Хедър Алисън
Вале купа (10)

Десета глава

До петък вечер Лорел почти рухна от нерви. Холи я окуражаваше, Адам я предупреждаваше, Айви я информираше, а Джак я тренираше. Всички я съветваха да се отпусне и да се забавлява. С тези думи те искаха да я ободрят, да й кажат, че за тях не е важен изходът от двубоя. На всичкото отгоре Джак се бе отдръпнал от нея. Нямаше вече прегръдки, интимни разговори или каквито и да били нежности.

Конър вече няколко пъти се бе обаждал по телефона, за да сподели нетърпението си за предстоящата среща с онези мили мъже, с които тя се бе срещнала преди няколко дни.

Само че „мили мъже“ не бе много точно определение. Оказа се, че Слим, чието пълно име бе Слим Ричардсън, Би Джей Браун, Лейн Скот и Мак Андрюс са известни играчи на покер и притежатели на дялове в автомобилни компании в Тексас. Джак бе купил ягуара от Слим, с когото често играеха.

Бе седнала на кухненската маса и ядеше кисело мляко направо от кутията.

— Радвам се, че се опитваш да ядеш. — Джак се бе промъкнал в кухнята. Усмихна й се и взе кофичка мляко и за себе си. — Имаш ли нещо против?

Лорел поклати глава. Попитай го какви са плановете му, мислеше тя, не му позволявай да излезе от кухнята, без да ти е казал какво изпитва!

— Обичам кисело мляко с плодове — отвърна тя. — А ти?

— Прекалено е сладко. — Той разбиваше млякото с лъжица и се мръщеше на бучките в него.

Двамата сме несъвместими, каза си Лорел, като гледаше съсредоточено млякото си. Изведнъж то й се стори твърде студено и сладко.

— Предполагам, че няма да искаш да ми направиш омлет по мексикански?

— По това време? Ще ти го направя за закуска утре или в неделя. — Гледаше го с очакване.

— Добре. И без това не съм особено гладен — въздъхна той и остави кофичката на маста, после излезе от кухнята.

Не бе направил абсолютно нищо, за да я успокои. Дланите й се потяха и се чувстваше по-зле отколкото преди прослушване. Остави киселото мляко и отиде в кабинета. Джак преподреждаше игралната маса и столовете. Холи и Адам се караха. Айви стоеше с видеокамера на рамо.

— Можем да я закачим там. — Холи посочи тавана на кабинета. — Ще си мислят, че е камерата на алармената инсталация.

— Батериите ще се изхабят след час, Холи — обясни Адам с безкрайно търпение. Така беше свикнал с емоционалните й изблици, че използваше безизразния си глас на адвокат, докато разговаряше с нея.

— За какво е всичко това? — попита Лорел Айви.

— Холи иска да запише играта, „за да имаме кадрите на победата“. Това са нейни думи.

Семейството й я подлудяваше! Всичко се планираше до най-малката подробност. Дни наред обсъждаха с какво ще бъдат облечени и какво ще правят по време на играта — къде да застане Джак, къде да седи Лорел, къде да сложат масата, кога да бъдат почивките и какви мезета да поднесат.

Не я оставяха да се тревожи за каквото и да било. Щом влезеше в стаята по време на някое от дългите им съвещания, я избутваха и мило я молеха да си почива и да яде протеин.

Джак се държеше по същия начин. Тренираше я до изтощение, не се шегуваше, рядко се усмихваше. Понякога се вглеждаше в нея продължително, а тя не можеше да разбере какво мисли в момента…

Най-сетне мигът настъпваше. Щеше да застане лице в лице срещу Конър и да определи по-нататъшната си съдба…

 

 

Джак се чувстваше неспокоен. Вече бе облечен, седеше пред игралната маса и проверяваше различните позиции, докато всички останали си лазеха по нервите.

Лорел бе играла вдъхновено срещу собствениците на автомобилна компания, но Джак нямаше илюзии относно днешния ден. Щеше да бъде съвсем различно. Всеки от онези мъже бе играл с Конър и никой от тях не пазеше добри спомени. Лорел щеше да бъде подложена на кръстосан огън.

Джак въздъхна. Надяваше се тя да не го намрази. Бе се опитал да й покаже всички възможни рискове. Бе печелила, бе губила. Беше му обещала никога повече да не играе с Конър. Като гледаше сестрите й обаче, се чудеше дали Лорел ще удържи на думата си, след като той си тръгне. А той си тръгваше, нали? Нямаше причина да остава, но ако трябваше да бъде честен, щеше да признае, че мисълта да напусне Лорел го потиска и че желае да я вземе със себе си…

Вратата хлопна и на прага на кабинета се появи Лорел. Озари го с една от онези усмивки, които спираха дъха. Джак отвърна на усмивката й и нещо трепна в душата му. Пулсът му се ускори, дишането — също. Почувства се така, сякаш бе готов да се бие за нея.

Двамата трябваше да поговорят, и то колкото може по-скоро.

 

 

Бялата коса на Конър проблясваше на светлината, докато той събираше спечелените чипове. Айви, Джак, Холи и Адам се преструваха, че са ангажирани с обслужването, но Лорел знаеше, че те току-що бяха видели как тя загуби най-добрите си карти до този момент. Загубите вече не я изненадваха, но това, че загуби именно при предишното раздаване, я смая. Сякаш Конър знаеше какви са картите й. Недоумяващият й поглед инстинктивно срещна тъмните очи на Слим. В тях проблесна предупреждение и той посочи с жест да отворят една нова колода карта.

В дните преди решителната игра Лорел бе ужасно заета. Джак я учеше как да изчислява вероятности, за да е наясно дали да рискува, и как да прави разумни предположения за картите в ръцете на другите играчи. Този път се беше изложила, ала намираше утеха в мисълта, че не само тя бе загубила.

— Почивка — заяви Би Джей.

Конър го възнагради с бавен и внимателен поглед, който, както Лорел вече бе разбрала, означаваше, че е раздразнен. И тя искаше почивка. Липсата на опит си казваше думата, а играта бе изтъкана от напрежение. Изчисленията не й идваха веднага наум и тя откри, че използва знанията си по математика по-често откогато и да било, а това допълнително я притесняваше. Огледа се за Джак и видя, че той разговаря с някои от останалите.

— Вие, момичета, май не ме харесвате твърде много? — Мрачният глас на Конър опъваше нервите й. — Самият факт, че аз съм тук, а баща ви го няма, ви кара да ме мразите.

За щастие в този момент тя гледаше Джак и успя да се въздържи от рязък отговор. Лорел повдигна вежди и се обърна към Конър. Ама че безсрамие! Как смееше да споменава баща й? После проумя. Конър се опитваше да я ядоса, за да може това да се отрази на играта й. Но тя вече бе претръпнала. Щеше да се ядосва по-късно.

— Предупреждавах го да не лети близо до онзи кладенец.

— Така ли? — попита Лорел спокойно. В този момент усети, че силата е на нейна страна и напрежението си е отишло.

— Какво искаш да кажеш? — Някакъв мускул трепна на бузата на Конър, който злобно се бе втренчил в Лорел. Лицето й обаче изразяваше пълна невинност. В последвалата тишина той започна да се изчервява. — Ти и сестрите ти смятате, че съм постъпил зле с баща ви. Зная, че сте се обърнали към главния прокурор.

— Тогава сигурно знаеш и това, че според него ние сме сгрешили. — Лорел положи неимоверни усилия, за да наподоби усмивката на Мона Лиза.

— И ако поне малко приличате на баща си, вие със сигурност не му вярвате — прошепна Конър.

Той й бе предоставил идеална ключова реплика. Лорел реши да се възползва от ситуацията. Тя бутна стола си назад и се изправи.

— Аз съм дъщеря на баща си. — Обърна се и бързо тръгна към масата със сандвичите. Вече бе приключила с грациозната си походка. Невъзможно е да ходиш грациозно, когато коленете ти треперят. По средата на стаята усети, че й причернява, ала продължи да върви. Нямаше да си позволи да се препъне пред очите на Конър. Една фигура с неясни очертания се отдели от групата до сандвичите и я хвана за ръцете.

— Успокой се — промълви Джак. — Лицето ти е бяло като платно. Какво ти каза той?

— Опита се да ме извади от равновесие — усмихна се насила тя, — но не успя.

— Хм-м. — Джак я побутна към чиниите. — Слим смята, че последния път е трябвало да спечелиш.

— Така мисля и аз. — Лорел отхапа от най-вкусния сандвич, който бе яла през живота си.

— Направи ми услуга и наблюдавай Конър, когато раздава.

— За какво по-точно да гледам? — Тя спря да дъвче и очите й се разшириха от учудване.

— Не можеш… — Джак бавно пое дъх. — Гледай ръцете му, гледай картите, които получаваш, но не прави нищо.

Те си мислеха, че Конър мами! Тя преглътна, после посегна към чаша чай с лед.

— Някакви доказателства?

Джак поклати глава. Въздържаността му й подсказа, че Конър се приближава. Той мина покрай тях, кимна на Холи, която внасяше чинии със сладки, и направи комплимент на Айви. В очите на Холи се четеше омраза. Докато Лорел следеше с поглед Конър, Джак масажираше раменете й.

— Искам да си поговорим след играта. — Думите му прозвучаха зловещо.

Лорел нервно се обърна с лице към него. Той изглеждаше сериозен. Не приличаше на мъж, който иска да обсъжда съвместното си бъдеще с една жена. Ами да, това е, помисли си тя. Стомахът й се сви от отчаяние. Бе отгатнал чувствата й и искаше да я отхвърли внимателно и учтиво. Сигурно щеше да й каже, че са имали прекрасни мигове, но е настъпило времето всеки да поеме по своя път… Какви ти прекрасни мигове, боже мой, в една препълнена с хора къща! Лорел го погледна изпитателно, търсейки в очите му някаква нежност или поне намек за любов. Не откри нищо. Беше й студено, в устата й горчеше. Бързо отпи от чая, но буцата, заседнала в гърлото, й попречи да преглътне. Ако някога бе изпитвала съмнения относно чувствата си към Джак, сега те бяха изчезнали. Определено бе обзета от онази необуздана и страстна любов за цял живот…

Не можеше да си представи и ден без Джак. Щяха да й липсват закачките, чарът и неподправеният му ентусиазъм. Щяха да й липсват уроците му. Докато той я учеше на най-фините трикове в покера, те обсъждаха проблеми на психологията, стратегията, философията и математиката. Джак се разбираше със семейството й, изглеждаше страхотно във вечерно облекло и предизвикваше тръпки на желание по цялото й тяло. Какво повече би могла да иска от един мъж? Обвързване, хрумна й отговорът моментално. Двамата с Джак бяха обсъждали миналото си, но никога не говореха за бъдещето. Когато тя се бе върнала от Далас, нямаше никакви планове. И все още нямаше. Но бе готова да ги начертае заедно с Джак.

— Добре, ще поговорим — успя да се усмихне тя.

Той изглеждаше така, сякаш искаше да каже още нещо. Бог й бе свидетел, че и тя желаеше същото, но останалите играчи се упътиха към масата. Лорел прехапа устни и ги последва.

Какво ли искаше да й каже Джак? Чувстваше се объркана, когато седна на кожения стол. Би Джей бе настоял да си сменят местата с Конър. Мак изглеждаше така, сякаш по-скоро би се отказал от играта, отколкото да седи до Конър. Лейн се суетеше и Слим му подаде едно запечатано тесте.

— Ти раздаваш, Лейн.

Лейн разбърка картите и ги подаде на съседния играч да цепи. Играта започна. Лорел не можеше да се съсредоточи и установи, че играе ужасно. Мислеше само за предстоящия разговор с Джак. Бе сигурна, че той иска да се сбогуват. Как да го убеди, че има нужда от нея?

За нещастие след около час по-скоро тя имаше нужда от Джак. Купчината й чипове почти се бе стопила. Адам и сестрите й бяха спрели да се преструват на безразлични и я наблюдаваха, без да се усмихват. Конър раздаваше и Лорел го гледаше право в ръцете, но не забеляза нищо нередно. Погледна Джак, но той си наливаше чай. После погледна картите в ръцете си. Три валета. Ако имаше късмет, можеше да направи фул, ако ли пък не — щеше да има тройка. Без вале купа. Лорел реши, че е ужасно суеверна. Никой не залагаше преди нея. Когато дойде реда й, тя побутна няколко чипа в средата на масата. Дори не ги беше преброила. За нея чиповете нямаха парична стойност, те просто бяха чипове. Синьото струваше повече от червеното, а червеното — повече от бялото.

Може би не биваше така щедро да сипе сини чипове, ала те и без това бяха намалели значително. Усети някакво движение около себе си и вдигна очи. Джак се мръщеше. Нима тя грешеше? Беше й казал да наблюдава Конър и тя го бе послушала. Дали останалите бяха забелязали нещо, което тя бе пропуснала? Лорел преглътна, когато Конър с цинична усмивка отговори и вдигна залога. Когато сложи още чипове, за да остане в играта, почувства погледа на Джак. Стаята бе изпълнена с неестествена тишина.

— Има ли карти за смяна? — попита Конър. Лорел сложи на масата двете карти, които искаше да смени. Конър й даде две карти. Четворки. Сега тя имаше фул. Предзнаменование? Сигурно беше така. Не смееше да отмести поглед от картите си, сякаш ако вдигнеше очи, те щяха да изчезнат. Конър поиска една карта и каза:

— Твой ред е.

Нямаше нужда от напомняне и думите на Конър я подразниха. Бързо се опита да потисне яда си. Трябваше да се съсредоточи. Конър имаше повече чипове от нея. Бе сигурна, че ще я накара да заложи и последния си чип в тази игра, за да бъде принудена да се оттегли, ако загуби. Изведнъж й се прииска всичко да свърши — напрежението в отношенията й с Джак и сестрите й, подлите самоуверени погледи на Конър, шепотът на останалите… Бе й дошло твърде много.

— Заповядай, Конър. — С две ръце тя бутна всичките си чипове на пода. — Да ги увия ли като подарък?

Още преди да отдръпне ръцете си, Конър започна да отброява съответстваща на залога й купчина чипове. Не й се искаше да чака и тя обърна картите си.

— Фул от валета.

Конър безстрастно откри собствения си фул. Три попа и две деветки! Той бе спечелил! Странно, но Лорел изпита облекчение. Най-сетне всичко свърши…

— Почивка — обяви Би Джей.

Лорел протегна ръка на Конър, но я отдръпна, щом видя, че той се готви да я целуне.

— Бих искала да глътна малко свеж въздух — заяви тя и като заслепена прекоси коридора и излезе през задната врата. Почти веднага вратата се отвори и Джак застана до нея на малката задна веранда.

— Загубих — проговори Лорел първа.

— Зная.

Безчувствеността и облекчението започнаха да я напускат.

— Всичко свърши. — За нейна изненада гласът й бе дрезгав и несигурен. А тя си мислеше, че се справя със ситуацията.

— Знаеш ли защо загуби?

— Защото той имаше по-добри карти — незабавно отвърна Лорел и въздъхна: — Но аз държах три валета!

— Не съм изненадан. Най-вероятно Конър ти е дал добри карти, за да те подмами.

На Лорел й трябваха няколко мига, за да схване какво й казваше Джак.

— Смяташ, че е мамил? — Да загубиш бе лошо, но загуба поради измама бе направо непоносима! — Как?

— Конър е като машина. Не забеляза ли, че останалите се оттеглиха от играта?

— Но… — За малко да започне спор, но нямаше смисъл. Бе му обещала, че ще играе само веднъж с Конър. Въпреки измамата му, Лорел бе дала дума на Джак. — Предполагам, че неопитността ми е била очевидна.

— Да. — Джак се присегна и докосна тила й. Този жест бе предназначен да я успокои, разбира се, ала тя не можа да спре тръпките, които пробягаха по гръбнака й. Това й напомни, че им предстои сериозен разговор. Лорел се изви към него и сгуши глава на гърдите му. По-късно щеше да мисли за загубата. Джак не проговори, само галеше ръката й. Какво чакаше тя? Нали я биваше в подходящите реплики?

— Искаше да поприказваме, Джак.

Чу как той преглътна и си пое дъх.

— Нали си спомняш, че ми обеща повече да не играеш с Конър?

— За това ли искаше да поговорим? — Тя се отдръпна от него.

— Наред с други неща…

— Дадох ти честната си дума. Съзнавам, че това означава да изтърпя укорителните погледи на Холи и Айви като победена, но ти обещах. Ти винаги наблягаш на стойността на думата си. Защо тогава поставяш под съмнение моята?

— Лорел, не се съмнявам, че искаш да спазиш обещанието си. Само се чудя дали ще можеш да приемеш нещата такива, каквито са в действителност.

— Имаш предвид това, че той мамеше? Държах се прекрасно, не забеляза ли? — Скръсти ръце и скочи по двете стъпала надолу.

— Твърде добре. Очаквах…

— Какво? — Обърна се и погледна нагоре към него. — Писъци и скърцане със зъби ли?

— Нещо такова — кимна той.

— Вече съм голямо момиче. Мога да преглъщам загубите — промърмори тя. Джак я изгледа със съмнение. — Какво има?

— При тези обстоятелства се учудвам на въпроса ти — отвърна той и бавно слезе по стълбите.

— Нима искаш да наруша обещанието си? Трябва ти някакво извинение, за да останеш тук ли?

Джак пъхна ръце в джобовете на панталона си и вдигна поглед към звездите.

— Не знаех, че ми трябва някакво извинение.

— Не е необходимо. Но ти достатъчно ясно ми показа, че с нетърпение очакваш момента, в който ще си тръгнеш.

— Не е вярно.

— Май тъкмо това бе причината да ме накараш да обещая, че ще играя с Конър само веднъж. — За момент Лорел си помисли, че той няма да й отговори.

— Не ми се иска ти и семейството ти да бъдете обсебени от мисълта за Конър. — Джак подритваше малките камъчета по пътеката с върха на обувката си. — Не желая да гледам как губиш хиляди долари, опитвайки се да го победиш. Като спечелиш, няма да възмездиш злото, което смятате, че той е причинил на семейството ти.

— Което смятаме ли? Не ни ли вярваш? — Лорел неспокойно закрачи напред-назад. — Айви проучи Конър. Холи дочу някои неща. Адам има достъп до архивите на съда. Това не беше план, който измислихме само за да се забавляваме по време на коледните празници! — почти извика тя, ала после опита да потисне гнева си. Защо ли не престанеха да се заяждат?

— Зная. Просто смятам, че е време семейството ти да престане да живее с мисълта за миналото. — Гласът му стана по-силен в отговор на нейното викане. — Не искам да преследваш Конър по цялата страна, за да го предизвикаш на покер турнири.

Нима той мислеше, че тя ще прави именно това?

— Какво значение има за теб? — Тя вече крещеше.

— По дяволите, обичам те! — изкрещя той в отговор. — Не точно по този начин възнамерявах да ти го кажа…

Ехото от думите му отзвуча в настъпилата тишина, докато двамата се гледаха изпитателно един друг. Той я обичаше?!

— Страхувах се, че си играеш с моите чувства — промълви тя. — Мислех, че искаш да си тръгваш…

— Наистина искам да си тръгна — протегна ръка, за да погали бузата й, — но желая да те взема със себе си.

— Знаеш, че съм лудо влюбена в теб! — Лорел потрепери от щастие.

— Не, не го знаех — засмя се Джак и разпери ръце.

Лорел се хвърли в прегръдките му, после се повдигна на пръсти, за да застане срещу очите на Джак, носа му… и устните му.

— Аз съм направо обсебена от страстта си по теб — прошепна тя.

— Харесва ми как го казваш — прошепна й Джак в отговор.

Той се опита да я целуне, но Лорел бе толкова щастлива, че се засмя, отдадена изцяло на щастието си. Миг по-късно избухна в палав кикот.

— О, Джак! Само да знаех какви чувства изпитваш към мен, преди да седна да играя! Щях да бъда способна да се съсредоточа. Кой знае? Може би даже щях да спечеля!

Тя усети как тялото му се стегна и смехът й замря.

— Никога няма да го забравиш, нали?

Лорел знаеше, че той имаше предвид играта.

— Не, но това няма значение.

— Не ти вярвам. — Отново я притегли към себе си. — Ако бе победила, това щеше да бъде щастливият край, но Конър все още е между нас. Не е ли така?

— Твърде малко време е минало, за да ти кажа със сигурност. — Щом изрече думите обаче, Лорел осъзна, че лъже. Измамникът Конър все още бе тук. И тя имаше неуредени сметки с него!

— Видях лицата на сестрите ти. Те ще се опитат да те убедят да играеш с Конър отново.

Джак имаше право.

— Ще откажа! Нали ти обещах? — попита тя, като се опитваше да не мисли за Конър.

— Ще съжаляваш ли за обещанието си?

— Не — отвърна тя, докато все още можеше. Трябваше да бъде безумно щастлива — Джак я обичаше! Ала осъзнаването на този факт вече не караше сърцето й да пее от радост.

Цялата любов, която изпитваше към него, бе помрачена от омразата, която изпитваше към Конър. Не беше ли изстрадала достатъчно заради него? Ами яко той загуби от някой от останалите играчи? Това сигурно щеше да я накара да се чувства по-добре.

— Колко още ще продължи играта?

— Два-три часа — сви рамене Джак.

Лорел се измъкна от прегръдките му и го хвана за ръка.

— Да отидем да погледаме.

— Готова ли си да се изправиш лице в лице със сестрите си? — колебаеше се той, изучавайки я внимателно.

Лорел мислено си представи лицата на Холи и Адам. Парите, които бе загубила, бяха техни. Представи си и разочарованието на Айви, която бе поставила Лорел на пиедестал. Най-сетне усещането за загубата започна да я завладява и да изпълва душата й. Бе загубила, защото я бяха измамили — по същия начин, по който бяха мамили баща й в бизнеса. Тази измама бе коствала живота на родителите й. А сега, след толкова много тренировки, представлението бе свършило и Конър беше победил отново. И отново чрез измама!

За момент имаше сили да издържи на погледа на Джак, после стисна очи.

— Не мога да го понеса. Да загубиш е едно, но да те измамят е… Просто не е честно! — Гласът й бе отчаян. — Може би ако ме беше научил как да играя срещу измамници…

Джак я хвана за раменете и леко я разтърси. Тя усещаше напрежението му и знаеше, че му се иска да я разтърсва, докато мислите й се избистрят.

— Знаех си! — Той я пусна и сви ръцете си в юмруци. — Този Конър ще бъде като призрак между нас завинаги! Ще се караме заради него. Отново и отново.

— Това е, защото проблемът не е разрешен. — И никога няма да бъде разрешен, заради обещанието й.

— Но всичко щеше да е страхотно, ако беше спечелила, нали?

— Или ако Конър загуби таза вечер…

— Никакъв шанс! — изсумтя той презрително. — Нито едно от онези момчета никога не е побеждавало Конър.

— Но ти си го побеждавал!

До момента, в който видя замръзналото смаяно лице на Джак, Лорел не осъзна, че бе изрекла мисълта си гласно. Двамата стояха неподвижни, втренчени един в друг на лунната светлина. Въздухът бе мразовит и звездите сякаш трептяха.

Сърцето й заби по-бързо, докато тя очакваше Джак да каже нещо. Дълбоко в себе си бе знаела, че не е достатъчно добра да се състезава в онази група. Трябваха й месеци, а може би години опит. Джак обаче го имаше.

— Значи изплю камъчето. Искаш аз да играя с Конър, така ли, Лорел? Знаеш ли за какво точно ме молиш? — Гласът му бе дрезгав.

— Аз не…

— Не би могла да ме обичаш и да ме молиш да играя с него.

— Не те моля да играеш! Забрави го. — Една част от Лорел бе ужасена от мисълта, че дори и за миг бе допуснала мисълта Джак да предизвика Конър. Другата част й нашепваше, че ако наистина я обича, ще играе с Конър заради тяхното бъдеще.

— Ако не играя срещу Конър? Ти никога няма да ми простиш, нали? — Той сякаш мислеше на глас.

— Ще простя…

— Простя?

— Джак! Ти избра тази дума!

— Явно е съвсем подходяща.

Лорел се чувстваше изтощена и ядосана.

— Не мога да те излъжа и да кажа, че мисълта да играеш с Конър изобщо не ми е минавала през ума. Но разбирам твоето отношение към хазарта.

— Няма никакви гаранции — каза Джак. — Може и да загубя.

Дали той се безпокоеше, че е загубил тренинг? Нима се съмняваше в способностите си?

— Не би могъл да загубиш — окуражи го тя. — Ти си по-добър от всички играчи, събрани тук тази вечер. — Тръгна към него за да го прегърне, но той я отблъсна.

Наранена, Лорел го погледна. Изражението на лицето му бе каменно. Очите му светеха със стоманен блясък. Изглеждаше по същия начин като в нощта, когато я победи за урок.

— Как можеш да твърдиш, че обичаш някого и същевременно да го молиш да направи нещо, което знаеш, че ще му причини болка? Ако бях алкохолик, щеше ли да настояваш да пия шампанско на сватбеното ми тържество?

Лорел бе направила ужасна грешка! Джак не търсеше окуражаване. Какво си бе въобразила тя?

— Прав си — едва промълви тя. — Абсолютно си прав. Толкова много съжалявам… — Този път успя да го прегърне и целуне нежно по бузата.

Простенвайки, Джак впи устни в нейните и двамата се притиснаха един към друг за мълчаливо извинение и утеха.

— Успокояваш губещия, а, Хартман? — внезапно се разнесе гласът на Конър. Джак и Лорел се отдръпнаха бързо един от друг. — Играта започва отново. — Гледаше подигравателно ту единия, ту другия. — Има един празен стол.

— Не, благодаря — произнесе Лорел с твърд и ясен глас. В погледа й се четеше цялата омраза, която изпитваше към него. Може би ако се отдадеше на тази омраза, щеше да притъпи болката от загубата си.

Очите им за момент се срещнаха, после Конър погледна Джак. Лорел стисна ръката на Джак, за да му каже да забрави Конър. Колкото по-скоро всички се отърсеха от мисълта за него, толкова по-скоро щяха да се върнат към нормалния си начин на живот.

Двамата мъже обаче се изгледаха продължително, после Конър се обърна и се запъти към къщата. Като стигна вратата, спря с гръб към тях.

— Идваш ли, Хартман?

Джак погледна Лорел и отвърна без капка колебание:

— Пази ми стола. Сега идвам.