Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (9)

Седем

Мигриращите пеперуди монарх, пътуват през цялото време на своя размножителен период. Повече от половината пеперуди обаче се размножават, из царевичните полета на Средния запад. Затова много често в този регион през есента могат да се видят множество пеперуди, по време на своята миграция.

Зората разкъсваше плахо дрехата на нощта, спуснала се над земята, процеждаше се през все още тънката ивица светлинка сред мрака и го прогонваше по-надалече с всяка изминала минута. Лус беше изоставила зад себе си неравния зъбат градски пейзаж и вече караше през като че ли безкраен тунел от тъмнина, а единствената светлина идваше от редките лампи по магистралата и фаровете на колата. Отвори прозореца си и позволи на влажната свежест на утринния въздух да я залее, за да съживи сетивата й. Косата й се развя зад нея като знаме. Въздъхна тежко с една от онези въздишки, които идват някъде много от дълбоко и изпразват дробовете напълно. Лошият въздух навън и добрият въздух вътре, помисли си Лус, после прокара пръсти през косата си и потърка яростно кожата на главата си. Когато свали ръката си, за миг я задържа пред себе си. Караше повече от два часа и ръцете й едва сега бяха спрели да треперят.

Каква нощ само! Все още не можеше да повярва на това, което се беше случило. По-скоро, сякаш беше нечий чужд ужасяващ кошмар. А може би, беше в шок, естествената реакция на организма и съзнанието, след преживяна травма. Трябваше да признае, че беше хубаво да имаш компания по време на това дълго самотно пътуване. Но когато го беше планирала, определено не беше включила във възможните варианти бременна в осмия месец жена. Беше пълна лудост да вземе Офелия със себе си, но какъв избор имаше? Разтърси глава.

— Е, бабо, това определено не беше част от нашия план.

След като избягаха от Анхел, Лус подкара директно към пансиона и паркира пред него, като смяташе, че Офелия ще поиска да остане там. Когато колата спря, бременното момиче подскочи стреснато и погледна, с обезумял поглед през прозореца към улицата, сякаш очакваше Анхел да се нахвърли върху тях отнякъде.

— Не можем да останем тук — каза тя в истерия. — Той е loco. Луд. Има пистолет. Каза ми, че ще го използва, ако го напусна. И ще го направи. Знам, че ще го направи!

Лус почувства как страхът стяга гърдите й отново.

— Тук ще си в безопасност. Сюзан няма да му позволи да влезе.

— Не! Това е първото място, където ще ме потърси. Сигурно вече е тръгнал насам.

Лус застина нерешително.

— Лус, моля те — изкрещя Офелия. — Да се махаме от тук!

— Ще те заведа в полицията — каза тя и завъртя ключа.

— Полицията не може да направи нищо. Първо трябва да ме застреля, едва тогава ще си размърдат задниците. — Офелия изтри с длан очите си и придърпа кучето към себе си.

Лус я погледна притеснено, после пое по улицата, без да знае накъде точно е тръгнала. Единствената й цел в момента беше да бъдат колкото се може по-далече от Анхел.

— Знаеш ли някакво убежище за жени наблизо?

— И това не е добра идея.

— Офелия…

— Не, чуй ме — каза тя, шепнейки нервно. — Една жена, която познавах, дойде тук от Флорида. Мъжът й я биеше, много лошо. Но когато й посегна с нож, тя най-накрая избяга. Отиде в убежище за жени. Не знам как е разбрал, че е в Чикаго, но един ден тя се прибирала от работа и една кола спряла и бил той. Напъхал я вътре и въпреки че тя пищяла, никой не го спрял и не й помогнал. Намериха тялото й седмица по-късно в някаква канавка. Никой не направи нищо. — Подсмръкна и погледна назад през прозореца. — Понякога едно момиче може да изчезне завинаги, просто ей така.

Лус изтри влажните си длани, в дънките си.

— Къде да те заведа?

— Вземи ме с теб!

— В Тексас? — попита тя невярващо.

— Да! Той няма да ме последва, до там.

— Но… ти не познаваш никого. Ами работата ти? Мистър Кордеро?

— Никоя работа не си струва да платя за нея с живота си, а и той не може да ме защити. Никой не може. Ще му се обадя, ще ме разбере. Тук вече не е безопасно за мен, а няма къде другаде да отида!

— Но… — Лус преглътна тежко. — Ами ако родиш по пътя?

— Терминът ми е чак след месец — побърза да каже Офелия.

— Ще ни трябва паспорта ти.

— В мен е. Взех го, преди да тръгна. — Наведе се да дигне чантата си, порови малко вътре и измъкна паспорта си оттам. — Имам и пари, виж! — Отвори един плик, за да й покаже дебела пачка с банкноти. — Почти петстотин долара. Бях си ги скрила, за всеки случай.

Лус не знаеше, какво да каже. Здравият разум се биеше в момента с емоциите й. Това си беше лудост. Не беше част от плана й. После си представи, колко е била уплашена Офелия, как си отделя парите, дрехите си, паспорта си, как ги крие от Анхел в апартамента си, просто за всеки случай, ако й се наложи да бяга.

— Лус, моля те — каза момичето. Обикновено напереният й глас сега звучеше напълно отчаяно. — Страх ме е. Не знам нищо за бебетата. Никого си нямам. О, божичко, Лус, имам нужда от майка си. Моля те, само ме откарай до Сан Антонио. Само това те моля. От там ще си взема автобус. Ще се опитам да стигна до мама. Просто искам да си ида у дома.

Щом видя сълзите, стичащи се по израненото лице на Офелия, Лус разбра, че това беше краят на техния спор. Във вените й бушуваше първична ярост, каквато не беше изпитвала преди. Независимо какво щеше да й струва, тя нямаше да остави Офелия в ръцете на онзи изрод, който я беше наранил така веднъж и щеше да го направи отново.

И ето я сега, караше на юг по магистралата в нощта с приятелката си бегълка и бебето й, което скоро щеше да се появи на този свят, с някакво подобие на куче и с пепелта на баба си.

Тихо стенание привлече вниманието й. Хвърли бърз поглед към мястото до себе си. Офелия се беше свила на кълбо до вратата, облегнала глава на възглавницата на Лус, а дръзкото й сатенено палто й служеше като завивка. По шията й имаше натъртвания, които вече бяха станали грозно лилави. В огледалото за обратно виждане зърна малкото слабичко чихуахуа, което се беше сгушило до кутията с останките на Есперанса. Лус се намръщи и си каза, че това малко куче, заради което за малко да ги хванат и да ги убият, винаги успяваше да се окаже на погрешното място. Замисли се дали да не го отмести от кутията, но малкото кльощаво създание изглеждаше толкова спокойно, след ужасяващата нощ, която бяха преживели, че сърце не й даде. После си спомни колко много баба й обичаше животните, особено малките кученца. Усмихна се с облекчение. Баба й може би дори се радваше на неочакваната компания на задната седалка.

— Къде сме?

Лус се стресна от гласа на Офелия, все още пресипнал от съня. През последните часове, чуваше само бръмченето на гумите по пътя и тихото, нежно похъркване до себе си. Светлината в колата беше приглушена и сива от първите лъчи на плахата зора.

— Южен Илинойс, на път за Сент Луис.

Офелия изсумтя, после се намести на седалката си и избута палтото си на пода. Размърда се бавно, простенвайки тихичко от болка.

— Добре ли си? — попита я Лус.

Момичето въздъхна.

— Не… да. Не знам. Цялата съм схваната, сякаш ме е ударил камион.

— И така изглеждаш.

— Ха-ха — отвърна сухо Офелия.

Когато не намери огледалце на козирката пред себе си, обърна огледалото за обратно виждане, за да види лицето си. Докосна предпазливо лявата си буза и прокара пръсти по раната, по която вече беше започнала да се образува коричка. После завъртя обратно огледалото, отпусна се назад на седалката си и облегна глава на прозореца.

— Защо винаги се цели в очите ми?

— И преди ли те е удрял?

Офелия кимна.

— Когато започнеше да пие, можеше да стане доста лошо — каза тя тихо. — Понякога се опитвах да го спра. Но това само влошаваше нещата.

Лус се насили, да не мисли за това.

— Защо този път беше различно? Защо си тръгна?

— Уплаших се за бебето си. О, Лус, ако удареше бебето ми… — Погали корема си, поклащайки се напред-назад. — Никога нямаше да му позволя да го нарани.

— Да не би да е…

— Не! — Тя си пое дъх. — Не. Удари ме, само по лицето… Беше толкова пиян, че припадна доста бързо.

— Защо си останала, с човек като него?

— Обичам го — каза плахо Офелия. — Ти видя само лошата му страна. Но той може да бъде и много сладък, също като твоя Съли, и винаги съжалява много, когато ми направи нещо. След такива случаи, обикновено се стяга, изкарва добри пари и все ми купува разни хубави неща.

— Ей, не го защитавай пред мен — прекъсна я ядосано Лус. — И не смей да сравняваш това копеле с моя Съли. Те нямат нищо общо помежду си.

Поклати възмутено глава при мисълта, че Съли може да удари жена.

— Анхел е лош човек, с големи мускули, които обаче изобщо не го правят мъж. Той е звяр. Можеше да убие и двете ни. Мислех, че ще го направи. — Гласът й потрепери. — Наистина се уплаших.

Офелия подсмръкна и изтри, бликналите от очите й сълзи с длани.

— Не, ти беше много смела.

Смела? Никой не беше наричал Лус „смела“ преди. Тя тръсна глава.

— Ти беше смелата, защото реши да го напуснеш.

— Чудо голямо. Едно телефонно обаждане — отвърна Офелия саркастично. — Аз съм голяма пъзла. Сама нямаше да направя нищо.

— Обади се по телефона.

— Нима? Голямо геройство, няма що. Но знаеш ли какво правех, докато ти препречваше пътя на Анхел? Заключвах вратите на колата и плачех, като бебе. Трябваше да се опълча на това животно, много отдавна. Но просто си траех и търпях. Отново и отново. Ако не беше ти… — задъха се и се протегна, за да стисне силно рамото на Лус. — Ти може би спаси живота ми. Животът на бебето ми. Ние почти не се познаваме, но дойде да ми помогнеш. Ти си моят герой.

Лус определено не се смяташе за герой. Думата й се струваше прекалено тежка за това, което беше направила. Преди се беше чудила, как ли ще реагира, ако види непознат човек в беда. Във вестниците пишеше за някакъв мъж, който бил пребит на улицата, и въпреки че имало хора наблизо, които виждали какво става, никой не му се притекъл на помощ. А едно момиче, което тичало из парка, било убито посред бял ден, докато други хора гледали отстрани.

— Всичко стана толкова бързо — опита се да обясни тя. — Предполагам, че не можеш да се подготвиш за такова нещо. Просто знаех, че не мога да му позволя да те нарани. Сякаш ти беше аз, а аз бях ти, сякаш ние бяхме едно цяло.

Лицето на Офелия се сгърчи, от спомена за преживяното, затвори очи и отпусна отново глава на възглавницата. След минута каза, с пресипнал глас:

— Е, едно нещо е сигурно. Повечето хора, не биха си направили този труд.

Пътуваха известно време така, в мълчание, само шумът от гумите се носеше под тях като химн на всеки нов километър свобода и сигурност. Мъждивата светлина от фаровете на колата правеше атмосферата интимна, подходяща, за споделяне. Лус чу до себе си тихо, потиснато плачене.

— Всичко е наред, Офелия. Сега си в безопасност.

Бременното момиче отвърна, с отпаднал глас:

— Той не спираше да ме удря. Дори когато го умолявах. Обичах го! Толкова много се стараех да бъда такава, каквато искаше да бъда. Но явно никога не ме е обичал. — Подсмръкна силно и вдигна ръка, за да избърше носа си. — Понякога ме гледаше така, че ме караше да се чувствам като… сякаш бях нищо.

Лус не знаеше, какво да каже.

Интимността на нощта подчертаваше, все по-отпадналия дух на Офелия. Тя се приведе напред, за да разтърка гърба си и простена тихо.

— Кръстът ми направо ме убива.

Лус я погледна притеснено, вперила очи в издутия й корем.

— Просто болки, или спазми?

— И двете. — Офелия потърка кръста си и се размърда наляво-надясно, а лицето й се гърчеше, в гримаси.

— Maldito^[1] — изруга тя. Погледна към Лус, очите й искряха, но от страх. — Не знам, дали ще издържа, до Тексас.

Сърцето на Лус спря.

— Мислиш, че започваш да раждаш ли?

— Не знам! Никога не съм раждала преди. Но онази жена ми каза, че болките в кръста са първият признак, че бебето идва.

Лус най-сетне осъзна напълно, какво й казваше Офелия.

— Исусе, какво да правим? Да се върнем ли в Чикаго? При Сюзан? Тя ще ни помогне.

— Не! Знаеш, че не мога да се върна там.

— Тогава, къде? — Лус усети как паниката се надига в гърдите й.

— Просто продължавай. Няма да родя това бебе сега. Може би, е, може би по-рано, отколкото си мислех.

— Трябва да помислим малко — каза Лус и се опита да събере отново мислите си. Имаше нужда от план. — Едно е сигурно, не можеш да родиш в колата ми. Ще те откарам, до най-близката болница — каза тя решително.

— Не мога просто ей така да отида в болница! Нямам осигуровка и съм нелегална.

Лус се облегна назад и със свободната си ръка потърка слепоочието си. Това, че тя е легално пребиваваща в Щатите, променяше ли по някакъв начин ситуацията? Усещаше, че не може да мисли ясно. Умореният й мозък оглеждаше отново и отново вариантите с които разполагаха, всичко, което би могло, да е от полза на Офелия. Страхуваше се, че нямаха много възможности.

— За какво мислиш? — попита притеснено Офелия. — Да не смяташ да ме оставиш просто в някоя болница и да ме зарежеш? Да ти кажа, ще те разбера, ако го направиш.

— Не, не бих го направила — отвърна Лус, поклащайки глава, макар мисълта да беше минала, за секунда през главата й.

— Благодаря ти, Лус. — Гласът на Офелия трепереше.

Лус почувства, как умората се стоварва върху нея като тухлена стена. Потърка лицето си с ръце и се опита да измисли решение за новия проблем — а той си беше доста сериозен, — но умът й, сякаш беше от памук. Защо този проблем да беше неин, питаше се за десети път поред. И за десети път си отговаряше сама.

Беше поела отговорност за Офелия в мига, в който се съгласи да я вземе със себе си на това пътуване.

— Добре… — подхвана бавно тя. — Първо трябва да те прегледат. Сигурно има болница или клиника, в която да можем да отидем в Сейнт Луис.

Офелия извърна глава и се взря през прозореца, присвивайки очи, сякаш се опитваше да види нещо на хоризонта.

— Стигнахме ли вече? В Сейнт Луис?

— Близо до него. Защо? Познаваш ли някого там?

— Не в Сейнт Луис. До Канзас сити. Не е далече от там.

— Кого? — попита Лус с надежда.

— Леля ми.

— Чакай малко… — каза Лус. Отне й известно време да осмисли информацията. — Имаш леля в Канзас сити?

— Леля ми Луиза, за която ти говорих. Живее в Лорънс.

— Защо не ме помоли, да те откарам при нея от самото начало?

Офелия впери поглед, в ноктите си.

— Исках, да си отида в Мексико, да бъда с майка си, когато бебето се роди. — Вдигна глава и на лицето й се четеше неподправена, детинска искреност. — Знам, че си загубила баба си. Знам, че си тръгнала да отнесеш останките й у дома и да бъдеш със семейството си. След всичко, което се случи, предполагам, че и аз просто исках същото.

Лус се замисли, колко самотна и уплашена трябва да е Офелия, сега, когато беше на път, да роди всеки момент. Дори не можеше да си представи, колко ли силно копнее да бъде с майка си.

— Искаше ми се да мога, наистина да те закарам до Мексико.

Офелия се протегна и я потупа утешително по ръката.

— Ей, момиче. Направи повече, от достатъчно.

— Сега обаче, се надявам просто да стигнем до Лорънс, преди бебето да се появи. Колко далече е от Сейнт Луис?

Офелия сбърчи чело, докато потъркваше кръста си.

— Не много. От тук до Канзас сити е съвсем близко, само по магистралата, а после имаме вероятно още един час път. Ако ме заведеш там, леля със сигурност ще ни приеме. Можем да прекараме нощта, да похапнем, да се освежим. Искам да кажа, ще го направи, нали? Все пак сме едно семейство. Можеш да ме оставиш при нея и да се отървеш от мен.

Лус почувства, как й олеква на сърцето.

— Не искам да се отървавам от теб. Просто не желая бебето ти да се роди в колата ми, глупаче.

Протегна се с една ръка, към задната седалка и започна да тършува из бутилките с вода, напипвайки ядките и дори един чадър, докато намери и извади картите от чантата си. Офелия разтвори картата на Съединените щати, върху скута си и посочи Сейнт Луис. Прокара пръст на запад до Канзас сити. Точно както каза, беше съвсем наблизо, само направо по шосе I-70.

— Не мисля, че ще ни трябват повече от четири часа плюс още малко време, докато намерим леля ти. — Лус погледна нервно към Офелия. — Ще издържиш ли?

Момичето кимна.

— Ще издържа. А ти?

Лус въздъхна, но с повечко кафе и тя щеше да успее. Трябваше да опита. Лелята на Офелия, май беше единствената надежда, на хоризонта. Поне беше някакво място, където можеха да се приютят за малко.

— Опитай се, да си починеш — каза тя на Офелия, защото видя, че клепачите й отново се отпускаха. Очевидно беше, че не се чувства добре. — Искаш ли нещо? Да спра ли на следващата отбивка?

— Просто искам да спя.

— Ще те събудя, когато наближим Канзас сити.

Офелия й кимна, с благодарност, вдигна яркозеленото палто от пода и се уви в него, после се сви на възглавницата. Не след дълго из колата се разнесоха тихите гърлени звуци на нежното й похъркване.

Тесни снопове бледожълта и розова светлина се процеждаха от небето, осветяваха хоризонта и разкриваха просторните равнинни поля, на южен Илинойс. Лус се сети за желанието на Офелия, да бъде с майка си и мислите й я върнаха към нейната собствена майка, както често ставаше, когато умът й блуждаеше. Дали и Марипоса се беше чувствала така, когато е открила, че е бременна и изоставена, почти без никакви пари? Била е на осемнайсет, също като Офелия. Все още почти дете, а вече самата тя, на път да стане майка. А баща й… За него знаеше само, че е бил германски студент и е учел в Мексико, когато се е запознал с Марипоса. Избягали заедно и скоро след това тя разбрала, че е бременна. Дали изобщо са обсъждали брак? Или просто баща й е постъпил, като страхливец и си е тръгнал веднага? С какво име да наречеш мъж, който изоставя бременно момиче съвсем само и без пари в чужда държава? Лус се срамуваше, че е дъщеря на такъв мъж. Дали детето на Офелия щеше, да изпитва същото унижение?

Нова мисъл премина през главата й и Лус стисна силно волана. Дали и майка й е преживяла такова физическо насилие като Офелия? Ами ако баща й не просто я беше изоставил? Ако я беше бил и тя беше избягала?

Може и така да е станало. Това би обяснило, защо баба й беше дошла веднага в Америка. Есперанса никога не беше говорила подробно за миналото на дъщеря си. Разказваше й само, колко умна и красива е била Марипоса. До деня, в който починала… Есперанса желаеше да направи това пътуване с внучката си. Лус знаеше, че баба й искаше, да й разкаже някои истини за майка й, които тя сега, като вече пораснала жена, щеше да може да приеме. Има много неща, които не знаеш за Марипоса.

А сега може би вече никога нямаше да узнае истината. Единствената й надежда, беше да намери леля си Мария.

Първите часове на зазоряването винаги бяха време на надежда за Лус. Слънцето беше огромна червена топка на сивото небе, покриващо на километри разстояние все още смрачените полета. Тя се прозя и погледна към магистралата, която се простираше дълга и права пред нея. Беше започнала, да възприема живота, като път с поредица от спирки. Не й се беше налагало да взема много решения преди, но сега тя беше на мястото на шофьора. И виждаше пътя в нова перспектива. Какви ли спирки я очакваха в бъдеще, все още не знаеше. Но в сърцето си беше убедена, че ще бъдат важни.