Ридли Пиърсън
Верига от улики (27)

26.

След като Бъд Гормън се добра до предишната работа на Зелър в „Проктор секюрити“, Дарт се залови с Тери Проктор.

Охранителната фирма заемаше горните два етажа на четириетажна стъклобетонна сграда на Асайлъм стрийт. Секретарката, която наближаваше тридесетте, беше със сив вълнен италиански костюм с черни копчета и бяла блуза, закопчана в яката. Секретарят в офиса на Дарт беше сержант ирландец с брадавица на брадичката и намръщена гримаса на лицето си. След неколкоминутно чакане Дарт беше отведен по един коридор с грамоти по стените и черно-бели снимки на големи градове по света. Теди Проктор се мислеше за важна фигура в системата на охранителната дейност, а в същото време беше съвсем дребна риба. В големите фирми като „Крол асошиетид“ никога не бяха чували за него, нямаше и да чуят. От офиса му се виждаше част от река Кънектикът, кафява и ленива, и изглед от голи дървета, между които имаше тук-таме сгради. Беше декориран като евтино кафене. От скрити тонколони се чуваше музика, от която на Дарт му се повдигаше леко. Той почти очакваше да се появи някаква келнерка.

Проктор беше с груби, но красиви черти, малко над шест фута висок, с пронизващи сини очи и широки рамене, но се обличаше като търговец на коли втора употреба. Имаше позлатени копчета за ръкавели и черни очила, прорязани от бифокална линия. Прическата му подхождаше на очилата, същото можеше да се каже за усмивката му и всичко останало.

Дарт се отпусна върху една кафява кушетка, която просъска под него като змия. Проктор взе в ръката си едно дистанционно управление, насочи към стената и музиката спря. Слава богу!

— Допуснах, че може би търсиш работа — започна Проктор. Той подходи към Дарт в стила на луд мъжкар, който се опитва да го съблазни с перспективата за хомосексуална проституция.

— След напускането на отдела Уолтър Зелър е работил при теб — не му обърна внимание Дарт.

— Това, че попаднахме на Уолтър, беше голям удар — изгледа го спокойно Проктор, въпреки че на Дарт му се стори, че го изрече доста нервно. — И голямо разочарование, когато напусна. Но още веднъж, при всичко това, което му се беше случило в личен план, няма нищо толкова чудно. Не съм сигурен, че някога ще се чувства щастлив в частния сектор. — И продължи наставнически: — Някои хора не са създадени за тази работа. Не казвам, че е по-лесно или по-трудно от това, което ти правиш сега, всичко е съвсем различно. — Той си поигра с ръчния си часовник — също позлатен, като на места покритието се беше износило.

— Мога ли да попитам каква му беше работата при теб?

— Разбира се, че можеш да питаш. — Той предложи усмивка като тези от рекламите за паста за зъби и отправи към Дарт покровителствен поглед. — Стига да мога да отговоря — продължи, а усмивката остана върху лицето му. — Най-важното нещо за всяка частна охранителна фирма е дискретността, детективе — крайъгълният камък в нашия бизнес. Убеден съм, че ме разбираш.

— Няма да излезе от мен — обеща Дарт. — Не съм дошъл, за да ти повдигам поличката.

— Джо — изрече Проктор сериозно, като се наклони напред и заговори тихо. Дарт се запита дали в офиса нямаше скрит магнетофон. Донякъде той се увери, че това е така, когато Проктор посегна към дистанционното управление и върна обратно музиката, за да прикрие гласа си. Момчета като Проктор смятаха себе си за важни личности. Истинските важни личности никога не изразяваха това. — Няма да повярваш какви поверителни договори трябва да подписваш. С текст от двадесет страници. При много от тях над петдесет. — Изглеждаше, че този обем беше за Проктор източник на гордост. — Няма да повярваш, ако ти кажа какви са наказанията — при някои случаи седемцифрени суми. Аз съм законно и морално задължен да държа ципа между устните си затворен — това е всичко. — Нито един от килограмите му не съдържаше морал. — Същото важи и за хората, които работят при мен. Това е една от причините, поради които получаваме много пари. Хората идват при нас, за да не се вдига шум. Ясно? Съжалявам.

— Значи даже ако искаш да ми помогнеш, не можеш — изпробва Дарт.

— Разбира се, бих желал да помогна.

— Това са глупости. Нека ти кажа нещо, Проктор. Ако трябва, ще дойда тук с призовки.

— Ще трябва — кимна Проктор с още една театрална усмивка, видимо неповлиян.

— Нищо ли не можеш да ми кажеш?

— Съжалявам.

Дарт видя в очите на Проктор съпротива. Той не искаше Дарт да разполага с тази информация. От упоритост или поради вина?

— Намирам се в положение, при което не трябва да коментирам нищо, Джо. Бих искал да мога да ти помогна. Ясно? Съжалявам.

— Какво може да накара някого да изостави една приятна, добре платена работа само след няколко месеца? — попита Дарт. — Това не е разумно.

— Казах ти: доколкото мога да разбера, той просто не беше готов за това. Ние работим доста по-различно от вас, момчета. Разбира се, плащаме добре и затова изискваме лоялност, преданост, внимание по отношение на подробностите. Според мен на Уолтър му трябваше повече време. Трябваше му повече време, за да скърби за смъртта на жена си — това е моето мнение.

— Казваш, че причините са били лични.

— Абсолютно.

— Нищо, което да има връзка с работата му — натисна Дарт.

Проктор явно се чувстваше неудобно.

— Можеш да отговориш на този въпрос — подкани го Дарт.

Проктор блесна с пластмасовата си усмивка.

— Искаш ли да ми кажеш по какво работиш, Джо? В какво се състои интересът ти към Зелър?

— И двамата ли се интересуваме от Зелър? — попита Дарт.

— Ние изпълняваме необходима функция. Помагам ти и те облекчавам, все едно дали признаваш това, или не.

— Ти нарушаваш законите, за да постигнеш целите на клиентите си. Ние поддържаме същите тези закони.

— Ние нарушаваме малките закони — тези, които ти би искал да нарушиш. Задържане? Заповеди за претърсване и арест? Ние рядко се стремим към уреждане на въпросите по съдебен ред. Правим това, за което ни плащат да правим.

— Да нарушавате закона.

— Съвсем не. Ти знаеш това, Джо. Ние играем в общоприетите граници. Ако не беше така, щяхме да бъдем без работа. Ти знаеш това.

— Няма да ми помогнеш със Зелър? — попита Дарт.

— Не мога. Не че не искам.

— Ами ако те призова в съда и до медиите изтече…

— Заплашваш ли ме, Джо?

— Предупреждавам те, Тери — изсъска Дарт, който никога преди това не се беше виждал с този човек. — Предпочитам да бъда с ръкавици, но ако те се изхлузят… Искам да знаеш, че се отнасям много сериозно към тази работа. Не говорим за заснимане на спалнята на нечия невярна съпруга.

Това попадна в целта. Проктор повдигна рамене и се отпусна в креслото, лицето му беше червено, юмруците и челюстите стиснати.

С гневен глас той изломоти:

— Не бъди задник, Дартели. Не ти отива.

— Трябват ми отговори.

— Няма да ги получиш тук.

— Ще ги получа.

— Ще видим.

 

 

На връщане Дарт намери монетен автомат и позвъни на Гормън.

— Трябва ми списък на клиентите на една охранителна фирма в града. Можеш ли да ми го обезпечиш?

— „Проктор секюрити“?

— Можеш ли да го направиш?

— Мога да идентифицирам всички депозити и да ги проследя до банковите сметки. Това задоволява ли те?

Дарт му съобщи времето, през което Зелър е работил при Проктор.

— Ще стигнем ли донякъде? — попита Гормън с надежда.

Дарт вече беше разбрал, че част от причината, поради която този човек вземаше участие в такива неща, беше вълнението, което получаваше от работата.

— Ще стигнем донякъде — отговори Дарт. Но колкото повече приближаваме, толкова по-лошо изглежда.