Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (12)

Десет

Пеперудите монарх започват епичното си пътуване като отделни индивиди. Постепенно обаче, към всяка пеперуда, се присъединяват още десетки, стотици, хиляди други, поели в същата посока. През деня се хранят от нектара на любимите си цветя, а през нощта, когато светлината угасне и температурите се понижат, се прилепват към стволовете на дърветата и преспиват там, скупчени една до друга.

Да се събуди от кучешки език, който ближе лицето й, беше ново преживяване за Лус. Отваряйки плахо очи, тя видя две големи уши, които се полюшваха отстрани на светлокафеникавата главичка, като криле на пеперуда. Извърна лицето си от кадифения език и отмести Серена от себе си.

— Добре, добре, стига толкова целувки. Стига! Будна съм!

Прозя се, надигна се, облегна се на лакти и се раздвижи бавно, сякаш мускулите й се оплакваха, че са били толкова дълго време в една и съща позиция. Потърка лицето си с ръце и после погледна през прозореца. Слънцето беше започнало, да се спуска на запад. Часовникът й показваше, че е спала непробудно два, може би три часа. В устата си обаче усещаше лош вкус, главата й тежеше и определено имаше нужда да спи, поне още осем часа. И от малко свеж въздух. Излезе от колата, усети, че навън е станало по-студено, и се пресегна за якето си.

— Хайде, Серена. Искаш ли да се разходиш?

Завърза отново тънкото въженце на каишката на кучето и двете заедно тръгнаха по чакълестата пътека. Серена подтичваше в тръст, като млада кобилка край нея, с малките си краченца, щастлива, че е извън колата. Гъсениците бяха най-близкото до домашен любимец, което Лус някога беше имала. Никога не беше предполагала, че едно миниатюрно, пуфтящо куче с големи уши, ще й помогне, да запълни празнината, останала в сърцето й, след смъртта на баба й. Докато вървеше из моравите на разсадника, нещо малко и оранжево във въздуха, привлече вниманието й. Спря рязко и изви глава, за да проследи размахващата шеметно криле пеперуда монарх. След миг, зърна още една. И още една високо в небето. Ускори крачка и заедно със Серена тръгна след пеперудите по тясната пътека.

След няколко метра, пътеката стигна до просторно поле с люцерна, която покриваше околните хълмове, докъдето можеше да стигне човешки поглед. Лус стоеше там и се взираше пред себе си, прохладният бриз на провинцията галеше страните й. Чувстваше се като опиянена, от гледката. Отново забеляза познатия размах на ярко оранжевите криле над полето, където пеперудите пиеха за последно нектар преди залеза. Заслони очите си с ръка, присви ги и се загледа в пеперудите, които летяха към групичка дървета, точно в средата на полето.

— Хайде, Серена — каза тя и нежно подръпна кученцето. Сърцето й биеше от вълнение.

Високите дъбове се издигаха във величествена група, дебелите им — и все пак грациозни клони се преплитаха като гигантски богини, танцуващи в молитвен кръг. Лус изпита истинско благоговение, докато се приближаваше към тях. Беше чувала истории от фермери за свещени дървета, които не бива да бъдат изсичани. Откакто пътуваше из провинцията на Средния запад, от време на време виждаше подобни малки групички в средата на разораните ниви и им се възхищаваше.

Забави ход, когато приближи тези свещени дървета, а щом пристъпи под сянката на сплетените клони, дъхът й направо спря. Есперанса й беше разказвала за това, но никога досега не го беше виждала с очите си, нито можеше, да си го представи. Чувстваше се, сякаш влизаше в катедрала и вървеше бавно, на пръсти, опитвайки се да не вдига шум, за да не притесни, струпалите се пеперуди. Дори Серена, като че ли се кротна и се промъкваше напрегнато с повдигнати уши. Няколкостотин пеперуди монарх се бяха сгушили в закрилническата прегръдка на дърветата. Скупчени близо една до друга, спящи с долепените си тънки, крехки, като хартия криле, те приличаха на сиво-кафеникави листа, висящи от клоните. Когато под короната на дървото влетеше нова пеперуда и се опиташе да си намери място на претъпкания клон, стотици криле се размахваха и сред зеленината избухваше ярко оранжевият блясък на основната окраска на пеперудите.

— Толкова са много… — Лус най-накрая си пое дъх.

От къде ли бяха дошли всичките? Може би някои бяха летели дотук, през целия път от Милуоки, от градината на Есперанса. Усмихна се при мисълта за тази възможност.

— Ей, вие там!

Сърцето й подскочи, при звука на мъжкия глас. Серена започна да лае, малкото й гръбче се изви нагоре предупредително. В следващия миг, стотици пеперуди размахаха тревожно криле, като подплашени прилепи. Лус коленичи, за да успокои изнервилото се кученце, след което се обърна и видя висок слаб мъж да приближава към нея. Беше облечен с изтъркани работни панталони, кафява риза, от джоба на която се показваха химикалки, а ръкавите му бяха навити и разкриваха дълги, загорели от слънцето ръце. На главата си имаше оръфана широкопола шапка, на гърба си носеше раница, а в едната си ръка държеше пръчка с мрежа за пеперуди. Щом я видя, Лус си отдъхна. Това обясняваше, защо е тук. А и някак не можеше да си представи, да бъде нападната от мъж с мрежа за пеперуди.

Той приближи бавно, ръцете му се олюляваха леко покрай тялото му — очевидно внимаваше, да не стресне и нея, и пеперудите. Когато дойде по-близо, й махна приятелски.

Лус видя, че има издължено, деликатно лице на учен, но тенът му беше, като на човек, прекарващ много часове на слънце. Косата му, бе с цвета на прерийната трева, която ги заобикаляше отвсякъде, очите му — като небето над главите им. Мустаците и мускетарската му брадичка се размърдаха, когато се усмихна.

— Аз съм Били Макол — представи се той. — Биолог съм от университета в Канзас. Това е любимото ми място за маркиране на пеперуди. Не очаквах да срещна някого тук.

Мъжът наклони глава в приятелски жест, но очите му я оценяваха напрегнато. Беше по-възрастен от нея, но не беше стар. Стройната му фигура и светлата му, почти бяла коса я затрудняваха да прецени точните му години, но Лус си помисли, че вероятно, е в края на трийсетте. Въпреки че продължаваше да се усмихва, погледът му я пронизваше. Очевидно, очакваше да чуе името й и какво право имаше, да бъде на това място.

Тя отмахна косата от лицето си, осъзнавайки напълно, че беше сплъстена и рошава като шубрака под дървото. Пристъпи нервно от крак на крак, после се наведе и изшътка на Серена, която продължаваше да ръмжи заплашително. Надяваше се, че не е извършила нещо лошо, навлизайки в полето.

— Аз съм Лус Авила — отвърна леко притеснено. — Просто минаваме от тук, търсехме едни хора в разсадника „Тайните езера“. Видях пеперудите и ги последвах. Надявам се, че няма някакъв проблем…

Ъгълчетата на устата му се обърнаха надолу и разкриха несигурността му по този въпрос. Погледът му не се откъсваше от Серена.

— Разбира се. Стига малкото ти кученце, да не ги подплаши.

— Няма да го направи — каза бързо Лус. — Но внимавай да не я стреснеш, защото може да те ухапе.

Мъжът се разсмя невярващо, после погледна през рамо, към залязващото слънце. Извъртя се и смъкна раницата си.

— Ако нямаш нищо против — каза, докато минаваше покрай нея, — трябва да маркирам още няколко пеперуди, преди смрачаване.

Лус отстъпи встрани, като потупа Серена по гръбчето, за да не се разлае. Били приближи до най-ниските клони на дървото, с тиха котешка стъпка. Беше слаб, но раменете му бяха широки като на плувец.

Лус надникна и видя, каква беше целта му. В основата на най-долния клон, имаше малка групичка пеперуди. Затаи дъх, когато той спря отдолу неподвижен, но напрегнат. Котката се готви за скок, помисли си тя.

В следващата секунда ръката на Били се изстреля напред и мрежата падна върху клона. Лус ахна от изненада. Мъжът обърна китката си внимателно и отстъпи назад, като преметна мрежестата торба над дръжката, за да запречи отвора. Няколко пеперуди излетяха и се скриха високо, в листата на дървото, но в мрежата имаше поне пет пеперуди монарх, които се бореха да избягат.

Били беше хванал с едната си ръка, дръжката на мрежата, а с другата извади първата пеперуда, като я притискаше внимателно между палеца и показалеца си. Лус се възхити на скоростта и техниката, с които работеше, напълно концентриран, сякаш тя изобщо не беше там. Зяпна от учудване и ахна мълчаливо, когато той постави крилете на пеперудата между устните си, протегна се към левия си джоб и извади оттам найлоново пликче. После извади пеперудата от устата си и я пъхна внимателно в плика. Повтори процедурата отново и отново, докато всички пеперуди от мрежата бяха грижливо прибрани в пликове, които пъхна в чантичката, висяща на кръста си. Когато приключи с петте пеперуди, очите му започнаха да оглеждат другите клони.

— Какво правиш с тях? — осмели се да попита Лус.

— С тях ли? — Мъжът посочи чантичката си. — Маркирам ги — каза той, с тон, който показваше, че смята това за нещо очевидно.

Видя, че лицето й изразяваше съмнение и се усмихна снизходително. В ъгълчетата на очите му, се образуваха красиви бръчици и Лус си помисли, че сигурно има голям успех, сред жените, с тази крива усмивка.

— В момента нямам време, да ги маркирам всичките. Слънцето ще залезе всеки миг. Затова ще ги взема у дома. Ще премеря всяка от тях — дължината й, теглото… Ще проверя състоянието на крилете й, ще определя пола й и ще я маркирам. Ще ми отнеме около час, затова предпочитам да го правя, докато гледам някой мач. Предполагам, че ще събера поне петдесет от тук. Вече съм маркирал сто. Беше добър ден.

Погледна към полето и присви устни замислено.

— Това е чудесно място, за откриване на пеперуди. Едно от малкото, останали в района. Някога, имаше такива места, из целия Среден запад — диви ливади, поляни със златници, пълни с разнообразни еко системи, които осигуряваха чудесна среда за няколко вида пеперуди. Да не споменаваме пчелите. А сега? Както се пее в онази песен, превърнаха ги всичките в паркинги. — Млъкна и Лус почувства тъгата му при тази мисъл. — Всяка година идвам в това поле и сдържам дъха си, молейки се то да е тук, все същото.

— Не ги ли боли, когато ги слагаш в тези пликове?

Били поклати глава.

— Нямаше да го правя, ако ги болеше — отвърна той. — Пликовете са, за да не се наранят, когато размахват криле. Поставям ги в специална хладилна кутия и това ги успокоява за през нощта. Лежат неподвижно в тъмното, като заспали. На сутринта ги пускам и те тръгват отново, по своя щастлив, надявам се, път към Мексико.

— Никога не съм разбирала, защо ги маркирате. Крилете им ми се струват прекалено крехки за лепенки. Това не забавя ли полета им?

— Не. — Били извади лист с малки лепенки и й ги показа. — Виждаш ли, тези лепенки са свръхлеки. Пеперудите монарх са изумителни създания. Крехки, както каза, но и силни. Лепенките не са проблем за тях. Все едно да тичаш, облечен в тениска. Маркираме ги, за да получим отговори, на много от въпросите, свързани с тяхната миграция. Как се ориентират? Какви сигнали и знаци използват? Има толкова много неща, които не знаем, за тези невероятни насекоми.

Страстта, с която говореше за пеперудите, я трогна; такава отдаденост правеше хората изключително привлекателни. Жените подсъзнателно се надяваха, че ако мъжът може да се отдаде по този начин на някаква кауза, ще може и тях да обича толкова страстно.

— Затова всяка година ги маркираме — продължи Били — и ако някой намери пеперуда с лепенка, се обажда на изписания номер. Така че, ако да кажем, пеперуда от Небраска или Мейн успее да стигне до колониите им в Мексико и някой види лепенката, това ще ни помогне да научим повече. А колкото повече научаваме, толкова по-полезни можем да им бъдем. Да ги защитаваме и да съхраняваме вида им. Да се надяваме, че ще открием много от тези лепенки, тази година.

Лус се замисли, за хилядите пеперуди, които баба й беше отгледала. Щеше да й бъде приятно, да помогне, на симпатичния Били Макол в работата му.

— Трудно ли се научава човек на това?

— Изобщо не е трудно. Обучавам доброволци постоянно. — Той наклони глава и в ъгълчето на устата му, отново се появи онази почти флиртуваща усмивка. — Искаш ли да маркираш тази? Ако кучето ти разреши, естествено.

Предложението я изненада.

— Аз ли? Разбира се. Чакай, нека само да я оставя на земята.

Лус пусна Серена долу и завърза въженцето й за близкия храст. За нейно облекчение, поне веднъж тя беше спокойна и послушна. Помисли си, че трябва по-късно, да я възнагради за това.

Били пристъпи, към друг нисък клон, на който висяха пет-шест пеперуди, с плътно долепени криле, като патици в гнезда. Отново замахна и улови всичките наведнъж.

Този път обаче Лус му помогна да извади пеперудите от мрежата със своя палец и показалец, наслаждавайки се на познатото усещане, от допира, до нежните криле. Били й показа, къде да постави малката бяла хартиена точка и докато тя го правеше, той записа числото в списъка си. Стояха толкова близко, че ръкавите им се допираха; Лус почувства леко напрежение и се запита, дали е само от нейна страна. Укори се за глупостта си и си каза, че трябва да се концентрира върху деликатната си задача. Справи се, с всичките шест със сръчност, която изненада Били. Продължиха да работят рамо до рамо, той хващаше пеперудите, а тя ги маркираше и пускаше и така, докато слънцето почти се скри на запад в небето.

Лус си спомни, какво й казваше Есперанса: че ако прошепнеш желанието си на пеперуда, а после я пуснеш да отлети, тя ще го отнесе в небесата. Затова с всяка пеперуда изпращаше любовта си към баба си върху крилете й и се надяваше, тя да стигне до нея.

В следващия половин час, маркираха всички пеперуди, които Били беше уловил.

— Това прави още трийсет и седем маркирани, с общ брой за днес сто двайсет и две. — Извърна глава и я изгледа с любопитство. — И преди си го правила, нали?

— Не, всъщност не. — Изви устни, в лека усмивка. — Но съм се грижила за пеперуди.

— Така си и помислих. Къде?

— Баба ми ги отглеждаше от яйца, които намираше в листата на млечката в градината си. Учеше децата в квартала да се грижат за тях, разказваше им за метаморфозата им. Вярваше, че ако покажеш на децата природата, ще ги подготвиш по-добре за живота. Помагах й във всичко, така че цял живот съм се занимавала с гъсеници и пеперуди.

Били повдигна вежди, очевидно впечатлен.

— Не чувам такова нещо, много често. Обикновено хората се изненадват, когато разберат, колко интересни са всъщност, тези малки насекоми и искат да научат повече. Аз го правя с радост. Също като баба ти.

Наведе се да вдигне раницата си, а Лус развърза въжето на Серена и я вдигна на ръце, за да могат да минат по-лесно през храстите в тъмното. Тръгнаха, а слънцето вече напълно залязваше. Лус усещаше, че между двамата се беше създала някаква по-дълбока връзка, и знаеше, че и Били го усеща. Той приличаше донякъде на Съли, с неговия лек, небрежен подход към живота, но същевременно беше и напълно различен. Били бе учен като дядо й и тя почувства внезапно привличане към този мъж, толкова уверен в своята кариера и интелигентност.

— Значи баба ти е отглеждала пеперуди — каза той малко по-високо, за да заглуши шума от пукащите под краката им съчки.

— Аха. Откакто я помня, все това правеше.

— Чудесно е, че е отделяла време да учи децата. Преподавам в университета, но навън винаги работя с ученици и им помагам, да се научат да маркират. Децата са добри в това. Толкова искат да овладеят нови неща и да помагат. Те са бъдещето.

— Мисля, че и баба го правеше, по същата причина. Но беше и част от нейната култура. Израснала е в Мексико, в село, близо до мястото, където пеперудите монарх мигрират всяка година. Семейството й почита пеперудите и приветства тяхното завръщане.

Това изглежда привлече вниманието му.

— Така ли? Къде точно?

— Градчето е малко, съмнявам се, че си го чувал.

— Пробвай ме.

— Ангангео.

Били се обърна към нея, лукавата усмивка отново се появи на лицето му. Гледаше я развеселено.

— Шегуваш ли се? Тази седмица отивам точно там.

Лус не знаеше, дали това е едно от онези странни съвпадения, които щом погледнеш назад, разбираш, че всъщност са били нещо повече. Съдба. Все пак, колко хора на света може да са тръгнали, точно в този момент към Ангангео?

— Като говорим за синхронност… — каза тя с тих смях. — И какво те води в Ангангео, сред всички други градове и села?

— Пеперудите монарх, разбира се. Част от работата ми е, да наблюдавам колониите им и да ги описвам. Обичам проучванията и преподаването, но работата на терен ми е най на сърцето. Да съм в планините, за да обикалям светилищата на пеперудите… Това обичам да правя най-много.

Лус можеше да си го представи, в планинските гори как броди и търси пеперуди. Скитащ учен с раница на гръб и мрежа за пеперуди, повече д-р Ливингстън, отколкото обикновен авантюрист.

— Със самолет ли ще пътуваш?

— Не, ще шофирам. Имам прекалено много екипировка.

Тя се оживи при думите му и за първи път, си даде сметка за някои моменти от пътуването.

— Чух, че сега е опасно, да се пресича границата.

— Може да бъде. Но аз минавам по този път от десет години насам, така че познавам маршрута си много добре и не се притеснявам.

— Може би ще се видим там — подметна Лус, произнасяйки думите небрежно, като някакво предизвикателство.

Той наведе глава и я погледна въпросително.

— Да не казваш, че и ти…

— Аха.

Били изцъка с език невярващо и подръпна мустака си.

— Кога тръгваш?

— В момента вече съм поела по пътя, затова питах, за пресичането на границата. Не искам да налетя на бандити. Спрях тук за малко. Докарах една приятелка, но вече трябва отново да тръгвам. Искам да стигна там, преди Деня на мъртвите.

— Сама ли пътуваш?

— Надявам се, че не. Планът ми е и леля ми да дойде с мен.

— Това е хубаво. Не е добра идея, да се предприема такова пътуване сам, особено такова хубаво момиче, като теб. Просто се увери, че документите ти са изрядни, както и застраховката на колата ти, и се придържай само към главните пътища. Всичко ще бъде наред.

Лус се почувства по-добре от това, че получи окуражаване от някой, който беше извършвал това пътуване много пъти.

Били погледна към дърветата, отрупани с пеперуди.

— Преследвам пеперуди, от десет години и ако съм научил едно нещо от тях, то е, че това, което наричаме „съвпадение“, е по-скоро нещо очаквано, отколкото неочаквано. Мнозина учени и теолози вярват, че всичко, което се случва, може да бъде свързано, с някаква предишна причина, да се направи асоциация с нещо друго. Виж всички тези пеперуди монарх — каза той и вдигна ръка, за да посочи стотиците пеперуди, висящи в плътна маса и разкриващи тъмната сива страна под крилете си.

— Всяка от тях започва това пътуване сама. Но по пътя се събира с други пеперуди, всичките, насочили се в една и съща посока, към едно и също място, по едно и също време. Така, постепенно образуват река от пеперуди монарх, изпълващи небето. А през нощта се струпват заедно по дърветата, за да оформят спящи купове, като тези тук.

— Значи казваш, че и двамата сме на това място, защото следваме пътя на пеперудите монарх и изобщо не е странно, че сме се срещнали.

— Причина и следствие. Това намалява странността на съвпадението.

Лус се подсмихна.

— Но не много.

— Не — призна той и също се засмя. — Има милиони пеперуди. И само аз и ти. Но и двамата сме тук.

Само аз и ти. Лус си помисли, че този коментар прозвуча доста интимно.

— Може би първия път го нарече с правилното име — каза той. — Синхронност. Животът не е поредица от случайни събития, а по-скоро изражение на много по-дълбок и понякога, непонятен ред. — Усмихна се. — С други думи, може би е било предопределено да се срещнем.

Сърцето й трепна, докато изучаваше лицето му, за да провери дали той наистина флиртува с нея. Били просто се усмихна по този загадъчен начин, който тя не можеше да разгадае. Съмняваше се, че иска да каже нещо по-особено с това, но внезапно осъзна, че беше млада жена, сама в полето с хубав мъж. И се стъмваше. Не беше съвсем разумно да флиртува при тези обстоятелства, особено с някой, който съвсем очевидно я привличаше. И въпреки това, независимо от предупрежденията, които мозъкът й изпращаше, тя не се страхуваше от Били Макол.

Погледна надолу към Серена. Кученцето се взираше в нея, с изпъкналите си очи, ясен признак, че е напрегнато и готово да тръгва.

— Предполагам, че тогава ще оставим нашата среща в Мексико на съдбата. Или на съвпадението.

Били долови намека в гласа й и погледна нагоре. Слънцето залязваше и оцветяваше небето в същото ярко оранжево като окраската на крилете на монарха.

— По-добре да тръгваш. Ще стане студено през нощта. Тези пеперуди са доста умни, че така са се сгушили една в друга.

Настана неловка пауза, докато двамата постепенно се превръщаха в силуети в мрака. Лус се чудеше, дали Били ще й поиска телефонния номер или адреса на мястото, където ще отседне в Мексико. Той не го направи и тя изпита леко разочарование.

— Познаваш ли пътя? Мога да те изпратя, до колата ти?

Лус се огледа наоколо. Откри заострения покрив, на къщата на мисис Пенфолд, над мрачната линия на дърветата.

— Не, добре съм. Точно зад онези дървета е. А и Серена ще ме пази.

— Хубаво тогава. Грижи се за себе си, Лус. Ще се оглеждам за теб, когато стигна в Ангангео.

Тя се усмихна, поласкана по момичешки от небрежната му закачка.

— Благодаря ти за уроците по маркиране.

— Няма нужда, да ми благодариш. Имах си причина. С твоите умения предполагам, че догодина ще излезеш сама навън и ще маркираш чудесно. Имаме нужда от всички доброволци, които успеем да съберем.

Думите му прозвучаха, като насърчаването на внимателен учител, към надарения му ученик. Бузите на Лус пламнаха и тя благодари мислено, че е тъмно. После махна с ръка, обърна се и се отдалечи, със Серена на ръце от Били Макол и групата дървета. Хвърли бърз поглед през рамо. Мъжът вървеше, със спокойната си походка в обратната посока. Запита се, дали щеше да го види отново. Надяваше се на това, но може би нямаше да се случи. Независимо от всичко, никога нямаше да забрави този ден.

Докато излизаше от полето, се замисли, как всички отрицателни емоции и отчаяние, които беше изпитвала по-рано, си бяха отишли, заедно с дневната светлина. Пеперудите винаги успяваха, да я накарат, да се почувства по-добре. Есперанса преди й казваше, че е невъзможно да бъдеш нещастен, когато има пеперуди край теб. Сочеше й хората в парка и обясняваше: Погледни ги! Наблюдавай ги. Виждаш ли, как се усмихват, когато видят пеперуда? Не могат да се въздържат. Пеперудите са жива радост с криле.

Лус се усмихна, на спомена. Усещаше високата трева, която се удряше в дънките й, и топлината, от телцето на Серена в ръцете си. Чуваше звука, от собствените си стъпки, отекващи, сред заобикалящата я отвсякъде тишина. Мракът ставаше все по-плътен. Но в сърцето си чувстваше радост, която искреше все по-ярко и по-силно, а на душата й беше някак по-леко, докато вървеше сама, по непознатия път.