Хедър Алисън
Вале купа (4)

Четвърта глава

— Горе главата, Лорел! Ти загуби само купчина чипове и закуска в леглото — усмихна се Джак.

— Не си спомням да сме се уговаряли за мястото. — Тя постави чиниите на плота.

— Искам моят омлет по мексикански да бъде с повече сирене. — Скри усмивката си зад „Уолстрийт джърнъл“, като я наблюдаваше тайно как разбива яйцата.

Лорел му се изплези и той се престори, че не забелязва.

— От мен никога няма да излезе покерджийска акула — въздъхна тя и побутна чинията към него. — Аз съм по-скоро от онези, които трябва да духнат на зара за късмет.

— Да-а. На зара на противника. — Джак сгъна вестника.

— Никога не обиждай жена, която държи горещ кафеник в ръцете си!

— Или която има роднински връзки с адвокат — допълни той и посочи с ръка чашата си. — Готов съм за още кафе.

Лорел му наля и взе чаша за себе си.

— Какво щеше да ми сготвиш, ако бях спечелила?

— Аз не готвя, а играя карти.

— Толкова зле ли бях, или ти наистина си много печен?

И двете, помисли Джак, въпреки че не бе играл отдавна. Попи устните си със салфетка и отговори:

— Играл съм и по-лошо.

В този момент в кухнята нахълта Холи, следвана от Айви и Адам.

— Какво стана снощи? — попита тя.

— Лорел има заложби… — започна несигурно Джак.

— Страхотно! Благодаря — вметна Лорел.

— Така че май няма да се откажа. — Един поглед към трите сестри му бе достатъчен, за да разбере, че така или иначе не биха му позволили да се откаже. Поне засега.

— Закуската изглежда чудесна! За всички ли готвиш? — поинтересува се Айви.

— Да, вземи. Още не съм го опитала. — И понеже сестра й се колебаеше, Лорел я побутна към стола. — Хайде, хапни!

Холи извади млякото си от микровълновата печка и му сипа малко кафе за аромат.

— Всички ли искате омлет по мексикански? — попита Лорел.

— Тази сутрин ще изпия само чаша мляко.

Всички я изгледаха учудено. Адам, прегърнал жена си с една ръка, проговори пръв:

— И аз. След по-малко от час ще имам клиенти.

— В навечерието на Коледа? — учуди се Джак.

— Не ми казвай, че няма да включиш компютъра си веднага щом борсата отвори — отвърна Адам.

— Парите нямат почивен ден — засмя се Джак.

— Това е дело за опекунство над едно дете по време на коледните празници — продължи Адам, докато си сипваше кафе с мляко. — Ще видя какво мога да направя за тези хора.

— Само за себе си ли да готвя? — Лорел посочи яйцата.

— Ами… — Джак погледна чинията си многозначително.

Тя счупи още няколко яйца и се приближи до печката.

— Можеш ли да я направиш добър играч на покер, да речем за една седмица? — попита Холи.

Джак се поколеба. Една седмица беше много кратък срок.

— Ще има нужда от доста тренировки.

Лорел замръзна на място. Знаеше, че й липсва опит, но не бе сигурна дали иска да го придобие тъкмо с Джак. В негово присъствие не можеше да се отпусне. Той обичаше промените и изненадите, а тя — спокойствието.

Докато Джак разговаряше със сестрите й, Лорел го изучаваше внимателно — като роля, която трябва да изиграе. Какво представляваше истинският Джак? Какво всъщност мотивираше постъпките му? Какво искаше той? Какво се криеше зад приятната външност и пленителните му маниери?

— И как, според вас, трябва да постъпя, когато открием Конър? — каза тя и прекъсна разговора му с Холи. — Да отида при него и да му кажа: Здрасти! Какво ще кажеш за една игра с високи залози?

— И за това сме се погрижили — отвърна Айви. — Конър е в борда на директорите на болницата. Явно парите облагородяват характера.

— Организират благотворителен бал в новогодишната нощ — добави Холи и погълна последната лъжица кисело мляко. — За украсата се обърнаха към мен.

— Естествено — промърмори Лорел.

— Украсата на Холи наподобява казино. — Айви направи смешна физиономия. — Като шеф Конър е длъжен да отиде и сигурно няма да устои на изкушението да поиграе покер. — Тя отиде до масичката с телефона и подаде на Джак един плик. — Ето ви поканата. Можете да видите Конър в действие.

Лорел се усмихна на сила. Не беше сигурна кое е по-лошо — това, задето сестра й бе решила, че няма други ангажименти в новогодишната нощ, или фактът, че наистина не бе ангажирана. А на всичко отгоре нямаше и какво да облече.

— Знаеш ли… — Джак почука с пръст по поканата. — Това е страхотна идея. Лорел ще има възможност да види стила на игра на Конър и евентуално да поиграе с него. А може би, повтарям — може би, ще получи покана за някоя от истинските му игри с големи залози.

— Чудесно! — Лорел се намръщи при спомена колко зле игра предната вечер.

— Успокой се, Лорел, имаме цяла седмица на разположение. — Джак стана и леко докосна рамото й.

В този момент на входната врата се позвъни.

— Ето, започва новият ден. — Холи остави празната си чаша и отиде да отвори.

— Лорел, искаш ли да ми помогнеш да напазаруваме за тържествения обяд? — попита Айви.

— Пак ли чакаме последната минута?

— Така е по-вълнуващо. Не мислиш ли?

Джак се изкашля.

— Позволих си да подготвя това-онова за коледния обяд. Няма да има мръсни чинии за миене и това е моят подарък за вас.

— Ура! — Айви го сръга в ребрата в знак на благодарност.

Идеален подарък, помисли си Лорел и почувства нещо като завист, тъй като не можеше да си позволи подобен щедър жест към семейството. Все пак каза въодушевено:

— Джак, чудесно е!

— Обикновено по Коледа сме ужасно заети и приготвянето на празничните ястия е по-скоро мъчение, отколкото удоволствие. Така ще можем да гледаме футбол през целия ден! — Айви плесна доволно с ръце.

На Бъдни вечер Холи имаше рожден ден. Лорел бе забравила, но думите на Айви за украсата на болницата й припомниха, че те винаги украсяваха детското крило на болницата на рождения й ден. А Лорел дори не й бе честитила. Отвратително!

— Чао на всички. Щом няма да пазарувам, отивам в редакцията на вестника. Имам за домашно да наблюдавам целия процес при издаването на един всекидневник. — Айви забърза към задната врата и Лорел и Джак останаха сами.

Колко бързо всичко си дойде по местата, помисли тя. Холи печелеше пари, Лорел готвеше, а Айви учеше. Повдигна рамене и започна да зарежда миялната машина.

— Някои от тези книжки не са толкова лоши — каза Джак и взе една от рафта. — Сега имам малко работа. Прочети тази и ще можем да я обсъдим следобед.

Беше книгата за стратегиите в покера.

— Мислиш ли, че ще имам някаква полза?

— Теорията е част от самата игра. За да бъдеш победител трябва да знаеш някои неща. Не се притеснявай — каза той и повдигна с ръка брадичката й, — ще поработим върху това.

 

 

Лорел хвърли картите си на масата с отвращение.

— Но ти ми каза никога да не качвам залога, ако имам по-малко от чифт аса в ръце и съм седнала от ляво на този, който раздава!

— Ти залагаш трета. — Джак разбърка с ръка чиповете. — Другите двама са се отказали. Можеше да откриеш.

— Защо да уча всички тези правила?

— Така ще знаеш кои от тях можеш да нарушаваш.

Лорел се премести с едно място по посока на часовниковата стрелка. Джак раздаваше и играеше вместо пет други играчи.

— Опитвам се да те науча да играеш нестандартно, когато се наложи — наставляваше я той. — Не се оставяй да бъдеш причислена към консервативните играчи, защото няма да можеш да действаш, когато наистина имаш добри карти.

— А какво ще кажеш за блъфирането?

— Надценяват го. Не трябва да блъфираш повече от един-два пъти, особено ако са те хванали. — Раздаде картите, но Лорел бе твърде обезкуражена и дори не погледна своите. Джак откри картите от лявата си страна. — Професор Плам няма да участва. — Откри следващите. — Полковник Мастард — може би. Той има средно висок чифт и иска да провери дали някой има нещо по-добро. Или? — подсказа той.

— Този полковник Мастард се опитва да увеличи размера на мизата с вдигане на залога, защото има силни карти — изрецитира Лорел отегчена.

— Или иска да помислиш, че наистина има силни карти.

— В такъв случай той блъфира и аз не мога да разбера повече, отколкото в началото на играта.

— Трябва да имаш предвид и сладките малки момичета като госпожица Скарлет — намигна й той.

— А какво ще кажеш за госпожа Пийкок?

— О, тя винаги влиза в сметките.

— Разбира се. Тя е възрастна и след толкова много игри не може да мисли ясно. — Най-сетне погледна картите си.

При госпожица Скарлет всичко беше наред. След като видя какви карти държи в ръцете си, Лорел все пак реши да играе. Имаше само едно самотно асо, но нали Джак току-що й беше казал да играе нестандартно от време на време. Погледна го. Той изучаваше картите на господин Грийн с дяволит поглед.

— Влизам. — Тя хвърли един чип.

Господин Грийн отговори и вдигна залога.

— Госпожа Уайт се отказва. Така или иначе тя трябва да поднесе сандвичите — обясни Джак.

— А вие, господин Джак-Купата?

Той се престори, че съсредоточено изучава картите си. Лорел знаеше, че решенията му са въпрос на секунди, следователно само се опитваше да я дразни. Дългите му пръсти си играеха с една колона чипове и те падаха с едно много неприятно почукване, което тя мразеше, а подозираше, че и той го знае.

— Джак-Купата отговаря. — Един-единствен чип тропна на масата. — Господин Грийн вдига залога. — Тропането по масата се повтори, само че с два чипа.

Лорел добре разбираше, че трябва да се откаже и че всъщност изобщо не трябваше да влиза. Но съвсем в стила на Джак бе точно в момента да блъфира.

— Е, добре, какви са намеренията на полковник Мастард? — попита тя.

— Ами, полковник Мастард се отказва. Обаче госпожа Пийкок ще заложи още два чипа и ти, моя скъпа госпожице Скарлет, ще трябва да отговориш, освен ако не искаш да свалиш картите.

Лорел моментално побутна два чипа към центъра на масата.

— Впечатляващо. А сега по колко карти да раздам? Госпожа Пийкок иска две. Госпожица Скарлет?

Тя усети, че се изчервява. Без да го поглежда, поиска четири карти. Вече трябваше да е извън играта и го знаеше. Сега и Джак бе наясно.

— Е, понякога стават чудеса. — Една по една тя вдигна картите към себе си. Нямаше никакво чудо.

— Джак иска една карта.

— Една карта ли? — Нямаше сили да го погледне. Не би могла да разгадае дали е направил някаква комбинация, или не.

— Госпожа Пийкок отпада — поясни той.

Наред беше Лорел. Джак започна да трака отново с чиповете. Тя си спомни съвета му никога да не наддава срещу играч, който е поискал една карта. А той бе направил точно това.

— Свалям картите — въздъхна тя, твърде късно възвърнала здравия си разум. — Какво имаш?

— Не сте платили и не можете да видите картите ми, госпожице Скарлет.

— Хайде, Джак. — Протегна ръка и той й позволи да ги види.

Не можеше да повярва. Една дама и купчина боклук! А тя имаше асо! Той я бе надлъгал!

— Ти… — Погледна картите на госпожа Пийкок. — А тя има два чифта!

— Твърде ниски — сви рамене той.

— Но ти знаеше, че нямаш нищо!

— Обаче спечелих!

— Чрез измама!

Джак сграбчи китката й и я погледна втренчено.

— Никога, никога не ме наричай измамник!

— Добре де. Добре. — Опита да се освободи, но Джак сякаш не забеляза. Задържа китката й още малко, после бавно я пусна. Лорел погледна следите от пръстите му. — Преиграваш.

— Ясно ли се изразих?

— О, да. — Изправи се с намерението да излезе от стаята, без това да изглежда като бягство.

— Седни! — нареди той.

— Не!

— Казах да седнеш!

— Аз пък не желая! — В този миг обаче осъзна, че ще трябва да отстъпи. Тя, тоест те, имаха нужда от Джак, а не той от тях. — Не си казал вълшебната думичка. — С мъка преглътна наранената си гордост. Той скочи начаса, поклони се и издърпа кожения стол. Покани я с жест.

— Благодаря. — Бавно и елегантно Лорел се отпусна на него, макар че мускулите й все още бяха напрегнати от сблъсъка.

— „Измамник“ не е дума, с която можеш да обиждаш току-така, разбра ли?

— Ясно ми е, че измамниците са…

Той я прекъсна:

— За такава обида бих могъл да извикам на дуел твоя най-близък роднина от мъжки пол.

— Мъжете винаги се засягат лесно на чест.

— Особено комарджиите, били те професионалисти или аматьори.

Лорел се опита да потисне кипящата си ярост. Джак беше прав, но не това беше начинът да я убеди в правотата си.

— Би ли ми обяснил защо госпожа Пийкок се отказа с два чифта?

— Във всяка игра участват различни характери и ти трябва да ги разгадаеш. Засега се справяш доста добре. Опитът ти на актриса сигурно помага. Госпожа Пийкок просто я хвана шубето.

— Защо? Нали аз поисках четири карти, което беше глупаво, и тя разбра, че нямам нищо — натърти тя.

— Добро възражение. Но пък аз изтеглих само една карта.

— Защо?

— Защото не бе традиционен ход за картите, които имах.

— И просто искаше да ме победиш сам! А можех да имам разкошни карти. Всъщност, ако не се бях отказала, щях да те победя.

— Ти ми беше страхотно ядосана — поклати глава той — и щеше да залагаш с каквито и да е карти. Но когато започна да мислиш за това, което правиш, се изплаши.

— Просто реших да не губя повече — настоя Лорел през стиснати зъби. — Нали именно от теб научих никога да не продължавам срещу играч, поискал една карта. Ти очакваше, че ще си спомня съвета ти.

— Отличен! Точно така.

— Толкова ли съм прозрачна? — изрече тя с отвращение.

Би било много мило от негова страна да отрече този факт, но той не го направи.

— Готови ли сте за междучасие? — надникна Айви през вратата.

— Аз съм съгласна — отвърна Лорел. — Да не би да трябва да готвя?

— Не! — възкликна Айви. — Забравих, че не знаете. Ще ядем пуйка в стола на болницата и торта, която сестрите винаги приготвят за рождения ден на Холи.

— Тогава да се обличаме — каза Лорел, като имаше предвид и Джак. — Обзалагам се, че ще се вмъкна в костюма си на елф!

— Сигурно ще успееш, ала… — Айви прехапа устни. — Холи не успя да закопчае костюма на госпожа Клаус и е обула клина и обувките на елфа, а отгоре носи голям червен пуловер. Не изглежда твърде зле, но можете да й кажете, че е страхотна.

— И няма да има госпожа Клаус?

— Надявахме се ти да облечеш този костюм, Лорел.

— Аз?! — Откакто се помнеше, само майка й бе обличала костюма на госпожа Клаус. Когато „Хол Декор“ започна да украсява детското отделение на болницата отново, Холи обличаше тези дрехи и никой не й оспорваше това право.

Госпожа Клаус! Колко много бе желала да облече този костюм!

— Добре. — Тя се усмихна и усети, че очите й се насълзяват. — Джак, имаш ли червена риза?

— Не. Ще остана тук и ще си приготвя набързо нещо за ядене.

— Не искаш да украсяваш елхички с нас? — Айви изглеждаше ужасена.

— Хайде, ще се позабавляваме — подкани го Лорел.

— Не!

— Така ще направим децата щастливи. — Лорел знаеше, че не бива да настоява.

— Нямам подобно благородно намерение. — Той разглеждаше картите върху масата съвсем делово, сякаш да й припомни, че е при тях само защото е задължен на един стар приятел и след като си свърши работата, ще си замине незабавно…