Труди Канаван
Мисията на посланика (14)

Глава 13
Капанът

Когато каретата й спря пред дома на Регин, Сония почувства как я изпълва неохота. Тя остана на мястото си, връхлетяна от спомените за изтощението и безпомощността, които бе чувствала, докато ученикът и приятелите му я измъчваха в тъмните коридори на Университета.

След това си спомни как същият този ученик отстъпваше пред сачаканския магьосник-ичани, след като бе предложил доброволно да играе ролята на примамка в капана, който лесно можеше да се провали. Спомни си и думите му: „… ако оцелея, ще се опитам да ти се реванширам“.

Беше ли опитал? Тя поклати глава.

След войната много от могъщите Домове в Имардин бързаха да заместят членовете на семействата, които бяха загинали в битката, защото колкото повече магьосници имаше един Дом, толкова по-голям бе престижът му. Регин се ожени скоро след като завърши Университета и според слуховете, които се носеха из Гилдията, той не харесваше особено съпругата, която бе избрало семейството му.

След онези неприятни дни в Университета той не бе причинил нищо неприятно на Сония. Не ставаше въпрос само за жалките номера на учениците, а и като възрастен. Бяха минали двайсет години. Защо тогава тя изпитваше такова нежелание да се срещне с него в дома му? Все още ли се страхуваше? Детинско бе да го ненавижда заради нещата, които й бе причинил като млад и глупав ученик. Ротан бе прав, че Регин се е превърнал в наистина здравомислещ мъж.

„Но старите навици умират трудно!“ — помисли си тя.

Насили се да стане и слезе от каретата. Както винаги първо спря, за да се огледа. Рядко й се удаваше възможността да вижда градските улици.

Тази улица, естествено, беше част от Вътрешния кръг, тъй като семейството на Регин и Дома му бяха стари и могъщи, а само най-богатите и влиятелни хора можеха да си позволят да живеят толкова близо до двореца. Улицата изглеждаше както всички други във Вътрешния кръг, с големи дву- и триетажни сгради, а по повечето личаха следи от ремонт или имаха изцяло подновени фасади, завършени скоро след ичанското нашествие.

Сония насочи вниманието си към хората, които вървяха по улицата. Имаше неколцина мъже и жени, чиито облекла разкриваха висшия им статус, както и един магьосник. Останалите бяха прислужници. Но тогава тя забеляза група от четирима мъже да излиза от сградата в края на улицата и да се качва в една карета. Макар да се носеха с финеса на богаташи, във фигурите и движенията им имаше нещо, което напомняше за уверената бруталност на уличните бандити.

„Може би просто си въобразявам — помисли си тя. — Не мога да си правя такива изводи само защото наскоро чух Регин да говори за престъпните връзки на Домовете.“

Тя се обърна, тръгна към вратата на дома му и почука. Миг по-късно един слаб прислужник й отвори и се поклони дълбоко.

— Черна магьоснице Сония — каза той с неочаквано дълбок глас. — Лорд Регин ви очаква. Ще ви отведа при него.

— Благодаря — отвърна тя.

Мъжът я поведе по големия коридор към едно вито стълбище. Накрая се озоваха в голяма стая, пълна с тапицирани кресла, осветена от слънчевите лъчи, които проникваха през високите прозорци. Тапицерията на креслата, боята по стените и хартиените пана, бяха в ярки и контрастни цветове.

Двама души се надигнаха от местата си — Регин и една жена, за която Сония предположи, че е съпругата му. Тя се запъти към черната магьосница с протегнати ръце, сякаш се канеше да я прегърне за добре дошла, но в последния момент плесна с длани.

— Черна магьоснице Сония! — възкликна тя. — Каква чест е да ви посрещнем у дома.

— Това е Уайнина, съпругата ми — обясни Регин.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Сония.

Жената грейна.

— Слушала съм толкова много за вас! Не се случва често да ни посети такава историческа личност.

Сония се опита да се сети за някакъв подходящ отговор, но не успя. Жената се изчерви и бързо постави длан пред устата си.

— Добре — каза тя, местейки погледа си от Сония към Регин. — Вие двамата сигурно имате да обсъждате важни неща. Ще ви оставя насаме.

Тя тръгна към вратата, обърна се да се усмихне на Сония и изчезна в коридора. Регин се засмя.

— Доста я смутихте — каза той с нисък глас и й посочи с жест креслата.

— Така ли? — Сония отиде до едно от тях и седна. — Не останах с такова впечатление.

— О, обикновено е доста по-многословна — той се усмихна леко. — Но сигурно има по-сериозни въпроси, които искате да обсъдим.

— Да — Сония се поколеба и си пое дълбоко дъх. — Поразпитах лечителите и помощниците в болниците и резултатът ме накара да се съглася с вас — премахването на закона, забраняващ контактите с престъпници, наистина ще нанесе вреди.

Тя бе решила да не споменава подозренията си за потенциала на роета да нанася необратими поражения върху телата на магьосниците. Когато спомена за съмненията си пред лейди Винара, жената бе проявила учтива недоверчивост. Щеше да е необходимо нещо повече от думите на един каменоделец, за да убеди магьосниците, че те не могат да излекуват телата си от влиянието на опиата. Докато не потвърдеше тази теория, Сония трябваше да я запази за себе си. А и дори да успееше да намери доказателства, със сигурност щяха да се намерят хора в Гилдията, които да обвинят нисшите съсловия за този проблем. Това само щеше да влоши ситуацията, в която законът поставяше селяците.

Регин се изпъна и леко повдигна вежди.

— Разбирам.

— Но въпреки това продължавам да смятам, че законът е нечестен спрямо учениците и магьосниците от нисшите съсловия — продължи Сония — И че трябва да направим нещо за това, в противен случай ще изгубим много талантливи и силни ученици — или дори още по-лошо, ще предизвикаме бунт.

Регин кимна.

— Ще трябва да се съглася с вас за това. И макар и по съвсем различни причини смятам, че трябва да се погрижим всички магьосници, които нарушават закона, да бъдат наказвани по равно, без да се фаворизират съсловия.

— Законът трябва да бъде променен, а не отхвърлен — заключи Сония.

— Съгласен съм.

Двамата се спогледаха мълчаливо, след което Сония се усмихна.

— Е… мина по-лесно, отколкото очаквах.

Той се засмя.

— Да. Сега ни чака трудната част. Как да бъде променен законът и как да убедим Висшите магове — или останалите от Гилдията — да гласуват така, както искаме ние?

— Хмм… — Сония се намръщи. — Щеше да ни бъде много по-лесно да го направим, ако знаем кой ще гласува.

Регин сплете пръстите на ръцете си.

— Според мен на Оусън ще му бъде много по-лесно да реши, ако и двамата му предложим едно и също нещо. Трябва да отидем при него, поотделно и да му кажем предпочитанията си. Или пък вие трябва да убедите лорд Пендъл да го направи, тъй като той е водачът на онези, които искат отмяна на закона.

Сония кимна.

— Мисля, че той ще се вслуша в думите ми. Но трябва да му дам добра причина, за да избере нашия начин пред техния. А вие?

— Аз ще направя всичко възможно, за да смекча позицията на противниците. Трябва да се възползваме от предимствата и недостатъците и на двете възможности, за да бъдем подготвени в случай, че срещу нас бъдат повдигнати някакви аргументи.

— Да. Макар че трябва да използваме различни подходи в зависимост от това кого се опитваме да убедим — дали ще са Висшите магове или цялата Гилдия. Подозирам, че ако трябва да избират между отмяна на закона, запазването или промяната му, повечето Висши магове ще предпочетат да оставят нещата такива, каквито са.

— Сигурно сте права. Поставянето на въпроса за гласуване пред Цялата Гилдия може да има по-непредвидим край, но е много по-вероятно да се стигне до компромис, тоест да се промени законът. И всъщност в основата на разискванията ще остане как точно да бъде променен.

— Да — Сония се усмихна накриво. — Което ни води до най-трудния въпрос: какво да бъде променено?

Регин кимна.

— Аз всъщност имам някои идеи. Да започна ли пръв?

Тя кимна.

— Разбира се.

Когато той започна да обяснява промените, които бе намислил, Сония не можа да не изпита неохотно възхищение от това колко внимателно бе обмислил проблема. Очевидно беше, че той бе размишлявал върху него много по-дълго от няколкото седмици, които бяха минали от представянето му пред Гилдията. Но за разлика от мъжете и жените, с които беше разговаряла тя, решенията, които предлагаше Регин, бяха практични и безпристрастни. „Къде е онзи арогантен, предубеден сноб, когото познавах като ученик? Или просто сега е много по-добър в прикриването му?

Или може би наистина се бе променил? Дори и да беше така, щеше да е нужно нещо повече от няколко умни предложения за разрешаване на класовия проблем, което да я убеди да му се довери. Независимо какво говореше, тя винаги щеше да бъде нащрек, в очакване старият Регин да изплува отново на повърхността.

 

 

След като следващата вечер Денил отново излезе и робите поднесоха вечерята, Лоркин се прибра в стаята си. Работата му като помощник на Денил все още не беше много. С изключение на посещението в дома на ашаки Итоки, той не бе излизал от Дома на Гилдията. Само малка част от задълженията на Денил можеха да бъдат прехвърлени на помощника му.

Младият магьосник прекарваше вечерите в четене или разговор с робите. Това се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквал. Макар че робите винаги отвръщаха на въпросите му, те никога не се разпростираха в отговорите си. А когато ги питаше дали има нещо друго, което трябва да знае, те изглеждаха объркани и разтревожени.

«Но те няма как да знаят какво трябва да знам аз — помисли си той. — Освен това се страхуват да изказват предположения, в случай че объркат нещо и аз се ядосам. Инициативността сигурно е черта, която не се одобрява в един роб».

Той имаше чувството, че тъмнокосото момиче, което първо го отведе в стаята му — Тивара — е по-отзивчиво, макар да не беше сигурен защо. След първата нощ тя не се появи повече. Тъй като тази вечер не го чакаше никаква належаща работа, той накара роба, който му прислужваше, да му я доведе.

«Сигурно си мислят, че искам да си легна с нея — помисли си той, припомняйки си недоразумението от първата нощ. — Сигурно и Тивара ще си помисли същото. Трябва да я успокоя, че нямам такива намерения. Дали има някакъв начин да я накарам да говори свободно?».

Той се огледа и погледът му попадна върху шкафа, в който имаше вино и чаши за негова употреба и за развлечение на гостите му. Преди да успее да стигне до тази мебел и да ги вземе, той видя раздвижване край вратата. Тивара влезе в стаята и тръгна към него, като след няколко стъпки се просна на земята.

— Стани, Тивара! — каза й той. Тя се изправи, без да вдига поглед от пода. Лицето й не изразяваше нищо и Лоркин не беше съвсем сигурен дали не си въобразява, че му изглежда леко напрегната.

— Донеси ми две чаши и вино — нареди й той.

Тя изпълни заповедта му с бързи, но грациозни движения. Лоркин седна на една от табуретките в средата на стаята и зачака. Тя постави чашите и бутилката на пода, после коленичи край тях.

— Отвори я! — нареди той. — Напълни чашите. Едната е за теб.

Ръцете й, които се протягаха към бутилката, се поколебаха.

След това продължиха да изпълняват онова, което й бе заповядано. Когато и двете чаши бяха напълнени, тя вдигна едната и му я подаде. Той я взе и с жест й посочи другата.

— Пий. Имам няколко въпроси за теб. Само въпроси — додаде той. — Надявам се, че няма нищо, което по някакъв начин да те посрами. Ако те попитам нещо, чийто отговор ще те вкара в беда, просто ми кажи.

Тя погледна чашата и я взе с очевидна неохота. Лоркин отпи от виното. Тя го последва и мускулчетата в краищата на устата й потръпнаха в лека гримаса.

— Не обичаш ли вино? — попита той.

Тя поклати глава.

— О! — той се огледа. — Тогава не го пий. Остави го настрани.

В начина, по който остави чашата колкото се може по-далеч, определено се усещаше неприязън. Лоркин отново отпи голяма глътка вино, обмисляйки следващия си въпрос.

— Има ли… има ли в начина, по който се държа с робите тук, нещо, което… не съм разбрал както трябва?

Тя бързо поклати глава. Твърде бързо. Той преосмисли въпроса си.

— Мога ли по някакъв начин да подобря общуването си с робите тук? Да опростя нещата? Да ги улесня?

Тя отново поклати глава, но този път не толкова бързо.

— Да не би да се правя на абсолютен глупак, когато се опитвам да общувам с тях?

Устните й потръпнаха в лека усмивка и тя отново поклати глава.

— Тук се поколеба — подчерта той, навеждайки се към нея. — Има нещо, нали? Не се правя на глупак, но правя нещо ненужно или глупаво, нали?

Тя се поколеба, след което сви рамене.

— Какво е то?

— Не е нужно да ни благодарите — каза тя.

След всички мълчаливи жестове, мелодичният й дрезгав глас бе истинско откровение. По гърба му полазиха тръпки. «Ако тя не беше робиня, мисля, че щях да съм извънредно очарован от нея. И ако не беше облечена с тази ужасна дреха, сигурно щеше и да е доста привлекателна».

Но Лоркин не я беше повикал, за да я ухажва.

— Аха — рече той. — Това е навик, който ние в Киралия смятаме за добри маниери. Но ако това ще улесни нещата, ще се опитам да не правя.

Тя кимна.

«Сега какво?»

— Освен ненужното благодарене на робите, има ли нещо друго в общуването ни с робите, което ни прави смешни в очите на свободните сачаканци?

Тя се намръщи и отвори уста, но после като че ли замръзна. Той видя как очите й блуждаят по пода край краката му, след което погледът й се плъзва встрани. «Тя се страхува как ще реагирам на отговора й».

— Истината няма да ме разгневи, Тивара — каза нежно той. — Вместо това ще ми е от огромна помощ.

Тя преглътна и наведе още повече главата си.

— Ако не вземете роб в леглото си, ще изгубите положението си в обществото.

В първия момент той се стресна, после се развесели. В съзнанието изникнаха десетки въпроси. Дали той и Денил се притесняваха, че ще изгубят статута си заради това? Трябваше ли да се притесняват? Каква ли вреда щеше да им нанесе бездействието им? Дали предишните посланици и помощниците им си бяха лягали с робите? Но най-важното бе — как свободните сачаканци щяха да разберат дали новият Посланик на Гилдията и неговият помощник спят с робите си?

«Очевидно тази информация не се пази в тайна. Все пак тукашните роби са собственост на сачаканския крал. Глупаво е да смятаме, че уменията ни в спалнята не се обсъждат».

Лоркин се усмихна при мисълта за всичките онези могъщи сачакански ашаки, които сплетничат като стари баби. Трябваше да разбере какви ще са последствията, докато Тивара бе склонна да говори.

— До каква степен ще го изгубим? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Знам само, че няма да ви уважават толкова.

«Това означава ли, че никой от предишните обитатели на Дома на Гилдията не е научил за това, защото никой от тях не е отхвърлил тази възможност? — той погледна към Тивара. — Само да ме беше погледнала. Поне веднъж, без да се колебае или да раболепничи. Да я видя изправена, изпълнена с увереност и безстрашие, или да видя в онези тъмни очи истинско желание, без колебание бих я отвел в леглото. Но така… не бих могъл. Не бих го направил дори за да помогна на Денил да спечели уважение в очите на атаките».

А и Денил едва ли щеше да вкара някоя от тези робини в леглото си.

— Общественото положение не ме интересува — каза той на Тивара. — За един мъж трябва да се съди по почтеността му, а не по това колко жени вкарва в леглото си — робини или свободни, по тяхно желание или по друг начин.

Тивара го стрелна за миг с очи, в които се четеше напрегнатост, но после бързо наведе глава. Белите й зъби проблеснаха, когато прехапа долната си устна, след което се намръщи.

— Какво има? — попита той. «Тя се страхува. Как ще се отрази това на нея? Но разбира се! Тя ще бъде наказана, ако решат, че не ми е доставила удоволствие». — Какво ще ти причинят?

— Те ще… ще ви изпратят друга. И после друга… — «И всичките ще бъдат наказани», като че ли искаше да му каже тя.

Той преглътна една ругатня.

— Ако го направят, ще поискам теб. Стига да го желаеш, разбира се — додаде той. — Ще разговаряме. Ще си разкажем за себе си и за страните ни или за нещо друго. Не виждам как по друг начин ще опозная Сачака, ако стоя по цял ден затворен в Дома на Гилдията, а наистина искам да науча повече за твоя народ. И за теб. Как ти се струва това? Ще се получи ли?

Тя се поколеба, после кимна. Изпълнен с облекчение, той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Тогава ми разкажи за себе си. Къде си родена?

Докато тя му описваше дома за размножаване, където бе отгледана, той чувстваше как ужасът на разказа й се смекчава от нещо необяснимо. Тя разговаряше с него. Най-накрая един сачаканец общуваше с него по начин, различен от заповедите и отговорите. Никога не му беше хрумвало, че в Сачака може да се чувства самотен. Докато я слушаше, той осъзна, че тя внезапно започва да му изглежда все повече като човек — нещо, за което по-късно може би щеше да съжалява. Но сега само се отпусна и се заслуша в красивия, хипнотизиращ глас на тази робиня, като се наслаждаваше на всяка дума.

 

 

Покривът на заложната къща бе изненадващо здрав. Сери и Гол се бяха изкатерили върху него няколко часа по-рано, когато градът потъна в мрак. Двамата бяха отместили тухлите, които едно улично хлапе бе размърдало през деня и сега надничаха пред пролуките в стаята, където се намираха най-ценните книги на Макин, сред които и новата книга за лечителската магия. След като го посети, преструвайки се, че я разглежда за пръв път и се погрижи Макин да не я продаде преди Сери да се върне с парите за нея, той посети няколко от заведенията под негова закрила, като не спираше да се хвали с ценната книга, която ще закупи веднага, щом му бъде върнат някакъв дълг — най-вероятно на следващия ден.

«Нощта ще е дълга — помисли си Сери, като внимателно протегна единия си изтръпнал крак. — Но ако всичко върви по план, повече няма да ни се налага да лежим тук през нощта. Трябва просто да се надяваме, че Ловеца на Крадци е магьосник… и има нужда от ново познание… и е научил за днешните ми хвалби… и тази вечер няма някаква друга, по-важна работа».

Сери трябваше да признае, че разчита само на слухове и предположения. Лесно можеше да греши за много неща. Магьосникът, който бе преминал през заключените врати в убежището му, можеше да не е Ловеца на Крадци, а някой друг. Можеше и да не е клиент на Макин.

«Но пък идеята не е чак толкова щура, че да не я изпробваме. Освен това е единствената ни следа».

Той се размърда и опъна другия си крак. В такива моменти особено силно усещаше, че остарява. Вече не можеше да се катери по стените на сградите само на ръце или да прескача толкова безстрашно от покрив на покрив. Мускулите му се сковаваха бързо на студения въздух и се възстановяваше по-дълго време след някакво голямо усилие.

«И наблизо няма някоя красива сачаканка, която да ме улови с магията си, ако покривът се срути».

В съзнанието му се върнаха старите приятни спомени. Савара. Загадъчна. Съблазнителна. Опасна. Умел боец. Тренировките с нея бяха вълнуващи и предизвикателни и той бе успял да научи доста полезни номера. Тя знаеше твърде много за сделката му с Върховния повелител Акарин — да убива освободените сачакански роби, които ичаните изпращаха в Имардин като шпиони и да разкрие слабостите на Гилдията. Но освен това бе осъзнал, че няма лесно да се отърве от нея. Че е по-добре да й намира занимания, да я кара да си мисли, че му помага, без да я допуска твърде близо до истината.

«Но тя се усети много бързо». А после настъпи онази нощ, когато двамата наблюдаваха как Сония и Акарин се бият и убиват жената ичани. Битката доведе до срутването на покрива под краката им, но Савара го спаси от падане с магията си. След това нещата станаха твърде лични…

След ичанското нашествие тя си тръгна, върна се при хората, за които работеше. Той повече не я видя, макар често да се чудеше къде ли е и дали е все още жива и здрава. Сигурно бе попадала в много други опасни ситуации и бе напълно възможно някоя от тях да е довела до смъртта й.

«Никога не съм бил влюбен в нея — напомни си той. — Нито пък тя в мен. Възхищавах й се заради тялото и ума й. Тя ме намираше за полезен и забавен съюзник, и за добро развлечение. Ако беше останала, нямаше…»

Вниманието му бе привлечено от звуци в стаята. Сери отново надникна през процепа между керемидите и видя двама души да се изкачват по стълбата към малката стая. Единият разпозна веднага: Макин, който носеше фенер. Другият беше жена с маслинена кожа.

— Това ли е? — попита тя. Гласът й имаше странен акцент и бе подрезгавял от възрастта, но тя се движеше с енергичността на млад човек. «Ловеца на Крадци е жена? — помисли си Сери. — Това е… интересно. Очевидно съм обречен да познавам или да бъда мишена на много могъщи и опасни жени».

— Да — отвърна Макин. — Това е. Те са вътре. Но…

— Отвари го! — нареди жената.

— Не мога! Те взеха ключа. Казаха, че не мога да я продам на никой друг, преди да се върнат с парите.

— Какво? Лъжеш ме!

— Не! Ненененене! — собственикът на заложната къща разпери ръце и отскочи от нея. Поведението му беше малко странно за някой с една глава по-висок от жената, която пристъпваше към него. «Сякаш знае, че тя е много по-опасна, отколкото изглежда».

Жената размаха ръце.

— Марш оттук! — нареди му тя. — Остави фенера, махай се от магазина и не се връщай до утре.

— Да! Благодаря ти! Съжалявам, че не мога…

— ВЪН!

Той хукна обратно по стълбите, сякаш подгонен от див звяр. Жената изчака, заслушана в стъпките на Макин. Звукът от затръшването на входната врата отекна в ушите на Сери. Тя се обърна, погледна към сейфа и изпъна рамене. Приближи го бавно, клекна пред него и застина. Сери не можеше да съзре лицето й, но видя как раменете й се повдигат и се смъкват, докато си поемаше дълбоко дъх.

Миг по-късно ключалката изщрака.

Гол тихо ахна. Сери се усмихна мрачно. «Ключалките не се отварят по собствена воля. Тя сигурно използва магия. Разполагам с доказателство, че в града има отстъпник». Все пак нищо не доказваше, че тя е Ловеца на Крадци, но ако беше?“ При тази мисъл го полазиха тръпки. Беше ли тази жена убиецът, премахнал толкова много Крадци?

Тя разглеждаше книгите в сейфа. Сери разпозна една от магическите. Жената я отвори, прелисти я, промърмори нещо и я хвърли настрани. Взе друга и също я разгледа. След като мина през всички томчета, тя бавно се изправи, сви юмруци и промърмори някаква непозната дума.

„Какво каза тя? — Сери се намръщи. — Я чакай малко. Това е чужд език. Тя не е оттук! — но жената не беше говорила достатъчно, за да може да разпознае езика й или дори акцента. — Защо не каже още нещичко? Цяло изречение, а не само една ругатня“.

Но жената мълчеше. Тя обърна гръб на сейфа и съдържанието му, което беше пръснато из стаята. После тръгна към стълбището и се изгуби в мрака. Външната врата се затръшна отново и стъпките й постепенно заглъхнаха в уличката.

Сери стоеше умълчан и неподвижен, докато не се убеди, че ако някой бе чул виковете й, вече бе изгубил интерес и повече не наблюдаваше магазина. Той се замисли за плана си. „Намерихме нужната информация. Единствената изненада е, че магьосникът се оказа жена, и то чужденка. Това не я прави по-малко опасна, независимо дали тя е Ловеца на Крадци или не. А и щом чуждестранни магьосници са се заселили в Имардин, Сония със сигурност ще иска да го знае“.

Както и Скелин. Дали да му го съобщи?

„Нямам доказателство, че тя е Ловеца на Крадци. Мога да докажа единствено, че е отстъпничка. Предпочитам Скелин да не знае, че все още поддържам връзка със Сония. Ако Гилдията залови тази жена, те ще прочетат съзнанието й и ще разберат дали тя е убийцата. Ако не е, значи няма какво да му казвам“.

А ако беше… е, щом Гилдията открие и залови отстъпничката, тогава нямаше да остане Ловец на Крадци, който да го притеснява.