Розамънд Лъптън
Сестра (18)

17

Вторник

В сградата на следствената служба съм. Натъпквам се в един асансьор, в който мирише на изгоряла гума; телата неохотно се притискат едно в друго. Сега, когато съм заобиколена от хора, на ярката сутрешна светлина осъзнавам, че няма да спомена нищо за мъжа в парка. Защото господин Райт просто ще ми напомни — напълно правилно, — че той е в затвора, че са му отказали да го пуснат под гаранция и че след края на процеса ще бъде осъден на доживотен затвор без право на обжалване. Би трябвало да знам, че той никога повече няма да е в състояние да ме нарани. Докато приближавам към третия етаж, строго си казвам, че убиецът ти е отсъствие, не присъствие, и че не трябва да му позволявам да се превръща във второто, дори в представите си.

Така че тази сутрин е време за новите решения. Няма да допусна да бъда тормозена от някакво въображаемо зло. Няма да му позволя да има каквато и да е власт върху ума ми така, както някога бе имал власт върху тялото ми. Вместо това ще позволя на господин Райт и на госпожа Падам-си-по-шефа-си, и на всички хора, които ме заобикалят в тази сграда, да ми помогнат да се почувствам на сигурно място. Знам, че ми причернява все по-често и че тялото ми губи сили, но няма да се поддам на ирационален страх, нито на физическа слабост. Вместо да си представям плашещото и грозното, ще се опитам да открия красивото в ежедневните неща, както правеше ти. Но най-вече ще си мисля за онова, през което си преминала. И ще осъзная за пореден път, че в сравнение с теб аз нямам право да потъвам в някакъв страх — фантом и самосъжаление.

Решавам, че днес аз ще отговарям за кафето. Глупост е да си въобразявам, че ръцете ми треперят. Виж. Успяла съм да взема две чаши кафе и да ги пренеса до офиса на господин Райт без проблем.

Господин Райт, леко изненадан, ми благодари. Слага нова касета в касетофона и започваме.

— Стигнахме до момента, в който се срещнахте с приятелите на Тес и разговаряхте с тях за Емилио Коди и Саймън, нали? — пита той.

— Да. После се върнах в апартамента ни. Тес имаше много стар телефонен секретар, който беше купила от една улична разпродажба. Но за нея той си беше напълно в ред.

Заобикалям основната тема, но трябва да пристъпя и към нея.

— Когато влязох, видях, че лампичката мига, което означаваше, че касетата е пълна.

* * *

Без да свалям палтото си, натиснах копчето на секретаря, за да чуя съобщението. Беше от газовата компания, не беше нещо важно. Вече бях прослушала всички останали съобщения, едностранните разговори на други хора с теб.

Съблякох се и тъкмо се канех да превъртя лентата, когато видях, че има две страни. Така и не бях чула записите от обратната страна. Електронен глас произнасяше датата и часа преди всяко съобщение.

Последното съобщение беше от вторник, двадесет и първи януари, осем и двадесет вечерта. Едва няколко часа, след като беше родила Хавиер.

Стаята се изпълни със звука на приспивна песен. Сладка жестокост.

* * *

Опитвам се да звуча делово, но гласът ми е малко по-силен, искам думите ми да удавят спомена за звука в главата ми:

— Беше професионален запис и аз си помислих, че човекът, който го пускаше, сигурно е приближил телефонната слушалка до музикална уредба.

Господин Райт кима; той вече е чул записа, макар че за разлика от мен сигурно не го знае наизуст.

— От Еймиъс знаех, че сестра ми се е чувствала заплашена от телефонните обаждания — продължавам. — Че е била уплашена от човека, който е правел всичко това, затова разбрах, че се е повтаряло много пъти, но само едно от обажданията е било записано.

Нищо чудно, че телефонът ти беше изключен, когато пристигнах в апартамента ти. Не си могла повече да понасяш този звук.

— И веднага се обадихте в полицията? — пита господин Райт.

— Да. Оставих съобщение на телефонния секретар на детектив Финбъро. Разказах му за фалшивия проект на Саймън, а също и че съм открила причина, поради която Емилио Коди би изчакал раждането на бебето, за да убие Тес. Казах, че според мен в експерименталното лечение на кистозната фиброза може би има нещо нередно, защото на жените им е плащано, а здравният картон и цялата болнична документация на Тес бяха изчезнали, макар да ми се струваше малко вероятно между двете неща да има някаква връзка.

Казах, че смятам, че ключът е в приспивните песнички. Че ако успеят да открият кой ги е пускал, ще открият и убиеца на Тес. Не беше най-овладяното и спокойно съобщение. Но току-що бях чула записа на въпросната песничка. Не бях спокойна и овладяна.

* * *

След като оставих съобщението си на детектив Финбъро, тръгнах към „Света Анна“. Гневът и покрусата ми бяха инстинктивни, имаха нужда от физическо освобождаване. Отидох в психиатричното отделение, където доктор Никълс имаше приемна за външни пациенти. Намерих името му върху забодена на вратата визитка и подминах един пациент, който тъкмо се канеше да влезе. Зад гърба си чух протестите на жената на рецепцията, но не им обърнах внимание.

Доктор Никълс изненадано ме погледна.

— Телефонният й секретар е записал приспивна песничка — казах. После затананиках въпросната мелодия. — „Спи, детенце, спи, баща ти се грижи за овцете, майка ти разтърсва дървото на сънищата и от него падат сладки сънища за теб. Спи, детенце, спи.“

— Биатрис, моля ви…

Прекъснах го:

— Чула е това вечерта, когато се е прибрала от болницата. Само няколко часа след смъртта на бебето си. Един господ знае само колко още пъти са й пускани приспивни песнички. Телефонните обаждания не са били „слухови халюцинации“. Някой я е тормозил психически.

Доктор Никълс шокирано мълчеше.

— Тя не е била луда, някой се е опитвал да я докара до лудост или да накара всички останали да я смятат за такава.

Гласът му трепереше:

— Бедното момиче, приспивните песнички трябва да са я ужасявали. Но сигурна ли сте, че са били използвани непременно със зли намерения? Не смятате ли, че може да са били просто глупава шега от страна на някой неин приятел, който не е знаел, че бебето й е умряло?

Помислих си колко удобно би било за него, ако наистина беше така.

— Не, не смятам.

Той се извърна настрана. Този път беше облечен в бяла престилка, но тя беше смачкана и леко зацапана, и докторът изглеждаше дори още по-опърпано безнадежден.

— Защо не я послушахте? Защо не я разпитахте по-подробно?

— Единственият път, когато я срещнах, клиниката ми, както винаги, беше претъпкана с пациенти, а спешните случаи просто се вместваха между редовните часове за преглед и аз трябваше да ги отхвърлям, без да удължавам времето за чакане. — Гледах директно към него, но той не срещна погледа ми. — Трябваше да й обърна повече внимание. Съжалявам.

— Знаели сте за фенциклидина?

— Да. От полицията ми казаха. Но чак след срещата ми с вас. Казах им, че субстанцията би предизвикала халюцинации, вероятно ужасяващи. И като се има предвид скръбта на Тес, при нея въздействието сигурно е било особено силно. В литературата се казва, че хората, които употребяват този наркотик, често се самонараняват. Приспивните песнички трябва да са били последната капка.

В тази негова приемна нямаше куче, но усещах колко много му се ще да посегне и да поглади успокояващото копринено ухо.

— Това обяснява защо се е променила от момента, в който я видях, и са я обзели мисли за самоубийство — продължи той. — Сигурно е чула някоя от песните, може би е взела малко фенциклидин и комбинацията… — той спря, забелязвайки изражението на лицето ми. — Мислите, че се опитвам да си търся извинения?

Изненадах се от първата му интуитивна забележка.

— Но няма никакво извинение — продължи той. — Повече от очевидно е, че е страдала от зрителни халюцинации. И не е важно дали е било в резултат на психозата или на фенциклидина. Пропуснал съм ги. Каквато и да е била причината — лекарство или психоза, — тя е била опасна за самата себе си и аз не я защитих така, както би трябвало да направя.

Както и по време на първата ни среща почувствах как зад думите му прозира срам.

Бях дошла да дам воля на гнева си, но сега ми се струваше, че няма смисъл. Той вече се самонаказваше. И нямаше да промени мнението си. Вратата се отвори и в кабинета влетя жената от рецепцията, придружена от един санитар; изглеждаше изненадана от сцената вътре.

Затворих вратата зад гърба си. Нямаше какво повече да му казвам.

Забързах по коридора, сякаш можех да изпреваря преследващите ме мисли; тъй като вече нямах цел, която да ме разсейва, можех да мисля единствено за това, как си слушала приспивните песнички.

— Биатрис?

Буквално се блъснах в доктор Сондърс. Едва тогава разбрах, че плача, че носът ми тече и че в ръката си стискам влажна носна кърпичка.

— Била е подложена на психически тормоз, преди да бъде убита. Накарали са я да реагира така, че да не остане съмнение за самоубийство.

Той ме прегърна, без да ми задава въпроси. Ръцете му бяха силни, но не ми даваха усещане за сигурност. Винаги бях намирала физическата близост за притеснителна, дори при близки хора, а какво остава за някой почти непознат, така че бях по-скоро нервна, отколкото успокоена. Но той, изглежда, беше свикнал да прегръща разстроени жени, тъй като за него жестът беше напълно естествен.

— Мога ли отново да те поканя на кафе?

Съгласих се, защото исках да го питам за доктор Никълс. Исках да получа доказателство, че е некомпетентен и че в полицията трябва да премислят отново всичко, което им беше казал. А отчасти и поради факта, че когато изплюх камъчето за това, как си била тормозена психически, той не бе показал никакъв признак на неверие и заедно с Еймиъс и Кристина се беше присъединил към малката групичка от хора, които не ме отписваха на секундата.

Седнахме на една маса по средата на претъпканото кафене. Той ме погледна право в очите, цялото му внимание беше насочено към мен. Спомних си нашите състезания по надглеждане.

— Просто гледай в зениците, Бий, в това е целият трик.

Но все още не можех да го правя. Не и когато очите принадлежаха на красив мъж. Дори при тези обстоятелства.

— Доктор Сондърс, вие…

Той ме прекъсна:

— Уилям, моля те. Никога не съм бил много добър по отношение на формалностите. Обвинявам родителите си, задето ме изпратиха в държавно училище. Първият път, в който сложих униформа през живота си, беше денят, в който получих бялата докторска престилка — той се усмихна. — Освен това имам навика да предоставям повече информация, отколкото се очаква от мен. Прекъснах те, искаше да ме питаш нещо?

— Да, познавате ли доктор Никълс?

— Навремето го познавах добре. Преди много години двамата бяхме заедно на една практика и останахме приятели, въпреки че вече не го виждам особено често. Мога ли да попитам защо се интересуваш?

— Бил е психиатър на Тес. Искам да знам дали е некомпетентен.

— Отговорът на този въпрос е отрицателен. Но ти май мислиш обратното?

Изчака ме да отвърна, но аз исках да получа, а не да давам информация, и той изглежда го разбра.

— Знам, че Хюго изглежда малко хаотичен — продължи Уилям. — С тези негови дрехи от туид и онова старо куче, но той е добър в работата си. Ако се е случило нещо нередно по отношение на здравното обслужване на сестра ти, то много по-вероятно се дължи на плачевното финансиране на психиатричната помощ, отколкото на Хюго.

Той отново ми напомни за теб със склонността си да търси най-доброто у хората и както толкова често ми се е случвало в твое присъствие, така и сега, придобих скептично изражение.

— Преди да започне да се занимава с пациенти, той работеше в изследователска лаборатория — продължи Уилям. — Беше изгряващата звезда на университета. Говореше се, че е страхотен, — че съдбата му е отредила да стане велик, и така нататък.

Много се изненадах от това описание на доктор Никълс; изобщо не пасваше на човека, когото бях срещнала; нищо в него не предполагаше подобна брилянтност.

Уилям отиде да вземе мляко от плота и аз се зачудих дали доктор Никълс не ме беше изиграл. Дали безличните дрехи и кучето по време на нашата първа среща не бяха внимателно обмислен ход, с който да ми бъде внушена точно определена представа, която аз бях приела за чиста монета? Но защо му беше да си прави този труд? Да бъде така лъжлив? Манипулативен? Свикнала да подозирам всекиго, с когото се сблъсквах, плувах в свои води. Но не можех да продължавам дълго с подозренията си специално към него. Той беше прекалено свестен, за да бъде свързан с каквато и да било проява на жестокост. Слуховете за неговата изключителност трябва със сигурност да са били неверни. Във всеки случай той те беше виждал само след раждането на Хавиер и после още веднъж, така че освен ако не е психопат, каква причина би имал да те убие?

Уилям се върна с млякото. Исках да споделя мислите си с него, щеше да е облекчение да му кажа онова, което знаех, но вместо това разбърках кафето си и зърнах пръстена си. Трябваше да го върна на Тод.

Уилям също го беше забелязал:

— Хубав камък.

— Да. Всъщност, вече не съм сгодена.

— Защо тогава го носиш?

— Забравих да го сваля.

Той избухна в смях, напомняйки ми за начина, по който ти ми се присмиваш — добросърдечно. Никой, освен теб, не ме дразни по този мил начин.

Когато той стана, златната му халка, закачена на верижка около врата, се изплъзна изпод деколтето му. Може би лицето ми изрази повече интерес, отколкото възнамерявах.

— Жена ми е в Портсмут, работи в радиологията — обясни той. — Не е лесно да се намери работа в един и същ град, камо ли пък в една и съща болница.

Той пъхна пръстена обратно в деколтето си.

— Не ни е позволено да носим пръстени на ръцете си — под тях се задържат твърде много микроби. Доста символично, не мислиш ли?

Кимнах изненадана. Чувствах, че се отнася с мен различно от начина, по който бях свикнала. И изведнъж си дадох сметка за леко смачканите си дрехи, за небрежната прическа, за лишеното от грим лице. Никой от обкръжението ми в Ню Йорк не би ме познал, ако ме видеше да пея гневно приспивната песничка в приемната на доктор Никълс. Не бях елегантната сдържана жена от Щатите и се зачудих дали занемаряването на външността не окуражаваше хората да изразяват хаоса в себе си и в живота си като ответна реакция.

Докато гледах как Уилям излиза от кафенето, се запитах, както се питам и досега, дали не съм искала да срещна някого, който да ми напомня за теб, било то и съвсем малко. И се зачудих дали приликата, която виждах, не беше породена от надеждата или наистина съществуваше.

* * *

Бях казала на господин Райт за посещението си при доктор Никълс, последвано от разговора ми с Уилям.

— Кой мислехте, че й е пускал приспивните песнички? — пита господин Райт.

— Не знаех. Смятах, че Саймън е способен на това. Както и Емилио. Не можех да си представя, че професор Росен е имал достатъчно информация за една млада жена, за да я тормози по този начин. Но и преди го бях преценявала погрешно.

— А доктор Никълс?

— Той би бил наясно как да измъчва психически даден човек. Професията му го гарантираше. Но ни най-малко не ми изглеждаше жесток или садистичен. А и нямаше причини да го прави.

— Подлагахте на съмнение мнението си за професор Росен, но не и за доктор Никълс?

— Да.

Струва ми се, че господин Райт се кани да ми зададе друг въпрос, но после се отказва. Вместо това си записва нещо.

— По-късно същия ден ви е позвънил детектив Хайнс? — пита.

— Да. Представи ми се като шеф на детектив Финбъро. В първия момент си помислих, че обаждането от някой по-висшестоящ е добър знак.

* * *

Гласът на детектив Хайнс гърмеше по телефона; човек, свикнал да кара всички в една шумна стая да замълчат и да го слушат:

— Съчувствам ви, госпожице Хеминг, но просто не можете да обикаляте наоколо и безразборно да обвинявате хората. От състрадание обърнах внимание на съмненията ви, когато господин Коди подаде оплакване срещу вас, но търпението ми вече се изчерпа. Искам да ви стане ясно едно — не можете да продължавате да викате „Вълк!“ като лъжливото овчарче!

— Не викам, аз…

— Не — прекъсна ме той. — Наричате „Вълк!“ няколко души едновременно, без да сте сигурна дали изобщо са вълци. — Той за малко да се засмее на собственото си остроумие. — Но съдебният лекар се е произнесъл за причините за смъртта на сестра ви и заключението му е основано на факти. Колкото и да не ви се иска да приемете истината — и аз разбирам, че наистина ви е трудно, — тя е, че сестра ви се е самоубила и никой друг не е виновен за смъртта й.

Не допускам, че в полицията все още назначават хора като детектив Хайнс: надменен, налагащ се, пренебрежителен спрямо останалите и убеден в непогрешимостта си.

Помъчих се да прозвуча овладяно, за да не създам впечатление, че съм ирационалната жена, за която ме смяташе.

— Но без съмнение разбирате, че с тези приспивни песнички някой се е опитвал да…

Той ме прекъсна:

— Вече знаех за песничката, госпожице Хеминг.

Бях напълно объркана. Детектив Хайнс продължи:

— Когато сестра ви изчезна, съседът й от горния етаж — един възрастен господин — ни пусна в апартамента й. Един от офицерите ми провери дали няма нещо, което да ни помогне да открием местонахождението й. Той прослуша всички записи на телефонния й секретар. Не намерихме песничката за заплашителна по какъвто и да било начин.

— Но сигурно е имало повече от една песничка, въпреки че само тази е записана. Именно заради това се е страхувала от телефонните обаждания. Заради това е изключила телефона си. А и Еймиъс каза, че е имало обаждания — в множествено число.

— Той е възрастен господин, който признава, че паметта му вече не е чак толкова идеална.

Продължавах да сдържам емоциите си:

— Но не сметнахте ли, че дори само една приспивна песничка може да е странна?

— Не по-странна от това, да държиш гардероб във всекидневната си или да разполагаш със скъпи бои за рисуване, а да нямаш чайник.

— Заради това ли не ми казахте? Защото не сте мислили, че приспивната песничка е зловеща или странна?

— Точно така.

Включих телефона на спикер и оставих слушалката, за да не се издам, че ръцете ми треперят.

— Но със сигурност песничката, заедно с факта, че в тялото й е открит фенциклидин, показват, че някой я е подлагал на психически тормоз?

Бумтящият му в спикера глас изпълни апартамента:

— А не мислите ли, че е много по-вероятно някой неин приятел, който не е разбрал, че вече е родила, без да иска да е проявил липса на такт?

— Това доктор Никълс ли ви го каза?

— Нямаше нужда да ни го казва. Това е логичното заключение. Особено като се има предвид, че бебето е трябвало да се роди чак след три седмици.

Не можах да спра треперенето на гласа си:

— Защо тогава ми се обаждате? След като вече сте знаели за приспивните песнички, но сте ги сметнали за маловажни?

— Вие ни се обадихте, госпожице Хеминг. Аз просто ви отговарям от любезност.

— Светлината в спалнята й е по-добра. Затова е преместила гардероба във всекидневната — за да може да използва спалнята за студио.

Но той вече беше затворил.

Откакто живея в апартамента ти, те разбирам.

* * *

— Изложбата в колежа е била седмица след като сте чули приспивната песничка, нали? — пита господин Райт.

— Да. Приятелите на Тес ме бяха поканили. Саймън и Емилио трябваше да присъстват, затова щях да отида.

Намирам за знаменателно, че именно на изложбата на колежа по изкуствата — с твоите прекрасни картини; с твоя дух и любов към живота, показани пред всички — най-сетне открих пътя, който щеше да ме отведе до твоя убиец.