Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (26)

Двайсет и четири

Високо в еловите планини, когато слънцето залезе, пеперудите се скупчват по дърветата, за да си намерят безопасно място, където да прекарат студената нощ. Микроклиматът, създаван от гъстата гора, ги защитава от резките промени в температурата. Оредяването и липсата на тази заобикаляща буферна зона, позволява нахлуването на вятър, дъжд и сняг в средата на колониите. Това може да бъде смъртоносно за пеперудите монарх.

Небето беше черно и сред дърветата фучеше студен вятър. В стаята си, Марипоса и Лус се преобличаха за Деня на мъртвите. Естела им беше дала традиционни шалове, за да се слеят с местните хора, по време на този важен празник. Бяха вечеряли леко и се бяха изкъпали, така че се чувстваха освежени. Марипоса беше спокойна на външен вид, но Лус чувстваше, че все още е доста превъзбудена. Очите й блестяха ярко, като звездите. Преди да тръгнат на това пътуване. Сам беше дръпнал Лус настрани и я беше помолил, да наглежда майка си.

— Все още е прекалено уязвима — каза й той. — Толкова много неща се случиха наведнъж. Тя не е напълно готова за подобно изживяване.

В навечерието на Деня на мъртвите, Лус щеше да представи своята ofrenda на семейството си. Знаеше, че даровете, с които беше украсила кутията, можеха да изглеждат прекалено детински, но Ядира й беше обяснила, че когато семейството се събере на гроба за бдението, всеки щеше да сподели някаква история за Есперанса. Лус смяташе да разкаже за своето пътуване до Ангангео. Упражняваше се наум да описва всеки от на пръв поглед нелепите дарове и обясняваше защо те представляват толкова важни етапи от завръщането на баба й у дома. Изпитваше чувство на приятно удовлетворение, когато си представяше лицата им, докато я слушат, понякога, усмихвайки се на перипетиите й — както когато колата се повреди, понякога сериозни — при разказа за срещата с майка й в дома на тия Мария в Сан Антонио. Смяташе, когато приключи с историята си, да им поднесе своя дар — на тях, новооткритото й семейство — картонената кутия с тленните останки на Есперанса.

Искаше да направи всичко, както трябва, с уважение към традициите и обстановката. Облече се в дънки и обикновен черен пуловер и отиде до огледалото, закачено над масата. Внимателно сплете косата си на традиционната плитка, каквато носеха жените от селото. След това обви няколко панделки в ярки цветове около плитката, както я беше научила Ядира. Най-накрая се наметна с тежкия вълнен шал на червени и лилави ивици. Погледна отражението си и си помисли, че ако духът на баба й се появеше у дома тази вечер, определено щеше да бъде доволен от нея.

Отвън от улицата, някъде в далечината, се носеха звуците на китара, а гласовете и силният смях показваха, че селяните бяха започнали да се събират за тържествата. Празникът започваше! Сърцето й биеше учестено, докато отиваше до дрешника. Вратичката висеше хлабаво на пантите и тя я отвори много внимателно. Нямаше ключ за осветление, така че просто опипа на сляпо с ръка из горния рафт, за да намери кутията с пепелта. Отмести встрани една голяма възглавница, но кутията не беше там. Къде можеше да бъде? Притеснена, Лус се повдигна на пръсти и протегна по-навътре ръка. Докосна задната страна на дрешника и разбра, че кутията беше изчезнала. Сърцето й подскочи от ужас. Къде беше? Размести роклите, които висяха по закачалките, и огледа пода. Видя черните си обувки, раницата си, ботушите на Марипоса и кошче за боклук. Късче от цветна хартия, странно познато, привлече погледа й. Извади кошчето от дрешника и го отнесе под лампата. Погледна вътре с недоумение. Тук бяха всички украшения, които тя и нейните приятелки бяха направили в чест на баба й, захвърлени като обикновен боклук. Как се бяха озовали вътре, зачуди се тя. Пъхна ръка и извади едната розова терличка. Кой беше направил това?

В следващия миг разбра.

Обърна се рязко и изтича побесняла към вратата на банята.

— Марипоса! — изкрещя извън себе си от гняв.

Тя се появи почти веднага. Изглеждаше впечатляващо в дългата си черна пола и плътния вълнен шал в тъмносиньо и черно, увит около раменете и шията й. И тя беше сплела косата си в дебела плитка, но не я беше украсила с ярки панделки, както правеха момичетата и по-младите жени.

— Лус, какво има? — попита притеснено. — Нещо не е наред ли?

— Къде е кутията с пепелта?

Лицето на Марипоса застина изненадано.

— Какво?

— Пепелта? Пепелта на абуела, къде е?

Отвън камбаните на църквата забиха с печалния си звън, призовавайки селяните да се съберат на гробището. Марипоса сплете пръстите на ръцете си и погледна през прозореца. Когато обърна отново лице към Лус, беше успяла да се успокои донякъде.

— Защо? Трябваше да я сложим в гроба, разбира се — каза тя с равен глас. — Там, където…

— Кой го направи? Ти ли?

— Ами, да…

— Защо не ме попита? — извика Лус. — Тя беше моя.

Марипоса погледна през рамо и мълчаливо затвори вратата.

— Шшш… Лус, не крещи. Не искаш семейството да чуе.

Лус стисна устни и се въздържа, въпреки че й се искаше да изкрещи, че изобщо не й пука кой може да я чуе. В този момент беше прекалено ядосана и прекалено огорчена, за да се съобразява с някого.

— Много е просто — започна Марипоса. — Няма нужда да се притесняваш. Маноло приготви гроба за тленните останки на Есперанса и аз ги положих вътре за церемонията тази вечер. Ти спеше, Лус.

Лус беше бясна. Марипоса признаваше, че е взела пепелта и дори не се извиняваше, че го е направила.

— Трябваше да ме събудиш! Аз трябваше да положа пепелта на абуела! Тя беше моя!

— Не ставай смешна, Лус. Това не беше твоята пепел. Останките на баба ти принадлежат на семейството.

— Разкъсала си цялата украса! Хвърлила си я в боклука! Как можа да ми го причиниш?

Тия Естела се провикна от долния етаж на испански:

— Хайде! Тръгваме! Парадът започва. Побързайте!

— Ще говорим за това по-късно — каза Марипоса.

— Искам да говорим сега.

— Лус, моля те. Да не караме семейството да чака. Да тръгваме. Ще говорим за това по-късно — повтори Марипоса, обърна се към вратата и хвърляйки за последно умоляващ поглед към Лус, забърза по стълбището, за да се присъедини към другите.

Момичето погледна към даровете, които сега лежаха изпомачкани в ръцете й. В мислите си виждаше усмихнатите лица на Офелия, Маргарет и Стейси, как рисуваха, лепяха, украсяваха и напяваха: „За Есперанса!“

— Лус! Vamonos! Да вървим!

Грабна чантата си и прибра украшенията вътре. Музиката от парада се чуваше все по-силно, смехът и песните по улиците са извисяваха до кресчендо. Стисна зъби, загаси лампата и слезе по стълбището, за да отиде на тържеството, макар сърцето й да беше студено като нощния въздух.

Пълната луна осветяваше мъгливото небе, а в гробището стотици свещи, високи по един метър, се конкурираха с бляскавото й лице. Силният дим от запаления вместо ароматни пръчици копал^[1] се издигаше високо в мъгливия въздух, ухаеше на бор и се смесваше с мириса на цветята.

Лус седна отделно от другите, близо до надгробната плоча на Есперанса и се уви плътно в тежкия си шал. Не можеше да се отърси от безсмисленото предателство на Марипоса. Вътре в нея кипеше тих гняв, но за момента можеше само да потръпва от студ и да се взира в мигащите пламъчета на свещите. Вдишваше дълбоко уханията край себе си и се молеше духът на баба й да се появи тази вечер.

Членовете на рода Замора, се бяха скупчили край семейния парцел на гробището и си подаваха чаши с горещо atole, сладка напитка от царевично брашно, за да се сгряват във все по-студената нощ. Семейството се беше подредило в някакъв неписан ред. Маноло беше начело като глава на рода, Естела на почетното място, от дясната му страна, а в негово ляво беше Марипоса. Останалите, дузина, че и повече, си бяха намерили удобни места около гроба. Всички възклицаваха, колко красив е олтарът пред надгробната плоча и поздравяваха Марипоса, че е създала толкова хубава ofrenda за Есперанса. Тя цялата грееше от удоволствие заради одобрението им и постоянно им благодареше, че са посрещнали майка й с отворени сърца у дома след толкова дълго отсъствие.

— Ти върна Есперанса обратно у дома, при нас — каза Маноло със сълзи в очите. — Тя си дойде заедно с пеперудите. Сестро, ние ти благодарим за това.

— Не бях само аз. Лус ми помогна — отвърна Марипоса и се обърна усмихната към нея.

„Помогна?“ Лус се уви по-плътно в шала си. Майка й дойде да седне при нея и й подаде чаша с димящо atole. Усмихна се, очите й искряха на светлината от свещите. Лус демонстративно взе чантата си и се изправи, без да каже нито дума. Премести се от другата страна на гроба и се настани до Ядира.

Марипоса изненадано придърпа шала високо към врата си и се загледа в земята. Острият поглед на Естела не пропусна случката и тя погледна въпросително Лус, когато очите им се срещнаха през гроба, но момичето извърна глава и се загледа в блещукащия пламък на една свещ. Ядира доказа, че напълно заслужава доверието на новата си приятелка, като повдигна тежкия си шал и зави и двете с него, а после обви раменете й с ръка и я прегърна сестрински.

С наближаването на полунощ, църковните камбани започнаха отново да звънят и да насочват душите към техния дом. Свещите премигваха в мрака, осветявайки пътя им. Лус се огледа и видя, че още свещи бяха запалени навсякъде из гробището. Скоро то заприлича на огнен остров сред тъмнината. Маноло се изправи, шушукането на гласовете на роднините спря и всички наведоха глави и се заслушаха. С мелодичен глас, преминаващ от бас към тенор, възрастният мъж започна да рецитира нещо, което според Лус приличаше на епическа поема или на молитва. Роднините притвориха очи, заслушани, като от време на време се присъединяваха и припяваха някой рефрен.

Лус се наведе към Ядира и й прошепна:

— Какво казва? Не мога да разбера нито дума.

Ядира приведе глава по-близо към нея. В този момент Лус я чувстваше като своя най-добър съюзник.

— Говори на пурепеча — обясни тя. — Разказва за смъртта, за загадката на живота, за прераждането. Това е много древен език. Повечето от нас, също не го разбират. Но тио Маноло е най-възрастният в селото и го знае. Езикът на индианците пурепеча е съхранен, благодарение на хора като него из целия Мичоакан. Те предават историята на нашите предци в своите разкази и песни. Не искаме да изгубим културата и традициите си.

Когато тио Маноло приключи с рецитацията си, настана дълго мълчание. Той приседна тежко до Естела, която го потупа утешаващо по рамото. После семейството започна същинското тържество. Мъжете си подаваха бутилка саса, силен алкохол, приготвян от захарна тръстика, една от жените повдигна бродираната ленена покривка от кошницата с храна и започна да раздава хляб и тамали. С голяма тържественост Естела поднесе първата чиния на Есперанса и я постави върху гроба.

— Сподели с нас живителната сила на храната, която ти предлагаме — помоли тя духа на Есперанса.

Докато пиеха и похапваха, хората започнаха да разказват истории за нея. Тихи, приглушени гласове създаваха едно несекващо бръмчене из гробището. Лус слушаше и събираше парченцата от по-ранния живот на баба си — като младо момиче и по-късно като съпруга на Луис, първия й мъж, като майка на децата му, Маноло, Мария и Луиза. Техният живот и този на цялото село били променени завинаги, когато затворили мината. Луис и много други от мъжете заминали да работят в Съединените щати. Стоял там по девет месеца в годината, а през това време Есперанса отглеждала сама децата им и работела в семейния магазин. Тогава загубила най-малката си дъщеря и я погребала в същото това гробище. Луис спестил достатъчно пари да доведе семейството си в Америка, но година по-късно загинал при инцидент в една ферма.

Лус слушаше разказите и започваше да разбира, защо семейството й вярваше, че духът на Есперанса се беше завърнал при тях край огъня. И все пак тя познаваше една различна Есперанса. Жена, която беше изживяла съвсем друга история, след като тези глави от нейния живот се бяха затворили. Беше се омъжила отново, имаше друга дъщеря и внучка. Ако Лус беше научила нещо от церемонията в този Ден на мъртвите, то беше, че животът и смъртта са част от един голям цикъл, който се повтаря, както се редуват годишните сезони, отново и отново.

Сгуши се под шала, усещайки с благодарност топлината на тялото на Ядира до себе си, и й се прииска да разкаже историята за пътуването си от Милуоки до този момент, както беше възнамерявала да го направи първоначално. Пръстите й докоснаха хартиените цветя в чантата, но сърцето й не откликна. Няма значение, каза си тя, историята беше запечатана в ума и в сърцето й.

След два часа сутринта, повечето от роднините си тръгнаха и се прибраха по домовете си. Ядира прегърна Лус и й остави одеялото, за да се топли. Само Маноло и Естела останаха с Марипоса и Лус. Бръмченето на гласовете в гробището заглъхваше, докато нощният студ хапеше все по-силно. Лус уви по-плътно одеялото около себе си и се сгуши близо до един малък мангал. Клепачите й натежаваха и в някакъв момент, без да се усети, заспа.

Събуди се от силни гласове, прозя се и отвори очи. Зората се пропукваше и смътната сива светлина на плахото слънце си проправяше път през мъгливия влажен въздух. Около себе си видя силуетите на жени, увити в шаловете си, на мъже, загърнати в одеяла, надигащи се от земята из парцелите на техните починали сродници. Всички се протягаха, а лицата им бяха изтощени. Някъде в далечината се чу кукуригане на петел.

Естела приближи до Маноло.

— Виж, скъпи, слънцето изгря. Духът на майка ти ни напуска, завръща се към мястото на вечния покой. Сега трябва да отидем да я почетем на сутрешната литургия. Да вървим.

Очите на Маноло блестяха от сълзи, но той се подчини и се надигна от земята, пъшкайки от усилието. Естела взе кошницата си, после се приближи до Лус. Наведе се и хвана лицето й със студените си сухи ръце. На бледата светлина Лус видя, че очите й са изпълнени със състрадание към нея, блещукащо като пламъците на свещите край тях. Естела я целуна по бузата, после се обърна, за да помогне на съпруга си и да го заведе у дома.

Лус ги наблюдаваше, как се присъединиха към другите селяни, докато излизаха от гробището в спокойна, сънлива процесия. Светлината на зората се спускаше постепенно по билата на планините, а студената целувка на утрото освежаваше лицето й. Погледна към Марипоса, чудейки си дали и тя щеше да си тръгне скоро.

Шалът на майка й се плъзна надолу по тялото й — докато тя се изправяше. Напрегнатият израз на лицето й подсказа на Лус, че нещо не е наред. Марипоса пристъпи напред към гроба на Есперанса и падна на колене. Внезапно започна да се клатушка напред-назад и да стене с тих, изтерзан глас.

— Мами, недей. Не си отивай… — Протегна се и зарови пръсти, във влажната земя на гроба, в лехата с прясно засети цветя.

— Какво правиш?! — попита ужасена Лус. Постъпката на Марипоса й се струваше непочтителна към гроба, дори светотатствена. — Спри! — извика тя и я сграбчи за ръката.

— Остави ме сама — проплака прочувствено Марипоса и се дръпна рязко. Загуби равновесие и се олюля, после се свлече отново напред. — Това е между мен и майка ми. Не те засяга.

— Не ме засяга ли? — извика Лус и я блъсна отново назад. — Не ме засяга, така ли?

Из вените й се стичаше вулканична ярост. Целият гняв, който беше потискала по време на нощното бдение, цялата болка от това, че е била изоставена, цялото й възмущение от разрушаването на нейната ofrenda, си проби път навън и излезе като огнена лава. Този път нямаше да позволи, да бъде пренебрегната. Захвърли шала си и се изправи пред майка си, вперила презрителен поглед към нея отвисоко.

— Как смееш? — изкрещя тя. — Да коленичиш в калта пред този нелеп олтар, който си направила. Толкова е показно. Абуела щеше да му се изсмее. Да не смяташ, че с тази глупост щеше да я накараш да ти прости? Тя е мъртва! Прекалено е късно. Ти имаше своя шанс и го пропиля. Нито една от тези простотии, които си изсипала върху жалкото си олтарче, няма да промени това.

— Недей…

— Тя мислеше, че си мъртва! Аз мислех, че си мъртва. Ти ни остави и не си направи труда да се обадиш, дори веднъж. Дори веднъж! — Лус си пое дълбоко дъх, задушавайки се от вълнение. — Обичала си наркотиците си, повече от мен, или абуела.

Завъртя се и погледна, направената от Марипоса ofrenda. Подаръците и украшенията искряха ярко на утринната светлина.

— Погледни тези боклуци — извика тя. — Купила си ги от някое скапано магазинче. Те не означават нищо за нея. Направила ли си въобще нещо, което да бъде от значение за Есперанса? Какво й предложи в дар, което да значи нещо и за теб?

Грабна чантата си, токовете на обувките й потъваха в меката кал край гроба. Извади украшенията, които бяха откъснати от кутията с пепелта на баба й, и се върна при надгробния камък. Демонстративно постави розовите терлички на земята пред Марипоса.

— За Офелия — каза тя.

До тях постави разкъсано парче картон от кутията, нашарено с красиви букви и изрисувани пеперуди.

— За Стейси.

Добави и изписания лист от дневника с наблюденията на Маргарет.

— За Маргарет.

Най-накрая разпръсна останките от увехналите цветя и изпокъсаните листчета хартия върху гроба и ги наблюдаваше как падат върху рохкавата пръст.

— Не ги докосвай! — изсъска тя на Марипоса. — Това бяха моите дарове за абуела, а ти ги захвърли, като обикновен боклук. Както захвърли и мен. Те не са боклук! Аз не съм боклук! — извика яростно. — Това беше важно за мен. За мен! — Тупна силно с юмрук по гърдите си и почувства, как сълзите изгарят очите й. — Така и не ме попита какво означават за мен. Не ме попита, как се чувствам след смъртта на абуела, как се чувствам, останала отново сама. Аз донесох пепелта на баба у дома. Не ти! Това беше моето пътуване. — Вдигна ръка и избърса сълзите си. — Дойдох тук заради нея. Тези дарове бяха за Есперанса. — Гласът й се прекърши при споменаването на името й. — Тя беше моята майка. Не ти. Ти не означаваш нищо за мен. Ти си мъртва! Чуваш ли ме? За мен ти си мъртва!

Марипоса седеше с отпуснати рамене, пред гроба на майка си, заобиколена от пукащи свещи. Взираше се в Лус с тъмните си опустошени очи, а лицето й беше мъртвешки бяло от шока.

Лус се обърна и тръгна, без да вижда накъде, препъвайки се из даровете върху другите гробове. Искаше само да бъде далече от тук. Стискаше чантата и шала си и не поглеждаше назад. Не можеше да издържи, дори още само миг в това гробище.

Слънцето се издигна по-високо над хоризонта. Аурата на мистерията и помирението с живота и смъртта, които Лус беше почувствала при първите лъчи на изгрева, бяха изчезнали, като духовете на починалите. Денят на мъртвите трябваше да бъде тържество на любовта и утвърждаване на живота. Напускайки гробището обаче, тя усещаше само отчаяние и смазващо поражение.

На свежата ярка сутрешна светлина, всички мечти и сънища за майка й, които през годините беше пазила като скъпоценни съкровища, се бяха превърнали в гигантски кошмар.