Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (21)

Деветнайсет

На пръв поглед, какавидата си почива, но всъщност вътре в нея се извършва драматична трансформация.

Ако бъде притеснена от външен източник, под повърхността й се забелязват някакви движения, но иначе те са ограничени. Какавидите имат много добър камуфлаж, защото нямат никакви други средства, за защита, срещу естествените си врагове.

Докато караше към квартала, намиращ се, извън очертанията на града, Лус си повтаряше, че не бива да има прекалено големи очаквания. И без това беше ужасно нервна, че отиваше да се види с леля си, на която трябваше да съобщи, за смъртта на майка й. Нямаше представа, как щеше да реагира тия Мария и само се надяваше, че няма да изкара болката или гнева си на посланика на тъжната новина. Погледна към кутията с пепелта на Есперанса.

— Правя това, което искаше — каза на висок глас. — Помогни ми, да намеря подходящите думи.

Серена седеше примерно на мястото до нея. Беше изкъпана и с подстригани нокти. Очите й бяха широко отворени, напрегнати.

— Ти знаеш нещо, нали? — попита я Лус.

Кученцето я погледна, излая, после впери отново очи в пътя пред тях.

След половин час, Лус отби пред скромна едноетажна бяла къща с циментова мазилка, с покрив от червени тухли в популярния стил на къщите от Югозапада. Паркира до тротоара и бавно се измъкна от колата. Не можеше да се отърси от чувството, че я наблюдаваха. Беше се постарала много, за външния си вид. Изглади омразната си черна рокля, лъсна черните си обувки и дори си купи чорапогащник. Не понасяше чорапогащниците и смяташе, че едно от предимствата на по-матовата кожа е фактът, че обикновено не й се налагаше да ги носи. Но сега искаше да направи добро впечатление на леля си и, най-вече, да й покаже, че Есперанса, се е справила добре, с отглеждането й. Беше си сложила сребърните обеци с перли, на баба си, а Маргарет сплете косата й на плитка.

— Не забравяй шала — каза й тя. — Не искаш да изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение.

От вида на предния двор беше ясно, че леля й не е наследила любовта на майка си към градинарството. Представляваше просто парче суха земя, което изглеждаше някак тъжно, тук-там с прораснали плевели. Серена веднага го припика. Двете тръгнаха по изронената циментова алея към входната врата. Там поне, някой се беше постарал да измете верандата и точно до вратата, беше поставено малко портокалово дръвче в саксия. Табелката с цената, още висеше от долните клони. Лус се усмихна трогната, че леля й беше направила това усилие.

Бяха й нужни девет дни и почти двайсет хиляди километра, за да я намери. Незначителният половин час, от мотела, до тази входна врата обаче беше най-трудната крачка от пътуването й. Но я направи. Вдигна Серена на ръце и се протегна към звънеца, но преди да го натисне, вратата се отвори рязко и Лус видя усмихнато лице и море от червено.

— О! Mi sobrina, моята племенница Лус! Ти си тук! Нека те погледна. Ай, mira! Mira! Гледай, виж се само! — тия Мария възкликна и закри устата си с ръка. — Толкова приличаш на мама!

После разтвори ръцете си в широка, сърдечна прегръдка. Лус нямаше избор, освен да пристъпи напред и да потъне в нея. Мария беше голяма жена, силна, с едри гърди и докато притискаше Лус към бузата си, тя беше приятно изненадана, че леля й миришеше на царевично брашно и ванилия, също като Есперанса. Този аромат предизвика вълна от емоции в нея и момичето с мъка сдържа сълзите си.

— Влез! Влез! — подкани я Мария и отстъпи назад, за да й направи място.

— Благодаря ти — каза Лус и прекрачи прага, държейки здраво в ръце фотоалбума на баба си и Серена. — Съжалявам, че донесох и кучето си. Може ли и тя да влезе? Не можех да я оставя в хотела, а е прекалено горещо, да я затворя в колата. Няма да се изпикае вътре, аз ще я държа.

— Обичам кучета! — каза Мария, наведе се към Серена и се усмихна широко на гледащото я с изпъкналите си очи кученце. — Чихуахуа! — възкликна отново и плесна с ръце, точно както правеше и Есперанса. — О, каква е красавица. Светлобежова. Любимият ми цвят. Ела тук, малката — каза тя и се протегна да вземе Серена в ръцете си.

Лус си помисли, че Серена ще избяга от жената с лай, но тя направо скочи в прегръдката й, размахвайки бясно опашка, и започна да я ближе по лицето.

— Толкова е сладка! — Мария беше напълно пленена от кученцето. — Имах същото — каза замечтано. — Чачи умря миналата година. Беше на осемнайсет години. Сърце не ми дава още да си взема друго. Но ти не си ли най-сладкото момиче?

Лус изучаваше леля си, докато тя тананикаше на кученцето. Имаше тъмните очи на Есперанса и нейния нос, но структурата на тялото и чертите на лицето й явно беше наследила от баща си, Луис.

— Ай, направо не мога да повярвам, колко много приличаш на мами — каза отново Мария, поклащайки изумено глава. — Освен в очите, разбира се. Те са от баща ти. — Изсумтя. — Но косата, лицето ти. Тялото ти! Дори се движиш като нея. Es increible. Направо невероятно! Подай ми палтото си и седни, моля те!

Лус отпусна ръцете си и се огледа, из малката дневна. Претрупан с всякакви неща диван с тапицерия от изкуствено кадифе, прекалено голям за стаята, беше разположен до внушително кресло, срещу което имаше огромен телевизор. Зад дневната имаше странична стая, която се използваше като трапезария, а зад нея се виждаше плъзгаща се стъклена врата, очевидно водеща към патиото. На Лус й се стори странно, че тежките червени завеси на тази междинна врата бяха пуснати и така дневната изглеждаше много мрачна. Приседна на края на дивана и притеснено постави ръце на коленете си.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Мария. Изглеждаше нервна, луташе се непохватно из стаята. — Имам кафе, сок, вино, вода…

— Не, благодаря ти — отвърна Лус и приглади роклята си.

— Щом си сигурна…

Мария отиде до червеното кресло и се отпусна в него. След като се настани, започна да чеше гръбчето на Серена, която се беше наместила удобно в широкия й скут. Ако беше котка, Лус беше сигурна, че кученцето сега щеше да мърка от удоволствие.

— Значи си карала до тук? Чак от Уисконсин?

— Да.

— Толкова дълъг път? Но знаеш ли, моята майка, твоята абуела, кара дори повече, когато ти се роди. — Наклони глава. — Приличаш много на нея по сърце.

Лус придърпа ненужно подгъва на роклята си, дълбоко поласкана.

— Благодаря ти. Всяко сравнение с абуела, е комплимент.

— Личи си, колко много я обичаш.

Момичето събра ръцете си една в друга и си даде сметка, че повече не може да отлага и в следващите минути, трябваше да каже на тази жена, разтърсващата новина, за смъртта на майка й. Устата й пресъхна и си помисли, че трябваше да си поиска вода.

— Тия Мария? — започна тя, облизвайки устните си. — Трябва да ти кажа нещо. Имам тъжни новини за абуела.

Лицето на леля й помръкна и тя внезапно се натъжи.

— Ай, мило момиче! Не е нужно да ми казваш нищо. Знам, че майка ми е мъртва. Бог да се смили над душата й. — Допря ръка до гърдите си. — Сърцето ми е сломено.

Лус преглътна тежко, напълно объркана.

— Но… как? — успя да каже тя. — Как си разбрала? Аз току-що дойдох. Донесох пепелта й.

— Пепелта й? Донесла си я тук? — Мария вдигна ръце и докосна лицето си, очевидно силно развълнувана. — Къде е?

— В колата. Ще отида да я донеса. — Лус се надигна, но Мария махна с ръка да я спре.

— Чакай, чакай. Не бързай. Ще я вземем по-късно.

Изглеждаше някак несигурна и погледна назад, към плъзгащата се врата на патиото. Когато Лус се отпусна обратно на дивана, от очите на леля й потекоха сълзи.

— Толкова смело е от твоя страна, че си изминала този път, че си я донесла тук. Аз… Аз съжалявам, че не бях на погребението й. Все още не мога да повярвам. Мами е мъртва. Не ми се струва реално. Сякаш току-що съм говорила с нея.

Лус гледаше, как сълзите се стичаха по лицето на леля й, но все още не можеше да разбере какво се случваше. Размърда се неспокойно на дивана.

— Но, лельо Мария, от къде знаеш? Щом не си разбрала от мен, от кого тогава?

Лицето на леля й замръзна, а очите й се разшириха. После тя въздъхна тежко и каза със сериозен тон:

— Тук вече става сложно.

Обърна глава отново към плъзгащата се стъклена врата. Лус проследи погледа й и й се стори, че видя някаква сянка да се движи отвън, в патиото. Там имаше някой, осъзна внезапно. Даже бяха повече хора. Погледна с недоумение към леля си.

Мария пусна Серена на пода, погали я по главичката, после се пресегна над коленете на Лус и хвана ръцете й. Стисна я силно, сякаш се страхуваше да не избяга.

— Скъпа моя, цялото ти семейство е тук. Всички ние те обичаме и ще те подкрепим.

Лус се вгледа в очите й, които се опитваха да изразят нещо повече, но можеше да мисли само за едно: всички ние?

Леля й я гледаше с тревожно изражение. Явно се опитваше да намери правилните думи. Когато не успя, се отказа, въздъхна тежко и пусна ръцете й.

— Мисля, че трябва да се срещнеш с някого.

Хвана се за двете облегалки и бавно се изправи. Спря за миг на място, пое си дъх, после каза нежно:

— Изчакай тук, querida.

Лус беше притеснена от това увъртане. Очевидно и други хора от семейството й чакаха да се видят с нея във вътрешния двор. Сигурно нейните братовчеди. За какво беше цялата тази драма? Какво се беше случило между Есперанса и дъщеря й, че тези загадъчни роднини смятаха, че тя няма да иска да ги види и трябваше да се крият досега?

Мария мина покрай масичката за кафе, през скосената трапезария и тясното пространство край голямата маса от ковано желязо до плъзгащата се врата. Порови между гънките на завесите, за да намери шнура, после започна да тегли кордите. След няколко резки движения завесите се дръпнаха встрани и светлината нахлу в стаята, осветявайки червените плюшени килими по пода.

Лус присви очи и успя да различи три фигури, стоящи зад стъклото. Мария пристъпи напред и след още едно плавно движение вратата изскърца и се отвори. Погледът на Лус се спря на първия човек, който влезе в стаята.

Висок мъж… бейзболна шапка, къса кестенява коса. Сърцето й подскочи и тя ахна.

— Съли! — възкликна потресена и скочи на крака.

Зяпна широко от изненада, докато го гледаше, как пристъпва колебливо към нея, с ръце в джобовете. Носеше панталони в цвят каки и кафявата карирана риза, която му беше подарила за рождения ден. Обикновено рошавата му коса сега беше току-що подстригана и сресана. Стигна до нея, прегърна я силно, после се отдръпна неловко назад. Сините му очи я гледаха с тревога и притеснение. Това я уплаши.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя — каза простичко той.

— Но… — тя не знаеше, какво да каже повече, в този момент.

Отговорът му не обясняваше, защо е тук, в къщата на леля й. Точно сега. Искаше да го пита толкова неща, но вниманието й беше привлечено от другите двама души, които последваха Съли в стаята. Единият беше висок мъж, индианец. Кожата му изглеждаше опъната и същевременно сбръчкана като на човек, живеещ повечето време на открито, очите му бяха кафяви, с цвета на богатата, плодородна земя. Беше гладко обръснат и спретнато облечен, с велурено сако. Когато влезе, свали каубойската си шапка и я задържа в ръката си. Само той не гледаше към нея. Погледът му беше вперен в стройната слаба жена, която вървеше бавно до него.

Тя беше фина жена, толкова крехка, че изглеждаше сякаш и най-слабият повей на вятъра можеше да я отвее, и все пак в нея се усещаше някаква особена издръжливост и сила, особено в изпънатата й, като на танцьорка стойка. Меката й кестенява коса беше дълга и падаше на вълни, почти до кръста на старомодната й синя рокля на цветя. В чертите на лицето й имаше нещо познато. Лус си помисли, че сигурно й е някаква роднина, и се усмихна леко. Жената явно се изненада от това, но очите й грейнаха и тя също се усмихна колебливо.

Напрежението в стаята беше толкова плътно, докато всички стояха неподвижни и се взираха с изкуствените си усмивки в Лус, че можеше да се разсече с нож. Тя усети, как мускулите на тялото й също се напрягат, от натиска на цялата тази недоизказаност, която витаеше наоколо. Тези двамата бяха прекалено възрастни, за да са нейни братовчеди. Може би някаква друга леля и мъжът й? Погледна към тия Мария, очаквайки да й ги представи, но тя стоеше, без да помръдва, и очите й искряха, вперени в другата жена в стаята.

Високият мъж постави ръка на рамото на жената и я стисна. Тя потрепна леко и го погледна, после кимна, обърна отново глава към Лус и пристъпи към нея. Инстинктивно Лус направи крачка назад. Жената спря в същата секунда. Погледът й не се откъсваше от лицето на Лус, плъзгаше се по него, сякаш искаше да го запомни, с най-малката подробност. Изглеждаше, като че ли цялата трепереше от сдържано усилие.

Междувременно Мария, неспособна да издържи напрежението и миг повече, се обади:

— Прилича много на мами, нали?

Жената се усмихна тъжно и кимна с глава. Лус се стресна при думата „мами“.

— Познавала си баба ми? — попита тя.

— Много добре — отвърна жената. Гласът й беше спокоен и някак приятно галеше слуха й. — А ти, естествено, си Лус.

— Да.

— Me conoces? Знаеш ли коя съм аз?

Гласът, изражението… Лус почувства, че знаеше отговора, но съзнанието й не можеше още да го възприеме. Поклати несигурно глава.

— Не.

В очите на жената проблесна разочарование, заменено веднага, с пълно разбиране.

— Лус — започна тя, после се поколеба. — Лус, аз съм майка ти.

Момичето чу думите, но те й се сториха напълно безсмислени.

— Какво?

— Вярно е — намеси се Мария. — Скъпа, това е Марипоса. Майка ти.

Лус тръсна глава.

— Не — каза рязко тя. — Това не е възможно. Майка ми е мъртва.

— Не, не съм мъртва — отвърна жената. — Тук съм.

Лус само поклащаше глава, отказвайки да повярва. Виеше й се свят. Жената протегна ръка, но тя трепна и отстъпи назад.

— Какво става тук? — извика гневно. — Защо ми казваш това? — Погледът й прескочи от тази непозната жена, към леля й, после към Съли. — Защо го правите? Абуела ми каза, че майка ми е мъртва!

Всички започнаха да говорят един през друг, да дават обяснения, които звучаха в главата й, като безсмислен, адски шум. Марипоса, майка, Лус, истина… Запуши ушите си с длани и затвори очи. Хората в стаята я заобиколиха, чужди ръце я докосваха плахо.

— Спрете! — извика тя и стисна още по-силно очи.

В стаята веднага стана тихо. Лус отвори очи и видя, че всички я гледаха с очакване. Дойде й прекалено много. Обърна се и се затича към входната врата. Трябваше да излезе, да бъде на чист въздух. Хвана дръжката на вратата, но не успя да я отвори. Започна да тропа по нея и да крещи:

— Пуснете ме навън!

Съли изтича до нея.

— Дайте ни минутка — обърна се той към останалите. — Оставете на мен.

Сложи ръка на дръжката и отвори веднага вратата. Лус се впусна напред, за да избяга от цялата тази лудост, едва успяваше да си поеме дъх. Стигна до Ел Торо, където можеше да се скрие и да се почувства в безопасност. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Чантата й беше останала в къщата. Отчаяна, тя се строполи на тротоара, отпусна глава на коленете си и захлипа, опустошена от шока и болката, която я разкъсваше отвътре.

И тогава дойде Съли. Ръцете му се обвиха около раменете й, познати и силни, и я притиснаха към гърдите му. Беше забравила, каква сигурност й даваше прегръдката му. Той не каза нищо. Нямаше нужда да го прави. Тя се вкопчи здраво в него, нейната котва, когато съдбата я беше тласнала, по бурното течение на живота. Не знаеше, колко време бяха стояли така, но в един момент Лус се успокои дотолкова, че да забележи, как ръцете му нежно галеха косата й. Сгушена в него, чуваше как сърцето му бие равномерно и спокойно. Устните й се помръднаха.

— Съли?

— Да, скъпа?

— Какво става? Какво правиш ти тук?

— О, божичко, Лус — въздъхна той. — От къде да започна? Последните дни бяха истинска лудница. Но първо, как си ти? Това е най-важното.

Тя се изсмя горчиво.

— Не знам.

— Добре. Честен отговор. — Той млъкна за миг, после продължи: — Преди няколко дни бях у вас и поливах цветята, както ме беше помолила, когато телефонът звънна. Отначало помислих, че си ти и се заслушах. После чух някаква жена да оставя съобщение на секретаря и да казва „мами“. Веднага разбрах, че тя не знае, че Есперанса е мъртва. Помислих, че е леля ти, и се спуснах към телефона. Но тя вече беше затворила. Затова звъннах на номера, който беше оставила за връзка. Не беше леля ти. Но когато ми каза, че е майка ти, съвсем се обърках. Ти си ми казвала, че майка ти е починала. Веднага се досетих, че цялата история е много объркана. Мислех само, как пътуваш за насам и какво ще откриеш. Лус, не исках да дойдеш и да ти изтресат новината. И да си сама. Но не успях да се свържа с теб. Така че нямах друг избор и хванах първия самолет за Сан Антонио и ето ме тук.

— За да бъдеш с мен.

— Казах ти. Ще бъда винаги до теб, когато имаш нужда. Където и да се намираш.

Лус си пое дъх, попивайки силата на любовта му. Усети, как беше успял да разтопи леда, замразил сърцето й преди минути.

— Значи — започна тя и преглътна тежко, защото все още не можеше да накара тези думи да излязат от устата си. — Значи… тази жена е моята майка?

— Май е така.

Тя затисна устата си с юмрук, за да не извика. Как беше възможно майка й да е жива? Умът й не можеше да го приеме още! Есперанса й беше казала, че е мъртва. През всички тези години… Но въпреки че го отричаше, един тъничък глас се обаждаше някъде от дълбините на съзнанието й, потрепващ от надежда и изумление. Истина ли беше? Радостта при тази вероятност, страхът, че може да се окаже вярно, всичко се преплиташе в нея и главата й беше като в мъгла.

Отдръпна се назад, за да погледне Съли. Той я гледаше открито, сините му очи бяха както винаги спокойни и излъчваха сигурност. Отново я притисна силно в прегръдките си и не я пусна. Лус се подчини и отпусна главата на гърдите му.

— Майка ми е жива — каза тя, вече по-спокойно. Изговарянето на тези думи и фактът, че ги чу да се носят из въздуха, й помогнаха да приеме истината.

— Да.

— Но, Съли, къде е била през всички тези години?

— Мисля, че трябва да попиташ нея самата за това.

Лус тръсна глава и почувства, как паниката отново се надига в нея при мисълта, че ще трябва да се изправи срещу тази жена.

— Не. Не искам да говоря с нея. Не съм готова. Не знам какво да й кажа!

Съли я потупа успокояващо по рамото.

— Разбирам те — каза той. — Но ако това е някакво утешение, мисля, че тя е по-уплашена от теб. Лус, помисли малко. Винаги си казвала, колко много ти липсва майка ти, как искаш да знаеш повече за нея.

— Мислех, че е мъртва.

— Но тя не е! Жива е. Всичко, за което някога си мечтала, е там, в онази стая.

Лус извърна глава и погледна към къщата, през обраслия с шубраци и плевели двор. Разстоянието й се струваше огромно.

— Ще дойда с теб — продължи да я придумва ласкаво Съли. — Няма да си сама.

Тя се поколеба, изпълнена с гняв, водена от някакво смътно желание да обърне гръб на тази жена, която преди години беше обърнала гръб на нея.

— Само за малко.

— Добре, може би само за малко — каза Лус с нежелание. — И без това трябва да взема Серена.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Само ми кажи и аз ще те изведа от там. — Той я пусна и отстъпи назад. Постави ръка на раменете и я стисна окуражително. — Готова ли си?

Тя кимна и се изпъна, приглаждайки косата си. Съли я прегърна и двамата тръгнаха към къщата, като вървяха толкова близко един до друг, че бедрата им се удряха. Когато стигнаха до входната врата, Лус спря за секунда с ръка на дръжката, пое си дълбоко дъх, после вдигна очи към него.

— Значи ти си им казал за смъртта на баба?

— Да. Беше доста тежко, но го направих заради теб.

Разговорите в стаята спряха мигновено, когато Лус влезе.

Тя чувстваше подкрепата на Съли до себе си, въпреки че той свали ръката си от рамото й и отстъпи встрани, за да я остави сама. Тия Мария седеше в голямото си червено кресло и галеше Серена, която се беше настанила на възглавничка в скута й. Кученцето беше отпуснало деликатно муцунка върху лапичките си и си почиваше. Не подскочи, когато Лус влезе вътре, а само почти незабележимо повдигна главичка и я изгледа, като някаква напълно непозната.

Високият мъж, на когото тя не знаеше името, стоеше до жената, която твърдеше, че е нейната майка. Лус я изгледа продължително, търсейки в лицето й нещо познато, което да събуди спомените й за нея. Възрастта й я беше заблудила. На снимките Марипоса беше млада, цъфтяща и красива жена. Имаше високите скули на Есперанса, както и самата Лус. Но лицето й беше по-меко, по-европейско, като на баща й Хектор. Лус си даде сметка, че представата й за майка й беше създадена изцяло от снимките. В съзнанието й не изплуваше никакъв личен спомен. Нито един. Тази сурова истина я порази и натъжи толкова силно, че усети как очите й се навлажняват.

Видя също и крехкостта на Марипоса. Тя изглеждаше така, сякаш се крепеше на някаква тънка, невидима нишка, за да не се разпадне. Лус не знаеше, какво се беше случило на майка й през всичките тези години, но беше явно, че е преживяла много и е била наранявана неведнъж.

Но същото можеше да се каже и за моя живот, помисли си момичето и вдигна брадичка настъпателно.

— Къде беше? — попита тя рязко жената, появила се внезапно отново в живота й.

Марипоса трепна, като че ли й бяха ударили шамар, но си пое дъх и пристъпи напред, благодарна, за възможността да поговорят за първи път. Събра длани пред себе си и проговори с мъка, явно се опитваше да подбере най-правилните думи.

— Това е много дълга и мъчителна история — започна тя. — С която не се гордея.

— Вече не съм малко момиче — каза Лус, студена като лед. — Ти го изостави преди много години. Сега съм голяма. Мога да понеса всичко.

Ръката на Марипоса потрепери, когато я вдигна почти несъзнателно към гърлото си. Тия Мария проговори първа:

— Лус…

Високият мъж се протегна и постави ръка на рамото й, за да я накара да замълчи.

Марипоса събра сили и започна отново.

— Може и да е вярно, че ти ще понесеш това, което ще чуеш. Но аз не съм сигурна, че мога да понеса да ти го разкажа. Разбира се, ще опитам. — Млъкна, после вдигна глава и погледна Лус в очите. — Изоставих те, защото бях наркоманка.

Лус се сви, като ударена от думата. Тя предизвика в съзнанието й мрачни и грозни образи, за които не искаше да мисли.

— Чиста съм от пет години. Три години в затвора и две години, откакто съм навън.

— Затвор?

— Да.

Лус вдигна ръце към лицето си, вцепенена, после остави пръстите си да се спуснат по бузите й и да се спрат потресени на гърдите й. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Майката, която си беше представяла години наред, съвършената жена на мечтите й, добрата майка, за която Есперанса й беше разказвала истории… Тази жена беше наркоманка, лежала в затвора?

— Лус… — промълви Марипоса, пристъпвайки към нея.

Лус отпусна ръце и я погледна с недоумение, без да си дава сметка, че инстинктивно се беше дръпнала назад.

— Ще се разходиш ли с мен?

— Защо ще искам да се разхождам с теб?

— Защото имаме нужда да останем сами за малко — отвърна Марипоса спокойно. — И защото мисля по-логично, когато съм навън, на чист въздух. Моля те!

Лус отказа да приеме, че двете с майка си имат нещо общо. Погледна към другите в стаята. Всички я наблюдаваха напрегнато.

— Добре — съгласи се предизвикателно тя.

Майка й се протегна към нея, но Лус се дръпна рязко.

— Не ме докосвай.

Марипоса веднага отпусна ръка.

— Съжалявам. Добре, няма да се повтори.

Нервно, притеснени, те извървяха същия път, по който беше минала преди малко Лус — през входната врата и алеята отпред до тротоара, където започнаха странната си разходка. Есента беше изрисувала старите дъбове, които ограждаха от двете страни пустата улица. Тротоарът не беше широк, но те вървяха една до друга и раменете им от време на време се докосваха. Всеки път, когато усетеше допира, Лус се стягаше и се отдръпваше.

Ходеха бавно, в мълчание, за да дадат време парченцата от пъзела на живота им да се съберат в съзнанието им, да се уталожат, също като есенните листа, които се откъсваха от клоните на дърветата и политаха към земята. Въпреки гнева, който изпитваше към жената, която я беше изоставила преди толкова години, Лус не можеше да потисне детинския възторг, който усещаше от време на време в себе си, изумлението от чудото, което се беше случило — че тази жена, която вървеше до нея, беше нейната майка. Струваше й се невероятно. Нереално, сякаш двете вървяха заедно, в някой от сънищата й.

Марипоса имаше по-дълга крачка, но забави хода си, за да се изравни с Лус.

— Превърнала си се, в чудесна млада жена — каза й тя.

— Можеш да благодариш, на абуела за това — отвърна Лус язвително.

— Искаше ми се да мога.

— Можеше, ако си беше направила труда, да се обадиш. Сега вече е прекалено късно, нали?

Марипоса измина няколко крачки в мълчание, преди да отговори с пресипнал глас:

— Знам. И трябва да живея с това.

Лус не изпитваше съжаление към нея. В този момент осъзна, че има власт над тази жена. Можеше да я нарани с всяка своя дума.

— Защо си била в затвора?

— За трафик на наркотици.

— Трафик? Значи не просто си употребявала. Освен това си и продавала наркотици? — попита Лус с огорчение.

Марипоса не трепна.

— Всъщност, само ги пренасях. През границата. Бях от така наречените „мулета“. Правила съм много неща, повечето тях доста неприятни. Искаш ли още сега да ти разкажа за тях? Или ще бъде достатъчно да ти кажа, че един наркоман е готов да направи всичко, за да си осигури дозата? Заслужавах да отида в затвора. Излежах си присъдата. Чиста съм от пет години.

Лус спря и стисна ръцете си в юмруци.

— Защо не си дойде у дома? — извика тя. — Абуела щеше да ти помогне. И двете щяхме.

Марипоса също спря и затвори очи.

— Няма начин, да ти обясня абсурдността и чудовищността на това, което се случва в мозъка на наркомана. Аз… аз просто не виждах изход пред себе си.

— Но каза, че сега си чиста?

— Да. След като излязох от затвора, се записах веднага на терапия. Мина доста време, преди да изкарам поне един ден, без да се надрусам. Денят се превърна в седмица. Седмицата в месец. Месецът в година. Когато се почувствах достатъчно силна, се опитах да се свържа с вас.

— И защо си си направила този труд? — попита я саркастично Лус. — След всичките тези години?

— За да поискам… не, за да помоля за прошката ви.

Лус скръсти ръце на гърдите си и погледна встрани. Беше стиснала силно зъби от ярост. Нямаше начин да й прости. Как се осмеляваше да поиска такова нещо? Да не смяташе, че ще бъде толкова лесно? Отказваше, да изпитва съжаление към жената до себе си — Марипоса. Никога нямаше да я нарече своя майка. Част от нея искаше тя да страда още — да изпита поне малко от болката, която беше причинила на нея и на Есперанса. Есперанса… Нова мисъл прониза внезапно Лус.

— Абуела знаеше ли, че си жива?

— Не знам.

— Защо ми е казала, че си умряла? — извика отново Лус. Възможността за предателството на баба й, я вбеси повече, от всичко друго и я изкара от равновесие. — Защо ме е излъгала?

— Тя не те е лъгала! — извика и Марипоса, в желанието си, да защити майка си. Лицето й пламна. — Просто не знаеше! Това беше адът, в който я принудих да живее. През цялото това време, да не знае, дали съм жива, или мъртва. Сигурна съм, че не е искала, да те подлага и теб на това — да живееш, като нея, в ада на несигурността. Ти беше малко момиченце, когато си тръгнах. Трябвало е да ти каже нещо. И по-късно, след всички тези години, явно е повярвала, че е истина.

Лус се извърна и заби поглед в някаква невидима точка в далечината. Доколкото познаваше Есперанса, беше напълно възможно, да е станало точно така. Би направила и казала всичко, за да я защити. Странното й поведение, точно преди да умре, решителността й да тръгне за Сан Антонио, загадъчните й думи — „Има много неща, които не знаеш за Марипоса“, — всичко това оживя в съзнанието й.

— Дали все пак е научила истината? — попита тя, без да поглежда към Марипоса. — Че си жива?

— Мисля, че е разбрала малко, преди да умре. Помолих Мария да звънне вместо мен. Да й каже, че искам да я видя. Мислех, че така ще бъде по-лесно, но всъщност причината беше, че се страхувах. Докато са разговаряли, ти си влязла в стаята. Мами — Есперанса — не е искала да научиш истината по този начин, по телефона, затова записала номера на Мария и й казала, че ще й се обади по-късно. Но така и не звънна. Мислех, че просто не иска да ме чува и вижда. Но сега знам, че скоро след този разговор, е починала.

Пред очите на Лус изплува, написания на последната страница на тефтера номер и всичко й се изясни. Есперанса явно беше бързала да го да запише, когато тя беше влязла в стаята. Събитията се навързваха, едно подир друго.

— Да.

— Абуела не ми е казвала, че тия Мария е звъняла.

— Сега всичко това, вече е без значение — каза Марипоса съкрушено. — Искаше ми се да бях звъннала аз. Само ако бях достатъчно смела… Може би щях да имам шанса да чуя гласа й. Поне веднъж, преди да… Щях да я помоля да ми прости.

Лус се обърна и видя Марипоса да стои с клюмнала глава, лицето й беше сгърчено, в неизразима агония. Във всичките си мечти и фантазии, никога не си беше представяла, как майка й плаче. Не можеше да го понесе.

— Марипоса — каза тя, използвайки за пръв път името й. — Абуела щеше да ти прости. Знам, че те обичаше. Винаги говореше за теб с толкова нежност. Тя беше твоя майка. А няма нищо по-силно, от майчината любов. — Болката отново я прониза и не можа да се въздържи: — Или поне така съм чувала.

Марипоса изтри очите си и се усмихна примирено.

— Съжалявам. Знам, че заслужавам този коментар.

Лус сведе поглед към земята. Секундите минаваха и тя се чувстваше зле, заради заяждането си. Не й харесваше да рита някой, който вече беше паднал на земята.

— Всъщност съм сигурна, че щеше да ти прости. Или вече го беше направила. Абуела идваше насам да се срещне с теб.

Марипоса вдигна рязко глава и копнежът във влажните й очи беше направо болезнен.

— Така ли?!

Лус кимна.

— Тя искаше да направим това пътуване. Не аз. Трябваше да я видиш. Точно след обаждането на тия Мария, започна да се държи, като обсебена, правеше планове, проучваше пътни карти… Никога не я бях виждала толкова твърдо решена да направи нещо. Дори купи кола! Похарчи всеки цент, който беше спестила. — Разсмя се при спомена. — Криеше парите си под матрака.

Лек смях излезе от устните на Марипоса. Тя вдигна ръка да прикрие устата си, но иззад пръстите й Лус видя първата истинска усмивка да разцъфва на все още покритото със сълзи лице.

— Кола? Каква кола?

— Ето тази — отвърна Лус и посочи надолу по улицата. — Виждаш ли я?

Марипоса изви глава, нетърпелива да я зърне.

— Коя е?

— Оранжевият фолксваген „Бръмбар“.

Тръгнаха бързо обратно към къщата. Марипоса се надигаше на пръсти, за да види по-добре, сред редицата коли.

— Виждам я! — възкликна тя и се разсмя като момиченце. Изтича право при Ел Торо.

— Да, тази е.

— Това е Vocho! — каза тя и усмивката отново огря лицето й. — Така наричаме тези фолксвагени в Мексико. Мами ми разказваше често за „Бръмбара“, който имала, когато още била с първия си съпруг, Луис. Това била първата й кола. И тя била оранжева като тази. Наричала я La Monarca.

Лус се засмя, щастлива, да научи нещо ново за баба си.

— Аз нарекох тази, Ел Торо.

Марипоса я погледна замислено.

— Фердинанд?

— Знаеш приказката?

— Разбира се. Фердинанд Бика. Беше ти любимата приказка. Някога ме молеше да ти я чета, почти всяка вечер преди лягане.

— Спомням си книжката — каза Лус. После добави, за да прекъсне нежелания момент на близост с Марипоса: — Но не си спомням, как ми четеш от нея. За малко да я кръстя Фердинанд, но исках да дам на колата име, което да й вдъхва повече сила. Само дето се оказа, че тя наистина е повече Фердинанд, отколкото бик. Не върви бързо и от време на време се разваля. Но поне има характер.

Марипоса се засмя, като си представи картинката.

— Харесва му да поспира и да помирисва цветята, така ли?

— Да — отвърна Лус, неохотно наслаждавайки се на споделения спомен. Постави ръка на дръжката на колата. — Понякога просто сядам вътре, за да помисля. Струва ми се, че усещам присъствието на абуела.

Марипоса внезапно стана сериозна.

— Така ли? — Надникна през прозореца. — Може ли… може ли да вляза вътре? Само за минутка?

— Да, защо не.

Лус бръкна в джоба на палтото си и извади ключовете. Отвори вратата и наблюдаваше, как Марипоса сяда на мястото до шофьора. Изпуфтя нервно и влезе и тя, притеснена, че ще бъде в това тясно пространство с майка си. Отвори прозореца, за да влезе свеж въздух вътре. Известно време двете стояха в неловко мълчание. Лус потропваше с пръсти в скута си, после хвърли бърз поглед през сведените си клепачи към Марипоса. Тя стоеше неподвижно, като вцепенена, с прилежно отпуснати на бедрата си ръце.

— Наистина ли е идвала… да се срещне с мен? — попита най-накрая, поглеждайки Лус с наранените си очи.

— Да. В деня преди да умре я намерих в градината, застанала като статуя. Беше рано сутрин. Не беше в кухнята, както обикновено, леглото й не беше оправено, така че разбрах, че нещо не е наред. Когато я открих, още беше по нощница. — Млъкна, припомняйки си онази сутрин. — Изглеждаше толкова тъжна. Толкова притеснена. Все повтаряше, отново и отново, как веднага трябва да тръгнем за Сан Антонио. След това трябваше да продължим към Ангангео, за да се срещнем с другите роднини. Мислех, че бърза, за да стигнем в Мексико до първи ноември за празненството за Деня на мъртвите. Сега знам, че е бързала да види теб. Каза ми, че има неща, които не знам за теб. Че докато сме на път, ще имаме време да си поговорим за това в колата. Но на следващия ден умря.

Марипоса беше побледняла, докато я слушаше, с широко отворени от вълнение очи.

Лус продължи:

— Ако абуела беше жива, сега щеше да е тук.

Устните на Марипоса се разтрепериха и тя повдигна ръка, за да ги прикрие, и извърна глава.

— Искам да ти покажа нещо.

Лус се обърна и се протегна към задната седалка. Намери кутията с пепелта на Есперанса и внимателно я премести отпред. Усмихна се от вълнение, като видя странната колекция от даровете, с които беше украсена: шантавите и ярки букви на Стейси, се виеха по цялата кутия заедно с няколко красиво изрисувани пеперуди; опаковките от сладкиши и другите закуски, превърнати в хартиени цветя, увехналите невени и мексиканските звезди, бележката за кутията с масло, страницата със записките на Маргарет и чифт плетени розови терлички.

Марипоса погледна кутията, с недоумение.

— Това са тленните останки на абуела.

Жената зяпна от изумление и ахна. Взираше се в кутията като вцепенена, няколко секунди, после избухна в сълзи. Протегна се към нея с треперещи ръце и я взе в скута си.

— Донесла си пепелта й? — попита все още шокирана тя.

Вече не сдържаше раздиращите я отвътре емоции. Сълзите потекоха свободно по лицето й и въпреки че беше свела глава, не можеше да спре и да скрие задушаващите стонове, които идваха право от сърцето й. Наведе се към Лус и посегна да я прегърне. Момичето застина, за миг се опита да се възпротиви, но пепелта на Есперанса между тях сякаш й нашепваше думите на прошка, които самата тя не беше успяла да каже. Лус се предаде на чувствата си, очите й се навлажниха и главата й се отпусна на гърдите на майка й.

— Съжалявам — каза Марипоса, докосвайки плахо с устни косата й. — Толкова съжалявам.

Докато слънцето залязваше в есенното небе, Лус остана така, в прегръдката й, с пепелта на баба си на коленете си. В преплетените клони на дъбовете над главите им, птичките пееха в гнездата си своите вечерни песни. Сърцето й най-накрая откликна, заслушано в нежните, успокояващи звуци, с които някоя майка там горе приспиваше своето дете.