Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (28)

Двайсет и шест

Пеперудите монарх, които издържат миграцията на юг и дългата зима в Мексико, се сблъскват със същите опасности по време на миграцията си на север през пролетта. Те излитат от светилищата си, в търсене на листата на млечката, сред които да положат яйцата на следващото си поколение. Всяка пеперуда носи в себе си истински микрокосмос от всички поколения на целия си вид. И така този забележителен цикъл започва отново.

Лус се настани на мястото до прозореца, в претъпкания самолет и се загледа навън, докато се отправяха на север. Беше преживяла бурен сезон на нови взаимоотношения, срещи и сбогувания. Беше се сбогувала с баба си. Беше открила нови приятели и голямото си семейство в Мексико и Сан Антонио и се бе разделила и с тях. И с майка си.

Затвори очи и си припомни лицето на Марипоса, както го беше зърнала за последно. Стоеше на летището с изпънати рамене и твърда усмивка на лицето си. Шумът от отлитащите и кацащите самолети се смесваше с гласа от уредбата на летището и глъчката на хората наоколо. Разговорът беше почти невъзможен. И двете се опитваха да бъдат ведри и жизнерадостни, но след като току-що се бяха намерили, новата им раздяла беше особено трудна за тях. По дългия път назад от Ангангео до Сан Антонио Лус и Марипоса се бяха отдали на фантазията си как Марипоса идва да живее в старата им къща в Милуоки, как споделят и преоткриват живота, който бяха пропуснали. Когато стигнаха там обаче, Сам дръпна Лус настрани и й обясни ясно и твърдо, че майка и все още се възстановява. Че има нужда от групата си за подкрепа тук, в Сан Антонио, за да завърши напълно лечението си. Сега Лус трябваше да бъде силната, каза й той, защото Марипоса не може да й каже „не“. Тя трябваше да я остави и да се прибере сама у дома. Това, което не й каза, но и двамата подразбираха, беше, че той ще бъде до нея и ще я подкрепя, не само като приятел. Когато Лус се сети за емоционалните изблици и сривове на Марипоса в Деня на мъртвите, тя разбра напълно, какво й казваше Сам и се убеди, че той е прав.

Очите на Марипоса се изпълниха със сълзи, когато обявиха, че е време за качване на самолета. За един кратък миг изглеждаше, че ще се срине. После се овладя, пристъпи напред, хвана в двете си ръце лицето на Лус и се взря в очите й.

— Това не е сбогуване, mi hija — каза й тя. — Чакай ме през пролетта, когато дните нараснат и слънцето започне да грее отново. Ще долетя на север да те видя. А през есента, когато нощите станат хладни и листата окапят, ти ще дойдеш на юг при мен. Ще бъдем като пеперудите, ти и аз.

Този спомен накара Лус да се усмихне. Приятната емоция се настани в сърцето й и я успокои. Беше същото чувство на покой, което беше изпитвала като малка, когато слушаше историите на баба си нощем, по време на някоя силна буря. Наследената истина, запечатана в тези думи, отекна в нея и тя вече не изпитваше страх и не чувстваше тъга.

Лус се наведе напред и извади албума на баба си от чантата си. Облегна се отново на седалката, отвори го и започна да разлиства страниците му. Взираше се в познатите снимки на прабаба си и прадядо си, на дядовците си, на баба си, на чичовците и лелите си… Тук беше и любимата снимка на Есперанса — майка й, която държеше Лус като бебе. Приглади с любов, извилите се ръбове.

В албума вече имаше и нови снимки. Усмихна се, щом погледът й се спря на семейния портрет, направен, преди да си тръгне от Ангангео. Чичо Маноло, лелите й Естела, Роза и Марисела, Ядира и другите членове на семейството се бяха събрали край Марипоса и Лус и примижаваха срещу слънцето с широки усмивки на лица до гроба на Есперанса. Забеляза силната прилика между някои от тях, колко си приличаха чертите на лицата им, включително и нейното. Очевидните знаци за споделено ДНК я накараха да изпита приятно чувство на принадлежност към нещо по-голямо.

Следващата снимка, беше направена в къщата на тия Мария в Сан Антонио. Леля й седеше в любимото си червено плюшено кресло и се усмихваше широко, с позиращата пред фотоапарата Серена, настанена удобно в скута й. Лус беше опознала самотата прекалено добре и нямаше друг избор, освен да позволи на тия Мария да задържи кученцето, което обожаваше. А и решението всъщност не беше нейно. Всеки можеше да види, че Серена се намираше в кучешкия рай и беше избрала сама своя дом.

Вече разбираше, как се е чувствала Есперанса, когато разглеждаше снимките в албума си и й разказваше истории и за живите, и за починалите членове на семейството си. Всички те живееха в сърцето и в ума й, а не бяха просто безсмислени имена, прикачени към лицата по страниците. Както семействата в Мексико разказваха истории за починалите си близки в Деня на мъртвите, така и Есперанса беше пазела семейството си цяло и близко до себе си, повтаряйки на внучката си отново и отново случки за хора, които тя не познаваше, като ги вплиташе в историите за Марипоса и Лус, за да създаде дългата, непрекъсната нишка на живота.

Есперанса беше права за толкова много неща. Дори за Ел Торо, помисли си Лус и се усмихна сама на себе си. Тази малка кола имаше сърце и ги беше докарала по целия път до Мексико и обратно. Лус я подари на Марипоса. Малкият фолксваген „Бръмбар“ й беше служил добре. Той беше нейният пашкул по време на пътуването й и сега тя можеше да го остави зад гърба си и да отлети у дома.

У дома.

Истината беше, че Лус копнееше да се прибере вкъщи при Съли. Преди месец нямаше търпение да си тръгне от това, което смяташе за скучен и досаден живот, в който нищо не се случваше, живот — капан. Но след всичко преживяно по време на това пътуване осъзна, че не мястото се беше променило, а сърцето й. В някои от най-самотните моменти от това епично приключение се замисляше за малката къщичка в южната част на Милуоки със стаи, изрисувани в цветовете на портокалите и на зелените лимони. В мислите й, това беше място убежище. Още не бе решила, дали да задържи къщата, или да я продаде.

Щеше да говори с Маргарет и да кандидатства за стипендия, за да може да се върне в университета. Имаше планове. Идеята, че ще започне тази нова фаза от живота си, свободна, без препятствия, й вдъхваше сили.

Това не беше чисто нов живот. Просто едно свежо начало.

През пролетта, майка й щеше да долети и двете заедно, щяха да се погрижат за градината на Есперанса. Щяха да засадят млечка и растения, с чийто нектар пеперудите монарх обичаха да се хранят. Нямаше да пръска с пестициди или с други отрови за плевели. Като баба си и майка си, и тя щеше да отглежда гъсеници, за да се превърнат в какавиди. Щеше да споделя чудото на метаморфозата им с децата от квартала. А през есента щеше да маркира пеперудите, както я беше учил Били, с надеждата да успеят да извършат пътешествието си и да стигнат до светилищата си в Мексико.

Малката й градина щеше да бъде нейният личен храм, жизненоважната брънка от миграцията на пеперудите монарх. Все пак, тя беше стояла в Свещения кръг и беше танцувала с тях. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

Припомни си отново легендата за богините, които се бяха жертвали, за да донесат светлина на света. И сънят, който постоянно й се явяваше — за реещата се във въздуха богиня без лице, която някога таеше надежди, че е нейната майка. Вече не го сънуваше, но разбираше, че Есперанса беше искала тя да вярва в богините.

И тя го направи. Лус се усмихна и се замисли за три от тях, които беше срещнала в своето пътуване — Офелия, Стейси и Маргарет. Представи си, как Маргарет търси пеперуди, заедно с Били из планинските колонии, старателно записвайки наблюденията си в своите дневници. Как Стейси се оставя вятърът да я понесе в нова посока, с нов мъж към следващата й цел. И Офелия, кърмеща дъщеря си на гръдта си, най-накрая открила семейството си. Богините бяха навсякъде, ако човек знаеше къде да ги потърси.

Есперанса беше разказвала на Лус историите, които смяташе, че едно младо момиче трябва да знае за майка си. Но тя предпочиташе истинската история за живота на Марипоса. Майка й беше по-силна, по-пламенна героиня, от всяка наивна принцеса от приказките, защото бе страдала, падала и преживяла най-суровата реалност на живота. И беше оцеляла.

Сега Лус беше готова, да постави началото на своята собствена история, която някой ден щеше да се превърне в легенда за нейните деца. Вече не се тормозеше заради липсващите парчета от миналото си. Искаше да напише нови страници, в които се надяваше да има място и за Съли, и за майка й. И историята й щеше да започне с думата „да“!

Погледна през прозореца, към гледката далече, под себе си. Можеше да проследи пътя си, през това огромно, ширнало се пространство, из което беше преследвала пеперуди и мечти. Струваше й се, че е било толкова отдавна. Вече не беше несигурната млада гъсеница. Чувстваше, че е успяла да премине през мрака на своя пашкул и да излезе в един свят — напълно нов свят. Духът й беше пробуден. Разбираше, че във всеки живот, има смърт и прераждане, и приемственост. Беше приела предизвикателството на своята трансформация. Тя беше пеперуда и отлиташе към дома си.