Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (24)

Двайсет и две

Мексиканският празник, известен като Денят на мъртвите, на 1 и 2 ноември съвпада с пристигането на основната група пеперуди монарх, които се настаняват в еловите гори в Мичоакан, за да презимуват. Местните вярват, че пеперудите са душите на починалите им близки, които се завръщат всяка година при тях.

Малкият колониален град Ангангео, бе разположен уютно в тясна долина, отделните кварталчета с цветни, замазани с хоросан отвън къщички бяха струпани терасовидно по планинските склонове. Марипоса и Лус минаваха покрай ферми с техните скромни дървени къщи и навеси, кози и овце и величествени борови гори. Ел Торо се задъхваше, докато се изкачваше по каменистия път, но Марипоса караше старата кола, сякаш беше родена за това. Най-накрая стигнаха градчето, което основно се простираше около тясната, змиевидновиеща се главна улица. Покривите на белите къщи бяха покрити с керемиди, а рамките на прозорците грееха в ярки цветове като искрящите чушки и домати, продавани на пазара. Градът беше украсен с празнични серпентини, висящи между сградите, а цветните им пластмасови флагчета плющяха шумно, развявани от вятъра. Местните пъплеха по тротоарите, носейки кошници, претъпкани с оранжеви цветя, хляб, сладки и други традиционни храни за Деня на мъртвите. Пръстите на Марипоса танцуваха по волана, докато Ел Торо си пробиваше бавно път, из задръстените калдъръмени улички. Лус гледаше през прозореца и се изкикоти, когато видя как голям рекламен знак на бира „Корона“ закриваше гледката към красивата църква на площада в края на улицата. Беше доста нелепо.

Марипоса паркира на едно свободно място, пред бяла постройка, на която имаше голям, изрисуван на ръка надпис „Mercado“. Черна котка се излежаваше на перваза на прозореца пред големи саксии с цветя, искрящи като скъпоценни камъни. Лус вдигна глава и видя, как една ръка се отдръпва назад и белите дантелени завеси на прозорците на втория етаж се полюшват. Марипоса изключи двигателя и Ел Торо изръмжа за последно, после млъкна.

— Стигнахме — каза тя и издиша с облекчение напрежението от хилядите километри.

Като по даден сигнал, вратата на магазина се отвори и шумна тълпа от мъже, жени и деца излезе отвътре, всички размахваха ръце от вълнение и надаваха приветствени и радостни възклицания. Семейството, помисли си Лус. Замръзна вцепенена, абсолютно непривикнала към подобни посрещания от роднини, особено от толкова много! Знаеше, че тия Мария беше звъннала на брат си в деня, в който тръгнаха, за да го предупреди, че идват, но не беше предполагала, че ще ги очакват с такова нетърпение. Марипоса се обърна окуражително към Лус и я потупа по ръката. След това свали предпазния си колан и излезе от колата. Дългата й коса се развя на гърба й, когато се затича като младо момиче и се впусна в отворените ръце на посрещащите ги жени. Няколко от тях изглеждаха на възрастта на Есперанса. Носеха рокли и плетени жилетки и имаха същата кожа с цвят на изпечена теракота и дълги плитки. Всички наобиколиха Марипоса, потупваха я по гърба и плачеха от радост. Тя посочи с ръка към все още седящата в колата Лус. Лицето на най-възрастната жена грейна, когато я видя, и кършейки ръце от вълнение, даде инструкции на две от по-младите жени, облечени в дънки и пуловери. Момичетата се впуснаха към колата, отвориха вратата от страната на Лус и я извлякоха навън, с усмивки на лице, надаващи възторжени викове: „Hola! Bienvenido! Venga!“^[1]

Поведоха я, към групичката на по-старите жени, които я запрегръщаха и разцелуваха, като отдавна загубена дъщеря. Известно време се чуваха само радостните им възгласи: „Que bonita!“^[2]

Сведоха глави една към друга и си размениха забързано някакви думи. Лус се чувстваше нервна, но издържа техния оглед и се усмихваше вежливо на всички. Приглади косата си, която беше сплела отново в традиционната дебела плитка. Внезапно, зад насъбралата се групичка, настана оживление и жените се раздалечиха, за да направят път на едър мъж, облечен в бяла риза с бродерии, която много подхождаше на гъстата му посивяла коса. Той беше внушителен, очевидно патриархът на рода. Лус се загледа в него и реши, че това трябва да е тио Маноло. Беше като близнак на тия Мария.

Очите му се изпълниха със сълзи.

— Изглеждаш, точно като мама! — възкликна той.

Пристъпи напред, грабна Лус и я повдигна високо във въздуха, докато възрастната жена до него се смееше и пляскаше с ръце. Лус беше опиянена от радост и облекчение от това сърдечно посрещане, толкова подобно на начина, по който я беше приела от самото начало и сестра му Мария. Марипоса се спусна към него и той я прегърна с едната си ръка.

Маноло заговори на Лус толкова бързо и припряно на испански, че тя не можа да разбере дори едно изречение. Опита се да се абстрахира от околния шум и да се съсредоточи само върху неговите думи. Той явно се усети и забави темпото, така че тя разбра, че я пита дали говори испански. Усети как гърлото й се свива и сърцето й започва да бие силно в ушите, докато се насилваше да каже няколко думи.

— Un poquito.

Маноло млъкна и погледна въпросително Марипоса. Тя само повдигна рамене. После той се обърна отново към Лус.

— Говориш малко, така ли? Un poquito? — повтори шеговито думите й. — Испанският е езикът на твоя народ. На твоето семейство. Как може, майка ми да не те е научила? — попита на безупречен английски.

Лус беше изненадана от правилния му говор, но после се сети, че Маноло беше живял години наред в Щатите. Спомни си и лицето на Есперанса, когато я умоляваше да говорят на испански език.

— Тя се опита — отвърна Лус. — Разбирам доста повече, но ми е все още трудно да говоря.

В очите му проблесна разбиране.

— Аз говоря английски, но жена ми, децата ми, цялото семейство говорят много малко. Но ти ще се упражняваш с тях, докато си тук, нали? Ние ще ти помогнем. Преди да се усетиш, ще говориш съвсем свободно!

— Voy a tratar de hablar en espanol^[3] — каза тя, благодарна за тактичността му.

— Добро момиче! — възкликна Маноло, сияещ от удоволствие. — Ти беше светлината на нейния живот, знаеш го, нали? Мами говореше само за теб и все те хвалеше. За нея ти беше безпогрешна. — Усмивката му помръкна и изражението на лицето му стана тъжно. — Не мога да повярвам, че я няма. — Вдигна ръката си от рамото на Лус и потупа гърдите си. — Тук е празно. Nada. Остана дупка, която не мога да запълня.

Обърна се и прегърна сестра си утешително.

— Маноло — каза Марипоса, търкайки сълзите от лицето си. — Лус ти е донесла голям дар. Хайде, кажи му, Лус. — Погледна към дъщеря си, с искрящи от вълнение очи.

Лус се обърна и се запъти към колата. Не бързаше, макар да осъзнаваше, че всички са вперили очи в нея. Отвори вратата, премести чантите и извади кутията с пепелта на Есперанса от задната седалка. Хартиените цветя бяха по-смачкани от всякога, а цветчетата на невените бяха съвсем оклюмали или издухани от вятъра, но в очите й кутията изглеждаше прекрасна. Обърна се към чичо си, който стоеше пред прага на къщата, заобиколен плътно от групичката жени.

— Тио Маноло — каза тя. — Последното желание на абуела беше да се прибере у дома. Това са нейните останки. Донесох ги обратно у дома й, в Ангангео.

Очите на Маноло се разшириха от удивление, изглеждаше разтърсен, от дъното на сърцето си. Протегна се и с огромна нежност пое кутията в големите си ръце. Задържа я пред себе си с церемониалността на свещеник. Обърна се към Лус. Макар сълзите да преливаха от очите му, гласът му беше силен и овладян.

— Не можеше да ни донесеш по-голям дар от този. Ти ни почете. Ти почете майка ни. Имаш смело и силно сърце, за да направиш това дълго пътуване, Лус. Не е чудно, че майка ни те обичаше.

Жена му, Естела, пристъпи напред. Гъстата й прошарена коса беше прибрана назад и откриваше привлекателното й лице, от което грееха топли и интелигентни очи.

— Благодарим ти, че върна Есперанса у дома — каза тя на испански. — Това вече е и твоят дом.

Маноло се обърна с лице към семейството си, около двайсетина души на брой. Вдигна високо над главата си кутията с пепелта. Заговори на испански, но бавно, сякаш обявяваше нещо тържествено. Марипоса застана до Лус и я прегърна през кръста, докато слушаха. След като не беше в центъра на вниманието, момичето се успокои и откри, че разбира по-лесно това, което казваше чичо й. Може и да беше пропуснала две-три думи, но беше ясно, че той обясняваше, как майка му се е върнала отново у дома. При тази новина сред събралите се роднини се разнесе развълнуван шум. Чичо й Маноло се усмихна и каза, че това чудо се е случило точно навреме, за да могат да направят най-чудесната ofrenda в чест на Есперанса. И че ще могат да посрещнат духа й за Деня на мъртвите!

Цялото семейство изригна в радостни възгласи, а Лус погледна към малката кутия в ръцете на чичо си и изпита огромно чувство на облекчение. Успяхме, помисли си тя. Абуела, наистина сме тук!

 

 

Тази вечер беше голямото събиране. Въпреки че беше станало неочаквано студено, членовете на рода дойдоха от километри разстояние в дома на Маноло и неговото семейство. Огромният апартамент заемаше целия етаж над магазина и тази вечер беше претъпкан от мъже, жени и деца, много от които си приличаха безкрайно. Бирата се лееше щедро, а голямата дървена маса направо се огъваше под тежестта на многобройните ястия, защото всеки гост носеше нещо, което да сподели с другите. Естела беше приготвила специално местна пъстърва и свежо гуакамоле, направено от авокадото, което растеше в задния двор. Имаше много смях, прегръдки и целувки.

Лус седеше на почетното място от лявата страна на Маноло, а Марипоса беше отдясно. Не им позволиха да помагат в кухнята, нито да носят чинии и храна на масата, както правеха всички останали жени. Вместо това, ги караха постоянно да разказват истории за дългото си пътуване. Марипоса превеждаше на Лус, когато се налагаше. Маноло се наслаждаваше на разказите им и бурният му смях започваше от корема, минаваше като вълна през цялото му тяло, а накрая завършваше с тръсване на главата му назад. Когато говореше, гръмкият му глас отекваше из цялото помещение, той се провикваше високо, за да поздрави хората, които идваха да се присъединят към тържеството, и нареждаше на жена си и дъщерите си да носят бира след бира.

Естела беше в стихията си — сякаш беше родена да организира събирания в дома си по такива радостни поводи. Направо летеше из стаята, допълваше чаши, тук даваше указания на жените, там забърсваше някоя изцапана детска уста. Маноло бе одобрил Лус и само това имаше значение за нея. Много скоро обаче Лус забеляза, че макар Естела да изразяваше искрена сърдечност към нея, отношението й към Марипоса беше различно. Тя беше любезна със сестрата на мъжа си, но до тук. Всъщност беше направо студена. Държеше се с нея така, както би се отнасяла към някой непознат гост дошъл в дома й.

— А как е скъпата ми сестра Мария? — попита Лус Маноло. — Можеше и тя да дойде.

— Добре е. Има много хубава малка къща.

— Не се ли чувства самотна? Толкова е тъжно, че децата й се преместиха да живеят далече и я оставиха сама. Дори не я посещават. Можеш ли да си представиш такова нещо? — каза възмутено Маноло, после се сепна и погледна смутено към Марипоса.

Лус пренебрегна неловкия момент.

— Не мисля, че тия Мария е самотна вече. Тя се грижи за кучето ми. Чихуахуа. Мисля, че беше любов от пръв поглед.

— Хубаво! Това е добре! — Маноло й се усмихна топло. — Ти си истински ангел.

Лус се усмихна, все още изненадана, че каквото и да кажеше и да направеше, тези хора го одобряваха. Всички й предлагаха още храна и още бира. Колкото повече бира пиеше, толкова повече езикът й се развързваше. Не след дълго, се присъединяваше съвсем смело към разговорите, правеше грешка след грешка, но явно никой нямаше нищо против. Само й се усмихваха, благодарни за усилието, което правеше.

Беше заобиколена от хора, които приличаха на нея и на Есперанса. Особено сестрите й, тия Роза и тия Марисела. Имаха същото набръчкано, изразително лице, като нейното и същите тъмни очи, искрящи от радост заради пристигането на Лус у дома. Сърцето й трепна, когато в моменти на вълнение и двете жени допираха ръце до гърдите си, точно както правеше баба й. Но имаше още толкова много хора от семейството! Когато я запознаваха с някого, Лус се усмихваше и повтаряше името, но веднага след това то изхвръкваше от ума й, за да освободи място на следващото. Надяваше се, че през следващите дни щеше да успее да ги запомни.

Марипоса и Лус щяха да споделят една стая в задната част на апартамента, гледаща към градината. Две тесни легла с дървени табли, боядисани в яркосиньо, зелено и червено, бяха разделени от малка масичка, покрита с дантелена покривчица. Лампата хвърляше мека светлина в стаята. Нямаше черга или килим на пода, а дантеленото перде на прозореца беше съвсем тънко, така че Лус се съблече бързо, благодарна за сянката, която хвърляше високото дърво в двора. Обу си бързо дебели вълнени чорапи и си навлече един суичър, после пусна косата си, разреса я с пръсти и се напъха под одеялото.

— Толкова е студено — прошепна тя, търкайки краката си един в друг. Цялата трепереше.

— Забравила си, колко студено става в планините — отвърна Марипоса. — Ние сме доста нависоко. Искаш ли още едно одеяло? Мога да помоля Естела.

— Не, тя е прекалено изтощена, от тази вечер — каза Лус, като потракваше със зъби. — Всичко е наред.

Марипоса се надигна, отиде до гардероба и извади вълнен шал от рафта. Дойде изненадващо до леглото й и зави раменете й с тежкия шал, придърпвайки го плътно към гърдите й. Лус веднага почувства топлината. Жената задържа за миг пръстите си върху шала.

— Лека нощ, Лус — каза тихо тя.

— Лека нощ.

Марипоса се усмихна леко, после се протегна и загаси лампата. Лус си помисли, че майка й ще погали косата й или ще я целуне по бузата и искрено се надяваше да не се опита да го направи. Чуваше я как се намества на леглото си, как матракът й проскърцва, как се сгушва под одеялото. Луната светеше ярко през прозореца и изпълваше стаята с мека сива светлина.

Лежеше по гръб с отворени очи и се опитваше да не мърда шумно върху тънкия матрак. Усещаше миризмата на влажната вълна и ароматите от вечерята, все още носещи се из студения въздух. Затвори очи и се опита да изпразни съзнанието си от всякакви мисли, да се остави нежният вятър отвън да я понесе нанякъде, но отново и отново се връщаше към разговорите от тази вечер. Лицата на голямото й семейство — Маноло, Естела, Роза — се появяваха в главата й, всяко оставило дълбок емоционален отпечатък. Но никой не я беше белязал по-дълбоко от жената в стаята. Това беше третата нощ, в която споделяха една и съща стая, и тя все още не можеше да повярва напълно, че силуетът, лежащ в леглото срещу нея, беше майка й. Наистина ли беше тук? Или това бе част от нейния продължаващ сън? Ако се протегнеше да я докосне, дали нямаше да изчезне отново?

Марипоса се събуди с първите лъчи на зората, които възвестяваха идването на El Dia de los Muertos. Надигна се от леглото и се облече тихо, като внимаваше да не събуди спящата си дъщеря. Въздухът беше студен и въпреки че Лус беше със суичър под одеялото и шала, тя се беше свила на кълбо като малко дете. Марипоса взе с леки движения шала и метна върху нея одеялото от своето легло. Вгледа се в дъщеря си, поглъщайки с очи всеки детайл от лицето й. Колко години беше мечтала за момент като този? Въпреки че беше пораснала и се беше превърнала в силна и независима жена, много повече, отколкото самата тя осъзнаваше, когато спеше, все още приличаше на малкото момиче, което Марипоса си спомняше. Погали нежно с пръсти косата й и махна няколкото кичура, паднали върху лицето й. После се наведе и леко я целуна по бузата, вдишвайки сладкия мирис на кожата й. Лус изпъшка и се размърда в леглото си. Марипоса задържа дъха си и отстъпи назад. Когато дишането на момичето отново стана равномерно, отиде до дрешника. Вратичката изскърца. Тя замръзна на място и погледна отново към дъщеря си. Отвори рязко гардероба и много внимателно издърпа кутията с пепелта на Есперанса от рафта, където Лус я беше поставила. Усмихна се, когато видя украсата, която тя и приятелките й бяха залепили по кутията. Младите момичета могат да бъдат толкова глупави. Знаеше, че не бяха имали нещо лошо предвид, но за нея тези боклуци граничеха с неуважение. Тя възнамеряваше да изпълни задължението си като почтителна дъщеря и да направи красив олтар за гроба на майка си днес, който да отговаря на всички традиции. Щеше да бъде най-красивата на гробището, достойна за Есперанса.

Бързо и без да вдига шум, откъсна хартиените цветя, етикетите и нелепите плетени терлички и ги хвърли в кошчето за боклук. После грабна чантата си и се измъкна от стаята, като затвори тихо вратата зад себе си. Мина по тъмното стълбище и отиде в кухнята, в задната част на къщата. Там огънят в пещта вече беше разпален и снаха й, Естела, месеше тесто с потънали до лактите в царевично брашно ръце.

— Добро утро — каза Марипоса на испански.

Естела повдигна глава за миг, после бързо се зае отново с работата си.

— Рано си станала. На печката има готово кафе.

— Благодаря.

Марипоса си взе чаша и я напълни с димящото черно ароматно кафе. Отпи и въздъхна от удоволствие.

— Ммм… прекрасно е — измърмори тя. — Толкова до късно стояхме вчера. Довечера на бдението сигурно ще заспим.

— Ще се оправим.

Марипоса реши, да не обръща внимание на леденото отношения на снаха си и отпи още една глътка. Чувстваше как адреналинът й се покачва и я ободрява много повече от кофеина в кафето. Фактът, че си беше у дома, й вдъхваше сили и тя се замисли с въодушевление за днешните си задачи.

Естела оформяше бързо топки от тестото и ги подхвърляше умело от едната си ръка, в другата.

— Тортилите ще станат скоро. Там има малко сок. Портокалов. Закуската ще бъде готова след малко.

— Не съм гладна, благодаря. Трябва да тръгвам. Толкова много неща имам да направя.

— Не можеш да изкараш цял ден на празен стомах.

— Ще ям нещо по-късно, не се тревожи. Откъде мога да взема малко дъски и чук?

— Маноло събра всичко, което ще ти трябва, и го остави в ръчната количка, отзад в бараката. Ако изчакаш малко, ще дойде да ти помогне да я закарате до гробището.

— Бутала съм количка и преди. Мога да го направя и сама. Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ.

— Маноло и Лус няма да са доволни, че ще отидеш без тях.

— Те ще разберат, защо трябва да го направя сама.

Естела изсумтя многозначително и тръсна шумно тестото на масата.

— Маноло изкопа дупка за останките. Готова е. — Млъкна и погледна кутията в ръцете на Марипоса. — Това те ли са?

— Да.

Възрастната жена се прекръсти.

— Нека Бог бъде с теб днес.

— Дъщеря ми…

— Не се тревожи. Ще се погрижим за нея. Ти прави каквото е нужно.

— Благодаря ти — каза Марипоса искрено.

Изгълта кафето си набързо, нямаше търпение, да започне важната си работа днес. Изплакна чашата си и излезе навън.

Небето беше все още сивкаво, а въздухът бе влажен и студен. Преметна вълнения шал около раменете си и се запъти към двора. Въпреки че къщата беше в центъра на града, градината беше просторна и в средата й се извисяваше огромно дърво авокадо. Други малки дръвчета, които не можеше да разпознае какви са, бяха разпръснати около няколко стари навеса и постройки, които имаха нужда от ремонт. Едната беше кокошарник. Когато кокошките забелязаха Марипоса, започнаха да подтичват край оградата и да издават пискливи звуци, искайки храна. Знаеше, че гладните животинки няма да я оставят на мира, затова им метна шепа от приготвеното за тях зърно в кофите до телената мрежа. Те веднага се разпръснаха и започнаха да кълват като бесни.

Намери количката, под бараката зад къщата, точно както й беше казала Естела. Дървената постройка се беше наклонила на една страна от времето, но отвътре беше солидна. Маноло беше подредил грижливо в нея всичко, което щеше да й трябва, за да направи олтара за майка им. Тя мислено благодари на брат си за грижовността му. Много работа имаше да се свърши, преди да падне вечерта, но беше уверена, че ще се справи сама. Трябваше. Това беше най-малкото, с което можеше да почете майка си.

Градчето беше свръхестествено спокойно толкова рано сутрин. Количката скърцаше шумно, докато я буташе по слабо осветените улици. Единствените светлини идваха от местната мелница, откъдето се разнасяше звукът от постоянното тракане на машините, мелещи царевицата. Две жени мълчаливо отиваха натам, за да се снабдят с нужната им за днес дажба царевично брашно за тортили. Усмихнаха й се и помахаха с ръка, когато се разминаха. Някъде отдалече се чу кукуригане на петел. Марипоса се замисли за роднините си, които живееха във ферми извън града. Сигурно сега се събуждаха, жените правеха тортили, децата помагаха с къщната работа, преди да отидат на училище. Изпита внезапен, силен порив на любов към всички тях. Те бяха нейното семейство — чичовци, лели, братовчеди. Добри, честни хора, които я обичаха. Трябваше да си спомня за това всеки път когато се почувстваше слаба, трябваше да се научи да черпи сила от тази любов.

Усещаше, как миналото й прошепва стари, забравени спомени, когато минаваше през града, където си беше играла като дете, където бяха родени майка й и нейната майка преди това. Колко ли пъти беше вървяла по тази улица, хваната здраво за ръката на Есперанса? Онова малко момиченце с плитките и панделките никога не си беше представяло, че някой ден ще се отскубне от ръката на майка си и ще избяга толкова надалече. Нито колко тежък и пълен със срам ще бъде животът й. През дългите мъчителни дни на възстановяването си винаги беше хранела надеждата, че в края на нейното изпитание, ако намереше сили да упорства, щеше да получи опрощение. Мечтаеше как ще хване ръката на майка си отново и ще чуе нейния глас, който й казва, че я обича. Тази мечта, беше запълвала в продължение на години черната дупка на самота в гърдите й. А сега мечтата беше мъртва.

Спря, смазана от отчаяние. Приведе се напред и си пое дълбоко дъх. Болката беше все още толкова прясна. Сам й беше казал, че спомените й са заровени дълбоко в нея. Да се отдаваш на лошите спомени беше опасно. Бе я предупредил, че не бива да им позволява да замърсяват новия живот, който създаваше за себе си. Марипоса повдигна отново клатушкащата се дървена количка и се концентрира върху придвижването си напред, крачка след крачка, използвайки цялата си сила, за да я бута по калдъръмената уличка. Ръцете я боляха, но продължи да бута нагоре по хълма. Църквата беше в края на пътя, а гробището — точно зад нея. Сви малко встрани, когато покрай нея премина камион. Вътре имаше двама мъже в дънкови якета, а отзад в каросерията бяха нахвърлени инструменти и се излежаваше едно рошаво и мизерно на вид куче. Мъжете вдигнаха ръце за поздрав. Марипоса им кимна в отговор.

Миналата вечер, Маноло й беше казал, че Мария му се обадила веднага след като научила за смъртта на Есперанса. Беше се разплакал, когато й разказваше колко тежко бяха приели новината всички от семейството. Смъртта на майка му ги беше заварила неподготвени. За съжаление, вече не можеха да компенсират прекалено многото години мълчание и раздяла.

Маноло и Естела бяха направили много хубава ofrenda за Есперанса в дома си. Марипоса знаеше, че ще стане така, и затова се беше обадила, преди да тръгнат от Сан Антонио, и бе помолила брат си да й позволи да направи сама олтар за майка им на нейния гроб. Отначало Маноло беше отказал, защото смяташе, че е правилно цялото семейство да го изгради заедно. Но тя му бе обяснила през сълзи колко много се нуждае от това, като опит да изкупи огромното страдание, което беше причинила на майка им през всичките тези години. Маноло най-накрая се беше съгласил.

В сърцето си Марипоса знаеше, че олтарът е просто символ на нейното отчаяние и съжаление. Не беше глупава и не вярваше, че така ще успее да получи прошката на Есперанса. Но този жест беше единственото, което можеше да й предложи.

Стигна до пустото гробище. Избута количката до семейния парцел и намери гроба, приготвен за Есперанса. Маноло не беше пестил пари и беше поставил на гроба висок каменен кръст. Черната, прясно изкопана дупка беше готова и чакаше останките на майка й.

Марипоса не беше подготвена, за шока от гледката на гроба. Реалността я зашемети и вледени до мозъка на костите й. Майка й бе мъртва. Взираше се в гроба и усещаше как черната земя се разтваря под краката й и се готви да погълне й нея. Свлече се на колене и зарови ръце в студената пръст, дишайки дълбоко, за да дойде отново на себе си.

После се хвана за работа.