Хедър Алисън
Вале купа (3)

Трета глава

Би познал тези крака навсякъде. Днес бяха обути в джинси, но Джак с удоволствие си спомняше как се показваха от късата черна рокля, докато тяхната притежателка приготвяше най-вкусния омлет на света. Намали скоростта на новия си бонбоненорозов ягуар, купен минути преди това, и се изравни с Лорел Хол, която вървеше по тротоара. Беше й предложил да я вземе от „Гудуил“, но тя отказа. Внезапно дръжката на чантата й се скъса. Тя спря, напъха я в найлоновата торба и продължи. Джак спусна прозореца.

— Какво ще кажеш, ако те закарам? — Искаше да се изфука с новата си кола.

Лорел не му обърна внимание. Какво й ставаше? Толкова добре си бяха говорили, когато идваха насам, а като наближиха сградата на „Гудуил“ стана ясно, че не иска да има нищо общо с него. Едва го дочака да тръгне. Какво се бе случило? Той си припомняше отделни моменти от разговора им и се чудеше защо тя му отказа. И изведнъж му хрумна, че може би не обича високите скорости.

— Лорел! — Джак се пресегна и отвори вратата. — Качи се, ако обичаш. Обещавам, че ще карам така, сякаш отиваме на църква. — Щом чу името си, тя се обърна рязко, но не се приближи. — Лорел, каквото и да съм казал или направил, извини ме. — Той се измъкна от колата. — Сега, моля, бъди добра, ела и ми кажи за какво всъщност ти се извинявам.

— Джак? — Веждите й се повдигнаха въпросително.

Той със замах свали слънчевите си очила.

— А кой, по дяволите, си мислеше, че съм?

Тя бавно се приближи към колата и я заобиколи.

— Не знам. Тази сутрин ягуарът ти не беше ли син?

Разбрал най-сетне недоразумението, Джак се усмихна.

— Да. Съжалявам. — Пое от ръцете й пазарската чанта. — Трябваше да се сетя, че често те свалят по улиците.

— По-рано — да — отвърна тя и седна в колата.

Той си припомни съблазнителната Лорел в сребристата рокля от снимката. Сега беше съвсем различна. Бе значително по-слаба и косата й не бе по тексаски руса. Изглеждаше по-възрастна, а в очите й се четеше разочарование от разбитите надежди.

— Да не би да си ми ядосана?

— Да! Защото си забравил, че ягуарът ти има нов цвят!

— Харесва ли ти? — засмя се той.

— Защо да не ми харесва?

Джак очакваше по-различна реакция. После си каза, че може би този тип автомобили не са по вкуса й.

— Толкова ми хареса другата, че реших и аз да си купя.

След кратко мълчание последва въпрос:

— Какво ще правиш с нея, като се върнеш в Ню Йорк?

Джак се настани удобно на кожената седалка.

— Не смятам да се връщам там.

Лорел повдигна вежди. Този мъж вземаше важни решения така, сякаш си сменяше носните кърпи. Светкавично пътуване, нова кола, при това твърде скъпа…

Беше импулсивен! Но тя не искаше импулсивност, а стабилност.

— Толкова ли дълго ще бъде обучението ми?

— Зависи от това как се погаждаме.

— Погаждаме се отлично.

— Ако го кажеш с повече ентусиазъм, ще ти повярвам.

Лорел долови подтекст в думите му и замръзна. По-добре да не се захваща с нея, защото тя вече не бе наивно момиченце.

— И как по-точно очакваш да ти бъде платено за експертните съвети?

— Какво?! — Джак се намръщи и ако бе актьор, Лорел би казала, че преиграва.

— Ти искаш да сме особено добри приятели, нали? — От думите й бликаше горчивина.

Навлязоха в алеята пред дома й и завиха към гаража. Той се обърна и я изгледа шокиран.

— Какво ти се е случило в Калифорния?

— Нищо. — Изчака, докато той проумее. — Затова и не получих каквато и да е роля.

— Мислех, че старото клише „режисьор-прелъстител“ е мъртво.

— Не е.

— Виж какво, млада госпожице. Не злоупотребявам с жените по този начин. — Така изглеждаше Адам, когато бе вбесен.

— Да — каза тя със сарказъм, — защото не е необходимо.

Той се наведе много близо до нея и прошепна:

— Точно така. Затова ли ме отряза тази сутрин? — Лорел го погледна с недоумение. — Когато те оставих да пазаруваш — поясни Джак, все още ужасно близо.

Толкова близо, че можеше да различи отделните косъмчета на тъмната му брада. Искаше й се да прокара пръст през нея, но се въздържа. Премести се назад. Чувстваше се неловко от неговата близост. Той също се отдръпна със странна усмивка.

— Защо не ме взе с теб по магазините?

Защото бе оставила само две чанти в „Гудуил“, а останалото беше продала в оказионния магазин!

— Скъпи, когато една жена е тръгнала да избира коледни подаръци, тя няма нужда от мъж, който да й се пречка, освен ако не пазарува в „Тифани“, а той й плаща сметките.

— А водил ли те е някой мъж на покупки в „Тифани“? — Продължаваше да я съзерцава.

— Да, баща ми. За шестнадесетия ми рожден ден.

— Значи е било доста отдавна.

— Прав си. — Засмя се насила и посегна да отвори вратата. Трябваше да се махне. Веднага! Джак я… притесняваше.

 

 

Лорел си слагаше за трети път шампоан на косата. Естественият й цвят бе рус и на всяка цена трябваше да го възстанови. Но след като я изсуши, тя все още изглеждаше като буреносен облак, който скрива слънцето. Огледа разпилените по леглото дрехи доволна, че най-сетне ще облече нещо друго. Закачи в гардероба купените на старо дрехи и измъкна късата черна рокля. Навремето беше чудесна, но вече си бе изпяла песента. С подходящи аксесоари повече от година я бе обличала за всяко прослушване. Мразеше тази дреха, защото символизираше всичките й провали. Но не можеше да я изхвърли ей така. Не и след всичко, което бяха преживели заедно. Щеше да я изгори на свещена клада в камината!

Лорел облече червения костюм, който бе взела от Холи, и слезе долу. В офиса се чуваха гласове, но в кабинета на Холи нямаше никой.

Запали огъня в камината, седна на земята и се облегна на дивана. Пламъците затанцуваха. Опипа с пръсти изтънялата материя и когато огънят се издигна по-високо, я хвърли вътре. Чу се съскане, изхвърчаха няколко искри и Лорел видя как мечтите й отлетяха заедно с пушека.

— Това някаква семейна традиция ли е?

Не бе усетила влизането на Джак. Беше твърде потисната, за да се смущава от него. Той приближи и се загледа в огъня.

— Харесвах тази рокля. — В гласа му се долавяше тъга и Лорел се усмихна.

— Забравила съм да я пъхна в торбата за „Гудуил“. — После потупа пода до себе си и въздъхна. — А и не биха я взели. Това бе роклята за прослушванията ми.

Джак взе две възглавници от дивана, подаде й едната и се отпусна до нея.

— И какво възнамеряваш да правиш сега?

— Ще поуча покер. — Подпря брадичка на коленете си.

Последва мълчание.

— А каква ти се иска да бъдеш?

— Актриса. — С периферното си зрение забеляза, че Джак я наблюдава.

Той бавно протегна ръка, взе програмата на телевизията от малката масичка и откъсна едно парче. Нави го на фунийка и я хвърли в огъня.

— Не, не искаш — заяви той накрая.

— Напротив, искам!

Той поклати глава.

— Ти каза само, че искаш да бъдеш актриса. И дума не обели за това, че искаш да играеш.

— А какво друго прави една актриса?

— Живее нашироко, ако е преуспяла. — Той изглежда се забавляваше. — Много шумотевица и внимание, красиви дрехи, скъпи вещи…

— Обвиняваш ме, че съм повърхностна материалистка ли?

— А не си ли?

— Не, не съм! — Лорел се изправи и го погледна ядосано.

Той сграбчи китката й.

— Не е лошо да бъдеш материалистка.

Първият й порив бе да издърпа ръката си и да напусне стаята. Вместо това с присвити очи обмисляше думите му. Дали той знаеше историята на фамилията й? Тяхната огромна къща с бели колони впечатляваше хората. Подозираше, че е впечатлила и него. Ако я беше видял преди банкрута и последвалата го разпродажба, той сигурно щеше да бъде шокиран. При фалит тексаските закони позволяваха на собственика да запази къщата, домашните животни и коня си. В наши дни това означаваше, че Лорел и сестрите й можеха да запазят къщата, малко земя и колата, а от мебелите — само най-необходимото. Преди Лорел и Айви да напуснат Далас, трите сестри живееха в няколко стаи, а останалите бяха превърнали в склад на „Хол Декор“. Сега Холи и Адам бяха възвърнали старото величие на дома им и го бяха обзавели наново с мебели от добро качество, но далеч от антиките, които майка им бе събирала с такава любов.

— Звучиш като политик от осемдесетте години. Богатството е хубаво нещо, безобразното богатство — още по-хубаво, а прекаленото — прекрасно!

— Да-а-а — проточи мързеливо Джак.

— Ти си ужасен! — Лорел издърпа китката си от лапите му.

— Това ти харесва.

— Не!

— Да, само че не искаш аз да разбера — ухили се той. Лорел усети, че кръвта й кипва и изпита желание да го удари. — Давай!

— Какво?

— Изглеждаш така, сякаш искаш да ме удариш по главата с нещо тежко и евтино. Ето. — И той й подаде възглавницата.

Ама че самодоволен тип! Явно не вярваше, че ще я хвърли. Грешеше! В следващия миг възглавницата го бухна здраво! Бе щастлива, че го уцели, но все пак съумя да запази самообладание.

— По-добре ли се чувстваш сега? — Джак пусна възглавницата зад гърба си с дяволита усмивка.

— Джак, аз… — Лорел отново седна на пода. Бух! Възглавницата се стовари право в скута й. Какво да прави сега? Вдигна поглед и видя, че той я наблюдава. — Това не бе много учтиво от твоя страна — каза тя по-скоро шеговито, отколкото кисело. От опит знаеше, че мъжете се разтапят от подобна интонация.

— Учтивостта е досадно нещо.

Тя седеше и мислеше какъв ли тип жени го привличат. Със сигурност не и кльощави неудачници без пукнат грош. Но предишната Лорел… Въздъхна. Ако я беше видял, преди да замине за Калифорния… Сълзи замъглиха очите й.

Джак отпусна ръце на земята, наведе се напред и спря на сантиметър от нея. Устните му трепнаха. Тя стисна зъби, за да попречи на сълзите да рукнат, сграбчи краищата на възглавницата, наведе се напред и Джак я целуна. Получи се нежна, изучаваща целувка. Целувка от съжаление. Сълзите й се отрониха и намокриха бузите му.

— Хей! — прошепна трогнат той. — За теб актьорската професия означава повече, отколкото предполагах.

— Не става дума за това!

В очите му се четеше разбиране.

— Ела тук. — Взе я в прегръдките си и отново я целуна.

В Лорел се събудиха отдавна заспали чувства и инстинкти. Един гласец се опитваше да й каже, че разкрива желания, които е по-добре да останат скрити. А друг, по-силен глас я уверяваше, че ръцете на когото и да било щяха да накарат тялото й да се отпусне блажено. Заредените й с електричество пръсти се провряха между късите кичури на врата му и настойчиво го претеглиха към себе си. Той погали страните й, после я обгърна с ръка през кръста и устните им отново се сляха. Искаше й се целувката да е безкрайна, но си спомни думите му: „Не злоупотребявам с жени“. Джак се отпусна назад към дивана, а Лорел протегна ръка и го погали по брадата.

— Дразни ли те брадата ми? — попита той.

— Не! — отговори Лорел. Изведнъж осъзна къде се намира, какво прави и с кого. Рязко отдръпна ръка.

Джак опипа с пръсти влажната следа от сълзите по бузите й.

— Играеш ли?

Излъжи, настояваше част от нея. Възползвай се от случая и му кажи истината — шепнеше друга.

— Не. — Изчака да види реакцията му. Тя не закъсня — ето го онзи тържествуващ нехаен вид на мъж усетил, че жената става сантиментална. Лорел се стегна и излъга. — Та това бе само една целувка, Джак.

— Но една много сладка целувка, скъпа. Ще трябва да я повторим.

На всяка цена, помисли си тя, но каза:

— Някой ден… Може би.

На всяка цена, прочете в неговите очи. Трябваше да смени темата. Повече не искаше да се излага на емоционални бури. Той пробуди в нея мисли и чувства, за които не бе подготвена. Търсеше учтив начин, за да го попита как е станал всепризнат капацитет в покера и кога ще го види в действие, но Джак проговори пръв:

— Как върви личният ти живот?

— Не много добре, благодаря — отговори Лорел и се опита да избегне по-нататъшни задълбочени дискусии.

— Който е казал: „Бил съм и богат, и беден, но повярвай ми, че да си богат е по-добре“, е бил абсолютно прав. — Джак поднови заниманията си с програмата на телевизията. — Значи тръгна за Калифорния с намерението да забогатееш отново?

— Ти си най-ужасният мъж, когото познавам!

— Защо смяташ, че истината е ужасна?

— Защото това е твоята истина, а не истината! — избухна тя. Джак притежаваше удивителната способност да изопачава думите й. Може би бе учил и право? — Опитах се да бъда актриса.

— Забеляза ли, че казваш „да бъда актриса“? И дума не спомена, че искаш да играеш. — Още една фунийка полетя към огъня. — Ако искаше да играеш, нищо не би могло да те спре.

— А какво ще кажеш, ако не получаваш роли?

— Празни оправдания.

Ама че наглост! Как си позволяваше той с неговите скъпи дрехи, коли и джунджурии да я обвинява, че си търси оправдания? Това си бяха истински разумни причини!

— Защо актьорското майсторство те привлича толкова силно?

Лорел понечи да отговори, но разбра, че Джак беше прав — хубави дрехи, внимание, шумотевица, слава, богатство… Най-вече богатство. Желанието й да стане актриса се появи сравнително късно. Чак след като тя и сестрите й бяха изпаднали в окаяно положение. Дали бе объркала желанието си да забогатее бързо с естествения порив на сърцето? Дали наистина не беше само материалистка?

— Сигурно има нещо вярно в това, което каза — измънка тя.

— Разбира се — увери я Джак. — Може да си имам недостатъци, но да допускам грешки не е един от тях. Защо избра точно актьорското майсторство, а не, например, кариерата на фотомодел?

— Тогава тялото ми изглеждаше създадено по-скоро за удоволствия, а не за корицата на някое списание.

— Да-а — проточи Джак и Лорел бе убедена, че в момента си припомня старата й снимка. — Сега фигурата ти е подходяща, но пък имаш един крив зъб, нали?

— Ако това е намек, че съм твърде стара, отговорът е да!

— И какво щеше да прави с живота си Лорел Хол, ако навремето нещата не се бяха променили така драматично?

Лорел се засмя, без да иска.

— Щях да следвам естествения ход на нещата. Щях да се кандидатирам за госпожа. Съпруга на петролен магнат, членуваща в Младежката лига, в Дружеството на филхармониците, Дружеството по изкуствата и Благотворителното дружество за подпомагане на заразноболни. Единственото ми занимание щеше да бъде да поддържам всяко печелившо начинание на моя съпруг. Щях да бъда точно като майка си. — Загледа се в огъня. Никога преди не го беше осъзнавала напълно. Продължи: — Освен това завърших бизнес колеж, така че сигурно щях да завъртя и собствен малък бизнес. Нещо от рода на дизайн на дрехи и бижутерия, агенция за недвижими имоти или вътрешно обзавеждане, което да не пречи на светските ми задължения.

— Звучи чудесно.

— Сигурно защото и ти си най-обикновен материалист.

— Може би. — Той повдигна вежди. — Никой мъж не би се отказал от жена, готова да му се посвети изцяло.

Това ли беше картината, която бе обрисувала?

— Нямах намерение да се поставям в ролята на робиня.

Джак щракна с пръсти.

— Винаги има нещо гнило!

— Ти бил ли си женен някога? — Сега със сигурност не беше, защото семейните мъже не отсъстваха от домовете си по Коледа и едва ли си купуваха ягуари щом им скимне.

— Не.

— Защо? — настоя тя.

— Бях твърде зает. — Хвърли още една хартиена фунийка в огъня. Лорел забеляза, че щом започваше да го разпитва, пръстите му ставаха все по-бързи и по-нервни.

— Живееш си царски, а?

— Смяташ, че си живея царски? — Изглеждаше изненадан.

— Ами — посочи с ръка дрехите му — новата кола, новите куфари и чанти… Да, бих казала, че животът е бил благосклонен към теб.

— Не ти ли минава през ума, че може би съм заслужил всичко това? — Тонът му бе рязък.

— Разбира се! Брокерите на Уол Стрийт работят усърдно.

— Да, работих усърдно. Много усърдно. — Въздъхна тежко. — А всичко е ново, защото е купено току-що. Апартаментът ми в Ню Йорк бе малък и нямаше място за излишен багаж. Нанесох се там с куфари, взети назаем от майка ми веднага след като завърших. После бях твърде зает, за да се обзаведа по-прилично или да се преместя в по-голям апартамент.

— Купил си куфарите специално за идването си тук, така ли?

— Не — поклати глава Джак. — Купих ги, за да се преместя в хижата.

Просто и логично обяснение. Не се бе охарчил специално, за да впечатли стария си училищен другар.

— О! — възкликна тя с чувство за малоценност.

— И така, какво ще правиш, след като те направя покерджия от класа? Ще се размотаваш по клубовете и ще печелиш турнири?

— Не членувам в никакъв клуб — отсече ядосано Лорел.

— Изостанала си с графика.

— Колко мило, че ми го напомняш.

— Извинявай. — Побутна я по рамото, сякаш му бе приятел. — Адам ми разказа за Конър Матисън. Обясни, че си играла с него и преди.

— Преди много години, когато баща ми събираше приятели за покер в сряда вечер. — При спомена Лорел се усмихна. Майка й тактично си затваряше очите, когато баща й я вземаше на коленете си за някое раздаване.

— Печелила ли си?

— Понякога…

— Да не би нарочно да са се оставяли да бъдат победени? — попита той безмилостно.