правим.

— О… — Лорел бавно седна. — Мисля, че са съвсем наясно.

— Предупредих те, че брадата ми боде. — Прокара пръст по зачервената й буза. — Нищо. Вече почти не се забелязва. — Той стана и отиде в банята.

— Джак! — извика тя възмутено. — Винаги ли си толкова нетактичен?

Той се върна и й подаде мокра и студена кърпа.

— Ако беше слязла долу, без да ти кажа, щеше да си ми безкрайно ядосана.

— Толкова ли е ужасно? — Притисна кърпата към страните си.

— Не — усмихна се той нежно. — Ти не можеш да изглеждаш ужасно.

— В твоите очи — може би. — Сърцето й биеше лудо.

— Точно така. В моите очи.

Обзе я безкрайна нежност към този мъж. Защо не бе в състояние да се държи настрани от него? Бе играла любовни сцени в часовете по актьорско майсторство, без да трепне. Трябваше само да си представи, че изпълнява някаква роля. Може би и той се преструваше

— Да видим… — Повдигна брадичката й и огледа лицето й. — Изглеждаш чудесно. Нека да се облека и ще слезем долу да отворим подаръците.

Още щом прекрачиха прага на кабинета, Айви бутна подаръка си в ръцете на Джак.

— Не мога да чакам повече. Купила съм ти най-съвършения подарък. Моля те, отвори първо него.

Смехът и вниманието на всички бяха насочени към Джак и Лорел изпита облекчение. Той бързо разкъса опаковката и мълчаливо измъкна две отровнозелени плюшени зарчета.

— За новата ти кола! — обясни Айви.

— Те са… — Джак не можеше да намери точната дума.

— Ужасни! — помогна му Айви. — Зная! Точно това исках.

Холи вдигна глава и се намръщи.

— Само някой с кола като твоята може да ги закачи на огледалото.

— Ами…

— Не разбираш ли? Съвършенството на твоя ягуар в контраст с… — Айви не можеше да намери точната дума.

— Кича — вмъкна Лорел.

— Благодаря ти. На зелените зарчета. — Айви се усмихна доволно.

— Вече проумях — каза Джак с нотка на съжаление в гласа.

Адам се смили и му връчи още един пакет. В него имаше шапка и кожени ръкавици. Докато всички разопаковаха подаръците си, Лорел леко измъкна нейния изпод елхата и му го подаде. Джак го отвори бавно и тя откри, че с нетърпение очаква реакцията му. Надяваше се да не остане разочарован от съдържанието на малката, украсена със златни орнаменти кутийка.

— Права си — усмихна се той. — Те много ми подхождат.

И защо ли очакваше повече от студената му реплика? Когато Джак отвори колодата карти с позлатени краища, които си стояха неразпечатани още от времето, когато ги бе купила от двореца Шьонбрун във Виена, картонът им изскърца.

— Спомням си тези карти — каза Холи. — Ти ме накара да чакам за тях повече от час.

— Мислех, че са много хубави — сви рамене Лорел.

— Разкошни са! — Джак разглеждаше изрисуваните върху тях кралски величия на Европа от времето на австрийската кралица Мария Тереза. — Сигурна ли си, че ми ги подаряваш?

— Искам да бъдат твои.

— Благодаря. — За момент очите му задържаха нейния поглед, сякаш искаше да й каже още нещо. — Я да видим кой е на валето купа? Това е любимата ми карта.

— Още един, последен подарък. — Адам подаде на Лорел старателно увита кутия.

В нея тя откри кожена чанта.

— Благодаря, Холи.

— Забелязах, че дръжката на твоята е скъсана.

Лорел сдържа усмивката си. Дали бе забелязала и безопасната игла, с която я бе захванала?

— Адам я избра — усмихна се Холи на съпруга си.

Лорел промърмори нещо подходящо за случая, смутена от този щедър жест. Тя вдъхна скъпия аромат на кожа и в този момент на вратата се позвъни.

— Обзалагам се, че са вкуснотиите — каза Джак и добави тихо: — Лорел, тези карти ще ми бъдат много скъпи.

— Не си въобразявай излишни неща, Хартман.

Той не отговори. Само я гледаше. Едно клонче имел кацна на пода между тях — дело на Айви, която се кискаше доволно на номера си. Без да й обръща внимание, Джак се наведе и целуна Лорел.

— Хей, искам и аз! — проточи шия Айви.

Лорел се почувства неудобно. Спомни си как сестра й някога я шпионираше, но сега беше различно. Ставаше дума за Джак. Той й намигна, сякаш бе прочел мислите й, после изгледа Айви като сваляч.

— Наистина ли?

Айви го погледна като подплашена сърна.

— Просто се пошегувах!

— Добре. — Джак се обърна и подметна през рамо: — Като се върна, ще се захванем с покера, Лорел.

Той само флиртуваше, а тя си въобразяваше, че зад този флирт се крие нещо повече… Като експерт по флиртовете не биваше да го приема на сериозно!

— Радвам се, че вие двамата се разбирате толкова добре — каза Адам, който се бе промъкнал до нея.

— Ами, само се закачаме. Знаеш какъв е Джак. — Лорел опита да се засмее. — Чантата е прекрасна — допълни бързо тя, за да смени темата.

— Виж вътре — нареди Адам и я погледна.

Те бяха сами.

— Подходящ портфейл! Адам! — В гласа й се долавяше смущение. — Това е прекалено!

— Продължавай!

Объркана, Лорел го отвори и намери абонаментна карта за центъра „Нойман-Маркус“ на нейно име. Тя държеше главата си наведена, защото очите й се напълниха със сълзи.

— Предполагам, че знаеш как да я използваш. Открил съм ти сметка. Ако планирате да се движите в кръга на Конър, ще ви трябват нови дрехи — поясни той. Лорел подсмъркна, а зет й продължи: — Все едно, че купуваш костюми за ролята, която ти предстои да изиграеш.

Тя бе трогната от жеста му, от вярата, която имаха в нея. Не я презираха, не я гледаха укорително, не я поучаваха. Беше длъжна да помогне на семейството си.

— Холи знае ли? — Лорел най-сетне вдигна глава.

— Не съм й казвал — Адам се поколеба, — но нямам нищо против да научи.

С други думи й предоставяше възможност за избор. Тя му се усмихна с благодарност.

— При подготовката на плана Холи сигурно изобщо не е помислила за облеклото на главната героиня.

— Може би щеше да се досети, че не мога да отида гола на новогодишното тържество.

— Не смятам, че идеята е добра. — Джак се бе върнал в стаята.

Адам му се закани с пръст.

— След такава реплика би следвало да те попитам какви намерения имаш към балдъзата ми.

— Абсолютно непочтени — отвърна незабавно Джак.

— Забавлявайте се — засмя се Адам и излезе.

Мъже! Всички са еднакви, помисли тя.

— На лицето ти е изписано, че мъжете са отвратителни животни — изкоментира Джак.

Лорел въздъхна. Беше непоправим!

— Какво мислиш за плана на сестра си относно Конър?

Той извади новото си тесте карти и започна до го бърка.

— Зная какво чувства. Той е разрушил всичко и тя не може да се отърси от… това.

— Кое „това“?

— Ами… Имам предвид, че се чувства безпомощна и объркана. И изиграна. Холи иска да спечеля, пък макар и веднъж. Така може би ще успее да забрави ужасното минало.

— Мислех, че нещата са били уредени в съдебната зала.

— Юридически — да, но не и морално.

— От името на Холи ли говориш, или от свое?

Досега бе говорила от името на Холи, но изведнъж проумя, че и тя се вълнува от същото.

— Навремето Холи водеше битките, но сега чувствам, че трябва да се боря заради себе си.

— Добре. Това е отговорност, от която имаш нужда. — Подаде й картите. — Цепи.

— Защо? — попита тя, но разсече тестето на три, както я бе учил.

— Защото, скъпа, ни чака много работа. — Започна да раздава.

— Мислиш ли, че имам някакъв шанс? Мога ли да науча достатъчно, за да победя Конър Матисън? — Изведнъж неговият отговор придоби огромно значение за нея.

— Ние заедно ще го победим!