Хедър Алисън
Вале купа (11)

Единадесета глава

Лорел изчака Конър да затвори вратата и възкликна:

— Джак, недей, моля те! — Сграбчи ръката му. — Конър се опитва да те подмами да играеш с него. Винаги е искал да играе с теб, а не с мен!

Той гледаше красивото й изразително лице. Бе съзрял омразата, изписана на него, когато тя гледаше Конър и надеждата, която припламна и угасна, щом той се съгласи да играе. Протестите й звучаха искрено, но Лорел, разбира се, бе добра актриса.

— Сега желанието му ще се изпълни. Твоето също.

— Но той мами!

— Това не те тревожеше особено, когато преди няколко минути ме помоли да се включа в играта.

— Никога не съм те молила…

— Напротив. — Джак бе уморен от празните приказки и от спора им. — Тези огромни кафяви очи ме гледаха и ми казваха: „Моля те, Джак, моля те, играй заради мен“.

— Вече ти се извиних! — промълви тя с наведена глава.

— Зная. Говорихме толкова много за играта, за твоите и моите възможности, че вече ми се повдига.

— Тогава да се откажем!

— Добре. — Той кръстоса ръце пред гърдите си и зачака. — Можеш ли да забравиш играта?

— Не…

— Значи всеки път, когато мълчиш, ще се чудя дали не си мислиш за тази игра. Винаги, когато се сетиш за семейството, ще си я спомняш. Щом ме погледнеш, тя ще ти е пред очите.

— Да не мислиш, че нямам други интереси?

— Ще ме обичаш ли повече, ако спечеля?

— Надявам се, че се шегуваш! — Изглеждаше вбесена. — Моите чувства към теб нямат нищо общо с покера!

— И какво ще стане, ако загубя? Все още ли ще ме обичаш?

— Всъщност точно в този момент… — започна Лорел, но той я прекъсна:

— Изобщо не си сигурна дали ме обичаш.

— Не това щях да кажа!

— Няма значение. — Бе получил отговора… Тя му бе споменала, че е луда по него, но не каза: „Обичам те, Джак“. — Става въпрос за това дали изобщо ще играя, а не дали ще загубя, или ще спечеля.

 

 

Беше твърде глупаво от негова страна да признае, че я обича. Но кой би могъл да й устои? Спомни си потиснатата жена, която предизвика съчувствието му. Спомни си преобразяването й в прекрасна, но удивително несигурна в себе си пеперуда. Той бе възвърнал самочувствието й и бе убедил и нея, и себе си, че е желана. Джак се обърна и влезе в кабинета. Атмосферата му бе позната… Застана зад стола, който Лорел бе освободила, и пое дълбоко дъх, зашеметен от връхлитащите го спомени. Седна и се предаде на усещанията си.

 

 

Когато Лорел отново влезе в кабинета, мъжете вече бяха изиграли няколко рунда. Джак почти не й обърна внимание, защото не можеше да си позволи да се разсейва. Връхлитаха го всички стари усещания, с които се бе борил толкова дълго — очакването на добри карти, разочарованието от загубата, удовлетворението от победата. И безспорно — насладата от играта. Стана му страшно. Беше играл само половин час, а години самоограничаване се бяха заличили. Защо се съгласи да играе? Дали Лорел не го бе използвала?

Сега раздаваше Конър и Лорел забеляза, че никой не залага. Това не притесни белокосия мъж и той прибра встъпителните чипове. Джак гледаше мрачно, а Лорел се чувстваше ужасно.

— Джак ме мрази — прошепна тя на Холи.

Холи го изгледа, преди да отговори:

— Изненадана съм, че играе, след като ни предупреди за измамата на Конър.

— Вината е моя. Обсъждахме играта и аз казах, че ми се иска някой да го победи. Само Джак би могъл.

— Ти си го помолила да играе?!

— Конър го попита, но…

Всъщност Лорел се самозалъгваше. Джак играеше заради нея. Тя така бе хленчила! А ужким се смяташе за актриса! Не можа ли да го убеди, че Конър вече не я интересува?

Темпото на играта се засили. Мъжете общуваха с кратки остри реплики. След около час пред Джак имаше огромна купчина чипове, почти колкото тази пред Конър.

— Аз приключих — заяви Би Джей. — Какво ще кажете за едно питие?

Всички се съгласиха и мълчаливо тръгнаха към бара.

— Джак може да спечели! — прошепна Айви.

— Това не е важно! — сопна й се Лорел.

— Какви ги говориш?

В този момент Джак мина покрай тях и Лорел тръгна след него, ала той не й обръщаше внимание.

— Джак, откажи се! Игра достатъчно — каза тя умолително.

— Как така достатъчно? — Очите му се присвиха. — Не съм му взел всичките пари. — Тонът му бе груб, а лицето измъчено.

— Не искам да играеш повече! — Задавиха я сълзи.

— Ами! — Джак изпи последната глътка газирана вода.

— Не! Не искам! — Напрегнатият й шепот привлече няколко погледа. — Не ми пука дали ще спечелиш, или ще загубиш!

— Наистина ли? — Говореше с безразличие и от очите й потекоха сълзи. — Какво представление! — Той се обърна и се върна на масата, за да продължи играта със сурово изражение.

Представление ли?! Нима си мислеше, че тя играе? Това не бе нейният Джак! Нейният Джак имаше заразителна жизненост, остър ум и прекрасно чувство за хумор. Но онзи Джак си бе отишъл и тя може би никога нямаше да го види отново…

Един по един другите играчи се оттегляха, ала продължаваха да гледат надпреварата между Конър и Джак. Слим беше застанал до Лорел и сестрите й и промълви:

— Конър умее да се изплъзва, но Джак ще го спипа.

Тя се усмихна — отначало едва-едва, но после широка усмивка озари лицето й, защото Джак я погледна. Чудесно! Щом той искаше да играе, Лорел щеше да му покаже, че го подкрепя с цялото си сърце. Ще му се усмихва и ще го окуражава! И наистина, всеки път, щом Джак я погледнеше, тя му отвръщаше със същата лъчезарна усмивка. Виждаш ли, опитваше се да му каже, изходът наистина няма значение…

— Усмихваш се така, сякаш рекламираш паста за зъби — прошепна Айви.

— Опитвам се да покажа на Джак, че сме с него. Как си мислиш, че ще се чувства, ако вижда помръкнали лица?

— Права си. — Тя махна на Джак.

Холи също успя да се усмихне, а Адам му показа с ръка знака на победата и се оттегли в кухнята.

 

 

Я ги виж ти, мислеше ядно Джак, всички са лъчезарно усмихнати, сякаш е на път да унищожи Конър! Бе разочарован от всички и особено от Лорел. Искаше да се измъкне. Дори това, че Конър бе престанал да лъже, нямаше значение.

Картите му не бяха нищо особено. Погледна Лорел. Глупавата й усмивка го дразнеше и той заложи огромно количество чипове, за да я ядоса. Конър отговори и вдигна залога. Джак — също. Беше истински идиотизъм. Чиповете бяха за хиляди долари!

— Серви — каза Конър.

Джак поиска две карти. Лорел, Айви и Холи продължаваха да се усмихват. Какво им ставаше? О, те искаха да им повярва, че не ги е грижа дали ще загуби, или ще спечели, проумя най-сетне той. Погледна Лорел право в очите, за да е сигурен, че тя го наблюдава, и бутна всичките си чипове към средата на масата. Очите й леко трепнаха.

Конър седеше напълно неподвижно. Можеше да отвърне на залога и все още щяха да му останат чипове. Джак почти се разкая за импулсивния си жест. Бе нарушил всички правила. Видя как Конър го изучава внимателно.

Джак чу ръкопляскания и смях. Беше спечелил! Изпита огромно желание да му вземе и последния чип. Конър не разбра, че Джак беше блъфирал, и бе потресен от огромната си загуба и объркан от смяната в стила на игра на Джак. А той с всяко следващо раздаване ставаше по-дързък.

— Във вторник вечерта ще играя в Хюстън — каза Конър и се надигна. — Ще дойдеш ли?

Джак тъкмо щеше да се съгласи, когато чу гласът на Лорел:

— Съжалявам, Конър, зает е. — Лорел го обгърна с ръце и го целуна по врата.

— Да, зает съм, но какво ще кажеш за още едно раздаване сега?

В стаята се възцари тишина. Прегръдката на Лорел се стегна. Джак я отблъсна леко и хвърли картите през масата, като гледаше Конър втренчено.

— Ти раздаваш.

— Джак! — Лорел бе на ръба на истерията.

— Джак! — В гласа на Адам звучеше предупреждение.

Холи и Айви стояха с отворени уста, без да обелят и дума. Конър седна и разбърка картите. Джак улови погледите на публиката и с жест ги покани да гледат внимателно. Те се приближиха. Конър подаде колодата, но Джак само веднъж почука с пръст по гърба на картите. Повдигнал вежди от изненада, Конър започна да раздава.

Джак го гледаше втренчено в ръцете. Моментното разсейване при разбъркването на картите и отказът на Джак да сече, биха съблазнили и честен човек. А Конър изобщо не беше честен. Една… две… Ето го. Почти незабележими движения показваха, че Конър пазеше най-горната карта за себе си и раздаваше картите под нея. С един удар Джак прикова китката на Конър към масата и той извика от болка. Една от жените изпищя.

Джак се усмихна.

— Не и този път. — Отдръпна се леко назад, за да може всеки да види, че десният палец на Конър е спрян в момента, когато издърпва картата.

— Песента ти е изпята, Конър. — Слим обърна картата, която Конър пазеше за себе си. Поп!

— Достатъчно, Хартман! — Измамникът се облегна назад. Изгледа всички един по един. — Кажете си цената. — Явно вярваше, че ще успеят да се споразумеят.

Всички погледнаха Джак, а той — Лорел. Тя гордо вдигна глава и изрече много бавно, като натъртваше на всяка дума:

— Животът на баща ми. Животът на майка ми. Репутацията на семейството ми. Семейният бизнес.

— Всичко това е в миналото! — сопна се Конър.

Джак погледна към мъжа с посребрени коси.

— Това се отнася и за дните ти като играч на покер. В очите на Конър се появиха първите признаци на паника.

— Аз съм заможен човек и…

— И измамник — прекъсна го Лорел. — Измамниците не са добре дошли тук. — Тя отиде към вратата и я отвори широко.

Джак се усмихна. Лорел бе непоправима! Конър все още седеше до масата, опитвайки се да запази достойнството си.

— Моля ви!

Джак повдигна вежда и с поглед запита останалите, въпреки че добре знаеше каква ще бъде присъдата им. Всички бяха заможни и играеха покер, защото им харесваше. След днешния ден Конър никога нямаше да има достъп до покерния елит. Слим отговори вместо всички:

— Това не е първата ти измама, Конър. Но за първи път те хванаха.

Плахата надежда в очите на Конър угасна. Той знаеше, както и всички останали, че още от утре ще му бъде отказана каквато и да е свястна игра. Стана сковано от стола и се запрепъва към вратата. Като стигна до нея, се обърна и погледна Лорел.

— Наистина го предупреждавах да не лети към онзи кладенец!

Тя извърна глава, по лицето й се стичаха сълзи. Без да се обръща назад, Конър изчезна в тъмнината на нощта. Айви и Холи изтичаха към вратата и я затръшнаха. После трите сестри се прегърнаха.

Джак пое дъх.

— Е, достопочтени дами, унищожих вашия зъл демон. — Те обаче не го чуха. — Сега ще трябва да се преборя с моя…

Не чуха и това…

 

 

— Джак, там ли си? Ела да празнуваш с нас! — извика Лорел от прага на стаята му точно в мига, в който той измъкваше дрехите си от гардероба и ги пъхаше в куфарите. — Тръгваш ли си?! — Не можеше да си тръгва, изтръпна тя.

— Не е ли време?

— Трябва да поговорим… за нас.

— Спести си сцените. Получи повече от това, което искаше.

— Не, не съм! Искам теб!

— Ти изобщо не знаеш какво искаш. — Той я изгледа с отвращение, затвори куфарите и изключи компютъра си.

— Къде отиваш? — Лорел се чувстваше безсилна.

— Далеч от изкушението. — Презираше себе си.

— Нека дойда с теб!

— Не, благодаря. — Затвори портативния компютър с трясък.

Какво повече можеше да му каже? Колкото по-твърдо бе желанието на Джак да си тръгне, толкова по-ясно й ставаше, че иска да го задържи. За по-малко от половин час той бе унищожил всяка следа от пребиваването си в тази стая.

— Спри! — Лорел преглътна гордостта, която й бе помагала да преживее в Калифорния. — Ти каза, че ме обичаш.

— Не ми го натяквай!

— И аз ти казах, че те обичам.

— Не, не си. — Джак сграбчи два куфара.

Това ли бе проблемът?

— Наистина е така. Наистина те обичам!

— Ще ми помогнеш ли с багажа? — не трепна той.

— Не. — Лорел седна върху най-големия куфар. Джак тръгна надолу по стълбите, а когато се върна, я изгледа мълчаливо, метна един сак на рамо и излезе от стаята. Не остана нищо, освен куфара, който Лорел бе превзела.

— Ще станеш ли от това? — попита той, след като се бе изкачил по стълбите за трети път.

— Не. Докато не поговорим за нас.

— Никога не е имало „нас“ — въздъхна Джак. — Това е илюзия, която ти създаде. Не искам илюзии, искам истинска жена.

— Аз съм истинска! — Нима покерът бе изкривил мисленето му?

— Какви са плановете ти сега, след като Конър е победен?

— Ами… Нямам планове.

— Какво искаш да правиш с живота си?

Да бъда с теб, помисли си Лорел, и с болка осъзна, че не бе успяла да го убеди в искреността на чувствата си. Джак поклати глава, приемайки мълчанието й за нерешителност.

— А сега — последно предупреждение. Махаш се от багажа ми или ще те бутна!

— Няма да се преместя, докато не ми дадеш възможност да обясня.

— Добре. — Той клекна до нея.

Лорел отвори уста, за да каже нещо, но Джак издърпа куфара и тя падна на пода.

— Хей! — изгледа го вбесена тя. Той тръгна надолу по стълбите. Лорел скочи и се затича след него с викове: — Ти бягаш, Джак! — Разбута сестрите и зет си, които се бяха събрали в подножието на стълбата, и продължи да го преследва. — Ще те преследвам, докато ме изслушаш!

— Най-напред ще трябва да ме намериш.

— Ти ме обичаш!

— Ще го превъзмогна! — Вмъкна се в ягуара и затръшна вратата.

Лорел започна да чука по прозореца, докато той го отвори.

— Няма да ти позволя!

— Ще ти дам един съвет. Реши какво ще правиш с живота си. — Запали мотора и нагласи огледалото.

Значи щеше да си замине просто така! Лорел се наведе към вътрешността на колата и го целуна. Отначало Джак се съпротивляваше, после обгърна тила й и устните му се впиха в нейните. Това събуди в нея искрица надежда. Внезапно обаче той се отдръпна.

— Дори не искам да те видя повече — каза тихо той, после се обърна напред и стисна волана.

— Ти ме обичаш, Джак. Не можеш да ме оставиш!

— На твое място не бих се обзаложил!

 

 

— Колко път има до там? — Лорел изгледа посивелия мъж, който теглеше някакви кукички на кантара.

— Километър и половина до два. Зависи откъде ще минеш.

— Къде е пътеката? — Лорел излезе от магазина за риболовни принадлежности и погледна към гъстата гора.

— Където си избереш. — Мъжът избухна в смях.

— Как да намеря хижата? — попита тя и се върна при тезгяха.

— Върви на северозапад, докато се натъкнеш на нея. — Без дори да си избърше ръцете, той измъкна един компас от пластмасова кутия и й го подаде.

— Благодаря. — Лорел пое черния диск с усмивка.

— Четири долара и деветдесет и пет цента.

— О! — Тя кимна и отвори портмонето си.

— С това ли си обута? — Посочи ботушите й от щраусова кожа.

— Нямам нищо по-подходящо — троснато му отвърна Лорел.

— Премери тези. — Подаде й чифт туристически обувки и два чифта дебели чорапи.

Докато Лорел ги мереше, на тезгяха се появиха раница и яркооранжева грейка. След като си избра и една туристическа тояжка, тя плати и тръгна. Оказа се, че гората не е чак толкова гъста, колкото предполагаше. Само че един час по-късно се задъхваше под тежестта на раницата и й беше студено. Имаше чувството, че краката й тежат цял тон с тези туристически обувки. Спря, за да си поеме дъх, и усети мирис на пушек. Значи наоколо имаше някой. Тя свери посоката с компаса и продължи напред.

Миг по-късно съзря хижата и спря. Дали това бе бараката на Джак или къщата на някой ловец, зажаднял за женска компания? Навреме се сети, Лорел, ядоса се тя на себе си. Смъкна раницата от плещите си и тихо, само с тояжката в ръка, се доближи до постройката. Шумата заглушаваше стъпките й и тя се прокрадна до един прозорец и се повдигна на пръсти, за да надникне. Видя някакъв мъж с брада и извика. Хвърли тояжката и започна да тича. Или по-скоро се опита, защото тежките туристически обувки забавяха движенията й и когато се опита да прескочи един пън, се спъна и падна. Две ръце обгърнаха раменете й и я вдигнаха. Тя започна да рита във въздуха.

— Хей! — Отскубна се и седна на земята. Обърна глава и видя брадясало лице със зелени очи с цвят на доларова банкнота.

— Джак? Слава богу! Не те познах… с тази брада.

— Какво правиш тук? — усмихна се той.

— Опитвам се да бъда истинска жена. — Стана и започна да отърсва полепналите по дрехите й листа. — Жена, която знае какво иска и преследва целта си. Агресивна, независима — тя сви ръката си, за да му покаже мускула си — и силна.

— Не ми трябва супержена.

— Слава богу! Не мога да прескачам високи пънове.

— Влизай вътре.

С припрени движения Лорел грабна раницата, метна я на гърба си и го последва в хижата. Състоеше само от една стая и баня и бе обзаведена небрежно. Компютърът изглеждаше съвсем не на място тук. Лорел седна на скрина, който бе най-близо до огъня, за да се сгрее. Джак я наблюдаваше с ръце на кръста.

— Какво е това с брадите и карираните ризи? — посочи облеклото му тя. — Специална мъжка униформа ли е?

— Как ме намери? — попита той, без да й отговори.

— Двете с Айви мислихме дълго и упорито. Прочетохме купища книги за психологията на наранените представители от мъжки пол и ограничихме търсенето само до няколко възможности.

— Обадила си се на майка ми.

— Прекрасна жена! Тя иска внуци.

— Какво си й казала? — простена Джак.

— Че ще направя всичко, което зависи от мен. — Гледаше го съвсем невинно.

— Добре, Лорел. — Присви очи и седна на единствения стол. — Защо си тук? И какъв е този багаж? — Той подритна раницата с крак и вътре нещо изтрака.

— Ако не ми беше отворил вратата, възнамерявах да те подмамя навън с миризмата на омлет по мексикански.

Той прехапа долната си устна, за да не се разсмее, и кимна.

— Можеше да свърши работа. А после?

— Щях да ти кажа какво възнамерявам да правя с живота си.

— Е, добре. Какво възнамеряваш да правиш с живота си? — В тона му се долавяше сарказъм, но Лорел смело отговори:

— Двете с Айви направихме списък на всичко, което мога да правя — имам диплома за мениджър, учила съм актьорско майсторство, бива ме за търговец и мога да украсявам коледни елхи. — Млъкна за миг, очаквайки той да се засмее. Нищо подобно. Затова продължи: — Така че… — Бръкна в джоба си и извади една малко поизмачкана визитка. — Ето.

Джак прочете картичката.

— „Лорел Хол — посредническа агенция за наемане на актьори“?

— Да. Винаги съм успявала да посоча най-подходящия човек за дадена роля, а така или иначе се оказа, че не съм достатъчно добра, за да бъда актриса. И въпреки това ще се наслаждавам на актьорското майсторство.

— Ти нямаш никакъв опит.

— Напротив, имам! Вече предложих Айви за реклама на шампоани. — Видя недоверчивата му усмивка.

— И…?

— Не стана, но две момчета й се обадиха вкъщи!

Джак се ухили и поклати глава.

— Моите поздравления. Желая ти успех.

— Следващият ми ангажимент е организиране на една сватба. Налице са булката, кумовете, шаферката и майката на младоженеца. — Прехапа устни. — Знаеш ли, ти си идеален за младоженеца… — При последните думи гласът й изневери.

— Лорел, не мога да се оженя за теб!

Усети съжалението в гласа му и затвори очи. Колко унизително! Джак докосна ръката й.

— За никого не бих могъл да се оженя. Не и след като участвах в онази игра. Какво ще стане, ако отново се пристрастя към хазарта?

Лорел отвори очи и видя изписаната на лицето му болка.

— Ще се постарая да не ти оставям свободно време — каза тя с прегракнал глас.

Нещо проблесна в очите му, но после угасна.

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

— По-добро от идеално?

— О, Лорел… — Пръстите му колебливо погалиха страните й. — Не мога.

— Въпреки че ме обичаш?

— Именно защото те обичам.

— Не искам да се бориш със себе си сам. Освен това двамата ще бъдем страхотен екип. Притежаваш вроден талант да управляваш парите на другите. Знам, че искаш да бъдеш независим брокер, но можем да ползваме моя офис. Аз ще помагам на актьорите да печелят пари, а ти ще им помагаш да ги харчат. — Лорел можеше да се обзаложи, че идеята му харесва.

— Това звучи…

— Идеално! Ти искаш да правиш именно това.

— Дори повече, отколкото можеш да си представиш.

Сърцето й заби по-бързо.

— Щом картите ще управляват живота ти, остави ги те да решат вместо теб.

— Какво имаш предвид?

Лорел извади от чантата си тесте карти и започна да ги бърка.

— Само още една игра.

— Не! Не ме ли чу какво казах преди малко? — Джак събори стола си от яд.

Лорел спокойно продължи да разбърква картите.

— Цепи — каза тя.

— Не!

Тя сви рамене и пръсна картите върху полираната повърхност на дървената маса.

— Само една игра с по една карта. Ако е силна — женим се и живеем щастливо до края на дните си. Ако е слаба, тръгвам си незабавно. — Подпря лакти на масата и зачака отговора му.

— Това е лудост! Оставяш картите да решат бъдещето ти!

— А ти не правиш ли същото? Така поне имаме шанс.

Джак закрачи напред-назад из стаята, като си мърмореше нещо под носа. Накрая избухна:

— Как може един брак да се гради на хазарта?!

— Джак, скъпи, бракът е най-голямата лотария.

Той се колебаеше. Стискаше ръце в юмруци, после ги отпускаше, накрая с твърди крачки се доближи до масата.

— Ако изтегля силна карта, се женим, ако е ниска, си тръгваш — повтори той думите й. Тя кимна. — Ти май блъфираш.

— Хайде, тегли.

— Добре — съгласи се Джак, след продължително колебание.

— Помни — усмихна се тя бавно, — че валетата са най-силните карти. Каквото и да се случи.

— Каквото и да се случи — повтори той и изтегли една карта. Беше вале купа. — Не мога да повярвам! — Джак протегна ръце към нея. — И ако това не е съдба… — Не успя да довърши мисълта си, защото Лорел се хвърли в обятията му.

Милваха се ненаситно като влюбени, които дълго време са били разделени. Лорел целуваше лицето на любимия мъж.

— Джак, обичам те. Искам да изясня това веднага, за да не ме обвиниш, че не съм ти го казала.

— Никога не съм преставал да те обичам… Дори когато ти бях ядосан. Ти го знаеш, нали?

— Да, но все пак е приятно да го чуя — усмихна се Лорел.

— Държа да ти кажа още нещо. Това бе последната ми игра.

— Добре. — Тя посочи с ръка огнището. — Защо тогава не изгорим картите, така както аз изгорих роклята си за прослушване?

Той се съгласи и Лорел бързо събра картите. Коленичиха пред огъня.

— Ще си запазя само тази. — Джак вдигна валето купа, което бе изтеглил. — Все още не мога да повярвам. Хей, спомняш ли си онзи филм с Джеймс Бонд, в който той прелъстяваше гледачката на карти и… — Изведнъж млъкна и изгледа Лорел подозрително. Тя се опита бързо да хвърли картите в огъня, но Джак я сграбчи за китката. — … и в колодата имаше само една и съща карта — продължи той, като стисна толкова здраво ръката й, че тя изпусна картите. Те се разпиляха по пода. Всичките бяха вале купа. Лорел не смееше да помръдне. — Ти ме измами!

— Предпочитам да го наричам подсигуряване на залога. Освен това ти каза „каквото и да се случи“ — напомни Лорел. — Ще спазиш ли обещанието си?

Тя затаи дъх.

Внезапно той се засмя, хвърли картата, която държеше, наведе се към нея и отвърна:

— Можеш да се обзаложиш!