Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (65)

XXII

2 декември

Тази сутрин се зарадвах, като видях, че времето е свежо и топло като през пролетен ден. Можеше да зърна още веднъж дъщеря си, за да не прекарам напразно последния си ден в Истанбул. Сега те живееха в една вила между Хисар и Бебек. През ясните и топли дни жена на средна възраст водеше Мебруре в градината за деца в Бебек.

През този сезон градината е доста пуста. Няма никой друг, освен бавачките с бели престилки, извели децата на разходка, и накацалите птици, търсещи изронени остатъци от храна посред сухите листа.

От деня, в който случайно съзрях Мебруре сред тези деца, често посещавах градината. Сядах на пейка в някой безлюден край на градината и чаках да се появи. Към обяд дъщеря ми, движейки се пред бавачката си в червено мини автомобилче, пристигаше заедно с куклите си.

Мебруре е боязливо дете… Не се осмелява да се присъедини към децата, които се гонят, катерят се по дърветата и се боричкат… Забавлява се, като ги наблюдава отдалече…

Бавачката й понякога се унася в приказки с другите прислужнички… Мебруре се приближава към пейката, на която седя… Между нас съществува тайно приятелство, без да си говорим. Гледа ме уплашено, когато закачам някое клонче на автомобилчето й, до което тя не може да стигне поради ръста си, когато пълня с пясък кофичката й, и се смее. Нежно погалвам косата й.

Един ден дъщеря ми ме накара да заплача като дете. Бавачката й пак бе се присъединила към останалите прислужнички. Мебруре бе седнала върху пясъка на едно отдалечено място, него ден люлееше куклите си в малка люлка вместо в мини автомобилчето. Бавно се приближих до нея. Толкова бе заета, че не ме забеляза.

Мебруре приспиваше куклите си с грижовността на една мини майка, с нежното си гласче им пееше онази стара приспивна песен, приспивната песен на майка й, която изпълнявах на цигулка в Бозяка.

Значи от времето, когато дъщеря ми се е родила като сираче, всяка вечер е била приспивана с тази песен.

 

 

Днес в градината видях нещо необичайно. Децата и бавачките се бяха скупчили насред градината и разгорещено спореха за нещо. Забелязах, че двайсетинагодишно момиче ме посочи. Всички глави се извърнаха. Една пълна, държаща се нахално прислужница арменка, която бе привикнала да ме вижда там, се засмя и се приближи до мен.

— Извинете, бейефенди, имам една молба — подхвана тя. — Бавачките и осем-десетгодишните деца си бяха организирали, като забавление, чудно състезание… Бяха накичили с последните, съхранили се в градината цветя малчуганите, участници в състезанието… Ала така и не успели да се разберат по какъв начин да определят различните етапи на състезанието… Помежду им избухнала разправия…

Накратко, искаха да ме назначат за съдия. Молеха ме за това. Усмихнато приех. Малчуганите започнаха един по един да минават пред мен. Бяха четири-петгодишни красиви дечица. Хващах за ръцете всяко от тях, вдигах го във въздуха и после го оставях на земята.

Като усетих, че наближава редът на Мебруре, съвсем явно се развълнувах. Мислех си, че щом доближа лицето на дъщеря си до моето, няма да мога да запазя самообладание. Че все някой жест ще издаде тайната ми. Напълно еднаквите ни тъмносини очи щяха всичко да кажат… Това внезапно ми напомни за „Черните звезди“, за нещастния принц, ослепил се с нажежено желязо, за да не познае сред всички девойки своята любима…

За да прикрия сбралите се в миглите ми сълзи, затворих очи, не можах за последен път да погледна дъщеря си…

 

 

Утре тръгвам за Измир. От там, без да се задържам, ще ида в Сейдикьой. Не понасям повече самотата си… Последната ми надежда е сестра ми Афифе… От години животът ни минава разделено… Но какво значение има? Тя ми остана единственият скъп спомен от миналото… Ще заприличам на човек, завърнал се при огъня на огнището след притеснително нощно пътуване сред снежната виелица. Ще затворя очи, докато моята сестра ми говори за миналото, за мама, за бедняшката ни къща в Тилкилик… Отново ще се озова в атмосферата на ония дни… Тъжният и достоен покой на детството ми пак ще се промъкне в душата ми… От душата ми ще се изличат безсмислените надежди, болестните вълнения, бурните страсти на последвалите години… Усещането за време ще секне… Нищо няма да чувствам, най-вече нищо няма да чувам… Ще се посветя доброволно на закрилата на душата си. Ще стана безцелен, безчувствен, достоен и щастлив като мъртвец… Такова душевно спокойствие очаквам сега да получа от сестра си.

От снощи съм в Сейдикьой… Пристигнах, когато наоколо се беше смрачило. Валеше студен зимен дъжд.

Отведоха ме в мрачен на вид чифлик, приеха ме в стая, в която току-що запалената лампа още не бе разпръснала мрака. Едър мъж с големи рунтави мустаци попита как се чувствам. Боязливи деца с върха на устните си ми целунаха ръка. Погалих ги по главите, без да се осмеля, без да намеря сили нещо да кажа.

В тази стая, сред този едър мъж и притесняващите се да се доближат до мен деца, се чувствах абсолютно самотен. Доскоро, докато под проливния дъжд вървях през полето, се чувствах по-малко самотен.

Не намирахме какво да си говорим. Свако ми попита най-голямата си, петгодишна дъщеря:

— Къде е майка ти?

Със стеснителна простодушност детето отговори:

— Облича си новата рокля…

Усмихнах се горчиво. Сестра ми има нужда да си облече новата рокля, за да ме приеме… Вероятно искрено се притеснява от ненавременния гост.

Вратата се отвори. Влезе дебела домакиня със същото боязливо поведение като на децата. Приближи се, сякаш се срамуваше. И сериозно каза:

— Добре дошли, батко. Да ви целуна.

Със студените си устни, които усещах като лед, леко я целунах по челото. Всички седнахме в различни ъгли. В стаята властваше мъчителна тишина. Не бе се наложило да говоря за нещата, за които нетърпеливо мислех дни наред. Какво общо имаше със сестра ми тази дебела, равнодушна, чужда, провинциална жена? В нея вече не смогвах да открия дори сините очи на мама.

Заговорех ли, Афифе се правеше, че ме слуша. Но умът й бе изцяло зает с нещо друго. Притесняваше я неуместното поведение на децата, правеше им знаци с вежди, с очи.

После се уплаши, че ще я порицая заради дупката в чорапа на мъжа й. Направи му знак да си обуе чехлите. Най-накрая впери очи в забравения на миндера, на който седях, парцал. Правейки се, че ми поднася цигара, го взе и го скри зад миндера.

Като седнахме на трапезата, каза:

— Не се срамувай толкова, батко… Какво да правим, ние сме селяни.

Щом се нахранихме, тутакси ме отведоха да си легна в една чиста стая. Като се разделяхме, сестра ми попита:

— Дълго ли ще останете, батко?

Но внезапно се засрами, сякаш бе допуснала грешка.

— Да не си помислите нещо. Не за това, ей богу… Място има — каза тя засрамено.

— Не — отговорих, — отбих се пътьом… Ще остана ден-два… Исках да посетя гроба на нашата майка…

Нашата майка!… Изричайки тези думи, сърцето ми пърхаше като птиче. Мислех, че тези думи ще окажат въздействие. Ще се пробуди у Афифе съвместното ни детство, когато спяхме в един креват… Не. Афифе сбърчи вежди.

— Още не сме направили камъка — обясни тя. — Малко е срамно от хората, ама…

Не намерих какво да отговоря… Казвайки ми „Аллах със спокойствие да те дари“, сестра ми напусна стаята.

Тази сутрин потърсих гроба на мама, намерих го… Показаха ми занемарен гроб без камък в занемарено, сумрачно място на гробището.

Седях там с часове. Припомних си миналото — от деня, когато татко свиреше на уд в затвора, до деня, когато се разделих с мама.

Като дойде време да си тръгна оттам, с горчива усмивка казах:

— Имал съм право, мамо. Още почти дете, роптаех, казвайки ти „В живота аз съм от победените, мамо…“. Не вярваше, смееше се… „Ти още по-хубави дни ще видиш, Кенан!“ — отговаряше ми тя… Виж и ти хубавите ми дни, майчице… Сега, в единия край на това гробище, завиждам на твоето спокойно и достойно щастие, майчице…

 

 

Шест месеца по-късно в един от измирските вестници бе публикувано следното съобщение:

„С тъга научихме, че вчера се е самоубил Кенан бей, племенник на по-предишния кмет на общината Саиб паша. Изтерзаният от нервно разстройство Кенан бей от няколко месеца бе избрал самотата в лозето на вуйчо си в Бозяка. Беше интелигентен и родолюбив младеж. Беше един истински маестро. Огромна загуба е да умреш млад, когато си в разцвета на силите си да сътворяваш.“