Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (20)

Осемнайсет

След като гъсеницата закачи стабилно задните си крака за копринения „бутон“, остава така, увиснала надолу, в продължение на часове. Вътре в нея вече е започнала химическата реакция. Докато се оформя какавидата, старата обвивка на гъсеницата се разпуква и пада. Гъсеницата се извива и обръща, като се държи здраво за висящата нишка и изтърсва останките от старата кожа. Етапът на какавидата е започнал.

Два дни по-късно, Лус лежеше в леглото си в мотела и се чудеше, как е възможно в това време на незабавна комуникация между хората, във време, когато всички се оплакваха от липсата на лично пространство, тя да не може да намери леля си Мария.

Звънеше методично на всеки номер от списъка си. С някои се свързваше веднага и жените й казваха с различна степен на любезност, че не са нейни родственици. Когато попаднеше на телефонен секретар, затваряше и звънеше отново по няколко пъти през деня чак до вечерта.

Тази сутрин й бяха останали още три номера, с които не беше успяла да се свърже. Остави Маргарет на „Ривър уок“, за да си напазарува някакви неща, докато тя се отправи към непроверените три адреса. В първата къща човекът, който й отвори, я информира, че въпросната Мария Замора, която очевидно не е била нейна кръвна роднина, е починала малко след отпечатването на телефонния указател. На втория адрес течеше купон и определено нямаше жена с подобно име. Третото място изглеждаше напълно изоставено. Никой не познаваше леля й Мария, нито като Замора, нито по името на бившия й мъж, Гарсия.

Отчаяна, Лус се завърна в евтиния си мотел, готова да заглуши мъката си с хамбургер и млечен шейк. Когато влезе в стаята, Серена се спусна с дива радост към нея.

— Я виж ти, колко се радваш да ме видиш — каза тя и безусловната привързаност на кученцето повдигна духа й.

Серена не само размахваше опашка, но и цялото й телце трептеше от вълнение. Лус можеше да се закълне, че малкото куче се усмихваше.

— Човек ще каже, че ме е нямало цяла година, а не един следобед.

Вдигна глава и видя няколко пазарски чанти, оставени на пода, а върху леглата беше подредена еклектична колекция от блузи, панталони, шалове и рокли на закачалки. Всичките бяха в красиви нежни нюанси на розово, синьо и лилаво. Маргарет стоеше пред огледалото, облечена в копринена рокля в бургундско червено, спускаща се меко по тялото й — достатъчно, за да подчертае женските й извивки, без да парадира с тях. Беше наклонила глава, докато изучаваше отражението си, и унесено се въртеше на високите си обувки ту наляво, ту надясно, с усмивка а ла Мона Лиза на лицето си.

— Много си красива — възкликна Лус.

Маргарет се завъртя на пръсти, около себе си, а когато спря, се изкикоти, с ръка на устата като малко момиченце, но лицето й сияеше от удоволствие. Прибра косата си зад ухото и попита срамежливо:

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Различна е от всичко, което някога съм носила. Чувствам се хубава.

— Какво е това? — попита Лус, сочейки към дрехите на леглото. — Да не си обрала някой магазин?

— Не — разсмя се Маргарет. — Просто извърших пиратски набег из спестовната си сметка. — Отиде с поклащаща се походка — също нещо напълно ново за нея — до хладилника. Извади оттам отворена бутилка с бяло вино, вдигна я във въздуха и обяви тържествено: — Открих цветовете!

Лус се разсмя и се наведе да вдигне Серена, която скимтеше в краката й, молейки да й обърне внимание.

— Добре, добре, алчно мелезче — каза тя и целуна кучето по главичката.

Маргарет й наля вино и допълни своята чаша.

— Това беше най-страхотното пазаруване на всички времена. Знаеш ли, че има хора, които правят анализ на цвета на кожата ти, на косата и на очите и ти казват кой сезон си? Те знаят какви цветове трябва да носиш. — Подаде й чаша вино.

— Да, това го правят от векове — отвърна Лус изумено.

Серена се опитваше да напъха носа си в чашата й, затова я остави на пода. Кученцето изскимтя недоволно и започна отново да подскача нетърпеливо в краката й.

— Е, аз не бях чувала. Оказа се, че съм лято — заяви Маргарет и отстъпи назад, за да огледа многобройните си придобивки. — И това са цветовете, които трябва да нося.

Лус се почувства леко замаяна от виното и от щастието на приятелката си. Пристъпи към леглото, отрупано с дрехи в нежните тонове на лятото. Маргарет си бе купила по-лъскави и шикозни тоалети, отколкото Лус би избрала за себе си. Тя все още се придържаше към дрехи тип „колежанка“. Когато обаче вдигна една бледо прасковена блуза с къдрици, права пола от туид и обувки с високи токчета, отворени отпред на пръстите, си помисли, че може би и тя щеше да изглежда добре в този по-изискан стил. После се пресегна към един ръчно рисуван шал на ярки червени шарки.

— Ето това вече го разбирам, направо ми „говори“ — каза тя и остави коприната да се плъзне като вода между пръстите й, докато падаше отново на леглото.

Маргарет дойде до нея, вдигна шала обратно и го подаде на Лус.

— Радвам се, че ти харесва, защото го купих за теб. Видя ли, как инстинктивно беше привлечена от него? Това е, защото си зима — информира я тя. — Червеното е твоят цвят.

Лус се затича към огледалото, за да се огледа, с увития около шията си шал. Яркият рубинен оттенък пасваше чудесно на кремавата й кожа и контрастираше с лъскавата й черна коса.

— О, Маргарет! Никога не съм имала толкова красив шал.

Приятелката й се ухили доволно.

— Реших, че и ти може да използваш малко цвят.

Лус се почувства засрамена, заради всичките си предишни мисли за любовта на Маргарет към бежовото.

— Всъщност, нямам много червени дрехи. Баба носи… носеше често червено. И винаги изглеждаше красива в него.

Гласът й заглъхна, докато оглеждаше отражението си. Беше започнала да сплита косата си в традиционната дълга плитка, сгъната на врата, както правеше Есперанса. Днес, с този великолепен цвят, за миг й се стори, че тя се взира в нея от огледалото.

Маргарет си сложи очилата, започна да сгъва придобивките си, с прецизността на продавач в магазин и да ги прибира обратно по торбите им.

— Мислех си, че можеш да носиш шала, със семплата черна рокля, която искаше да облечеш за срещата с леля си.

Лус почувства, как радостта от момента, се изпари за секунда, като спукан балон.

— Ако въобще срещна леля си. — Отпи голяма глътка от виното си и се отдалечи от огледалото.

— Да разбирам ли, че не си имала късмет?

— Не мога да повярвам, че тефтерът и указателят се оказаха задънена улица. — Приседна отчаяно на ръба на леглото и се замисли отново за провала си през деня. — Честно, наистина вярвах, че ще я намеря. Понякога съм толкова наивна.

— Не знам… Оптимизмът и наивността не е задължително да са едно и също нещо. Сан Антонио е голям град — отвърна Маргарет и се изтегна на леглото до нея. — Това, че не я намери, не означава, че не е някъде тук. Мислех си и за друго. Много хора вече не използват стационарни телефони, а само мобилни. А те не са включени в телефонния указател.

— О, божичко — простена Лус. Не се беше замисляла за тази възможност, но звучеше напълно логично. — В такъв случай, никога няма да я намеря. Освен, ако не наема частен детектив, а със сигурност нямам пари за това. — Усети съвсем реално, тежестта на поражението си, върху раменете си. — Дори не мога да си позволя да продължа да обикалям из града. Похарчих почти всичките си пари тук.

Маргарет се обърна на една страна и отпусна брадичка върху дланите си.

— Ето една луда идея. Ами ако приемем, че не можем да намерим леля ти и продължим?

Лус отпи от виното си. Не отговори.

— Струва ми се, че сега е подходящият момент да повдигна въпроса — започна Маргарет, като се надигна и приседна. Подгъна крака под себе си и се наведе заговорнически напред. — Прекарахме два дни тук и трябва да се съгласиш, че огледахме всички възможности. След като не намерихме леля ти, мисля, че трябва да оставим тук Ел Торо и да продължим със самолет за Мексико.

Вдигна ръка, за да спре възраженията на Лус, и добави:

— Знам, че нямаш много пари. Аз също не съм богата, но имам достатъчно, за да купя два самолетни билета отиване и връщане до Морелия. Проучих нещата днес по интернет и цените не са толкова високи от тук. Всеки ден има по няколко полета.

— Но — започна Лус колебливо — когато стигнем там, пак ще трябва да си наемем кола. Не е, като да има екскурзии до Ангангео.

— Всъщност има. Точно до светилищата на пеперудите. Мисля, че трябва да го направим. Когато стигнем в Морелия, можем да си организираме екскурзия до колониите с екскурзовод. Всичко е измислено, организирано и безопасно.

— Да, но колко ще ни струва?

— И за двете, около две хиляди долара.

— Какво? Но аз нямам толкова много пари!

— Но в тази сума влиза всичко — транспорт, хотели, храна, пътни такси.

— Нямам толкова пари — повтори Лус. Поклати глава отчаяно и усети с пълна сила, провала на цялата си мисия. — Просто нямам.

— Лус — каза Маргарет, с леко раздразнение. Наля още вино в чашата й, чак догоре. После допълни и своята. — И двете сме се посветили на това пътуване. Нямаме избор, или ще го завършим, или ще се провалим. Затова казвам, да похарчим колкото трябва и да го направим. Няма значение коя колко ще даде. Ще компенсирам това, което на теб не ти достига. Ако не беше ти, изобщо нямаше да се реша да тръгна. Така че просто кажи „да“. Какво мислиш?

Лус навлажни устни, обмисляйки предложението. Въртеше пластмасовата чаша нервно в ръката си. Не беше очаквала такова нещо. Маргарет правеше всичко, да звучи толкова лесно. Толкова логично. Защо тогава всеки инстинкт в тялото й крещеше „не“?

Може би, защото за нея това не беше само пътуване до светилищата на пеперудите. Основната й цел беше, да върне останките на баба й у дома. През последните дни беше осъзнала, че иска да се срещне и с останалите членове на голямото си семейство, да почете Есперанса, да седне с роднините си, на гроба й в Деня на мъртвите.

А най-голямата й тайна беше толкова абсурдна, че не смееше да я признае нито на Съли, нито на Маргарет, дори и на самата себе си. Дълбоко, дълбоко в сърцето си тя вярваше, както нейните предци бяха вярвали от векове, че душата на баба й ще се завърне там като пеперуда монарх в Деня на мъртвите. По време на целия този път я крепеше смътната надежда, че ще почувства присъствието на Есперанса, когато пеперудите минат през нейното село. Надежда ли беше това, или вяра в нещо необяснимо?

Лус остави на пода винената си чаша и допря дланите си, една в друга.

— Маргарет, първо, благодаря ти — каза искрено и развълнувано тя. — Предложението ти е много мило и наистина го оценявам. Но за мен това пътуване е много повече от посещението на колониите на пеперудите. Аз отнасям пепелта на абуела у дома. — Вдигна отчаяно ръце във въздуха. — Без леля ми обаче не знам как да го направя. Просто трябва да я намеря.

Изправи се, смазана от безнадеждността на положението, в което се намираше, и захвърли тефтера на баба си на земята.

— Къде е тя? — извика и се разплака от отчаяние.

— Чакай. Какво е това? — попита Маргарет, взирайки се в пода.

Лус се обърна и проследи погледа й. Тефтерът се беше отворил на последната страница.

— Какво?

Маргарет се протегна тромаво от леглото към тефтера и го вдигна от пода. После седна отново, пусна краката си на пода и се вгледа внимателно, в страницата.

— Виж това — каза тя, като посочи някакви цифри, изписани напряко на последната страница. — Точно тук. Какъв е този номер?

— Не знам — Лус сви рамене. — Няма име.

— Но кодът е на Сан Антонио.

Това привлече вниманието на Лус и тя пристъпи напред, за да погледне отново. Усети, как искрата на надеждата пламва отново в гърдите й.

— Е, и? Абуела беше много подредена. Ако беше на леля ми, щеше да го напише до другите, на страницата с името й.

— Ей, аз също съм много подредена и организирана. Но когато бързам, записвам телефонните номера където ми падне. На гърба на пликове, на хвърчащи листчета… Трябва да видиш бюрото ми в края на деня. После, когато ми остане свободно време, преписвам номерата в тефтера си. Понякога са минали дни и дори не си спомням чии са.

— Мислиш ли, че…

— Какво можеш да загубиш?

Лус се загледа в номера, докато събираше кураж да опита отново. Надеждите й бяха разбити вече толкова пъти, а и хората можеха да бъдат много груби, когато решаха, че някой е навлязъл в личното им пространство.

— Лус? Какво чакаш?

Момичето се пресегна през ръба на леглото към телефона. Пое си дълбоко дъх и набра номера с бързи, резки движения. Телефонът звънна веднъж. Умът й заповяда да не се надява излишно. Сигналът се чу още веднъж. Лус погледна към Маргарет. Тя седеше на ръба на леглото си и щом очите им се срещнаха, вдигна окуражително палец нагоре. На третото позвъняване една жена се обади от отсрещната страна.

— Ало? — звучеше запъхтяно, сякаш досега беше тичала.

— Ъъъ, здравейте. Казвам се Лус Авила — започна с рецитацията си Лус, както беше правила петнайсет пъти преди това. Аз…

— Лус. Слава богу.