Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (63)

XX

12 септември

Във вечерния мрак се бях подпрял на едно дърво. Когато сред пътниците, слезли от последния параход, съзрях Ведат, ускорих крачките си. Забързано преминавах край него. А той ме хвана за ръката.

— Какво става, Кенан? Накъде си се разбързал?

Престорих се, че току-що го виждам.

— Ти ли си, докторе? — отговорих. — Към парахода. Ах, не ме задържай…

Приятелят ми се разсмя:

— Напразно се мориш. Последният параход замина…

Плеснах ръце с неискрено съжаление.

— Какво говориш, за бога… Ай, ай… Ще се наложи да отида до Истанбул с лодка… Но доста отдавна се боя от морето… Друг изход обаче нямам…

— Каква работа имаше тук?

— Бях дошъл да посетя един приятел, баща му почина…

— Къде живее приятелят ти?

— Тук някъде… Не знам името на квартала… Доста далечко е… Ще мога да намеря лодка, нали?

— Непременно ли трябва да заминеш? Работа ли имаш?

— Не, нямам работа… Но трябва да замина… Няма да прекарам нощта на улицата я… Пък и тук хотели няма… Невъзможно е да се върна в онази траурна къща… Ето защо друг изход, освен лодката, нямам…

— Напротив, драги мой… Ще бъдеш мой гост… С теб ще изкараме една прекрасна нощ… Тъкмо и луна има…

— Как така, ти тук ли живееш?

— Не в собствената си къща, но така се води. От няколко дни съм в Бейлербей…

— Така ли?

— Нали ти казах…

— Кога?

— Предния ден в лекарския ми кабинет… Дори направих цяло поетично описание на лунната нощ в кьошка на леля ми.

Със същата притворена изненада казах:

— Не си спомням.

В миналото с Ведат се виждахме един път в месеца или в годината. Отношенията ни бяха почти официални. През последните месеци правех всичко възможно отношенията ни да станат по-близки, измислях си какви ли не поводи, за да се виждаме всекидневно.

Приятелят ми продължаваше:

— Тази случайна среща, Кенан, е много хубава… Ако желаеш, с теб ще се поразходим малко на лунна светлина…

Свих устни, за да не издам радостта си, за да не съм невъздържан:

— Не знам, но… Боя се да не те притеснявам.

Колко бях се намъчил и уморил, за да подготвя тази комедия. Снощи пак на същото място бях чакал Ведат. Бях се принудил да се върна в Истанбул с лодка, след като приятелят ми не се появи. Лелята на Ведат живееше в голям кьошк в началото на леко полегата стръмнина. Когато влязохме през вратата с желязна решетка, приятелят ми посочи малка бяла къща.

— Ламия ханъм живее там — каза той.

— Така ли? — отговорих машинално.

Влязохме вътре… Лелята на Ведат бе възрастна ханъмефенди. Прие ме доста радушно.

След вечеря приятелят ми искаше да ме изведе на разходка на лунна светлина. Отказах под предлог, че съм уморен, казах, че предпочитам да поседя в градината с ханъмефенди…

Бях насочил разговора така, че ханъмефенди да заговори за музика:

— Ах, Кенан бейефенди… Вашата цигулка е нещо фантастично.

Ведат унило поклати глава.

— По-правилно е, лельо, да се каже беше, за съжаление я изостави… Вече не свири…

— Защо?…

— Кенан е странен… А си има и други причини…

Възрастната ханъмефенди не попита какви са тези причини. Само поклати тъжно глава. Ведат й бе казал, че поради неясни разногласия съм се разделил преди време с жена си.

А аз, тъкмо обратното, развеселено казах:

— Много ми се иска тази вечер, ханъмефенди, да изпълня желанието ви, а и да свиря на цигулка в такава лунна нощ, за мен е истинска наслада… Ако имахте в къщата цигулка.

Ведат на секундата скочи.

— Да си жив, Кенан. Щом ти пожела, цигулка ще изнамеря… Мисля, че у съседа Нусрет паша има цигулка. Нали, лельо?

 

 

Половин час по-късно горе, в салона с отворени към луната прозорци, се приготвих да свиря. Отначало в пръстите ми, в сърцето ми се усещаше някаква тежест, наподобяваща колебание, страх. Бавно затворих очи. Опряла русата си къдрава главица на коленете на майка си, Мебруре е заспала… Ламия, под светлината на леко озаряващата русата й коса голяма лампа, се е отдала на едно от ръкоделията си, които свършване нямат… Внезапно познава звука на цигулката, прииждащ от лунната нощ навън… Внимателно полага главицата на детето си върху миндера… Отправя се към отворения прозорец… Вече би трябвало да говоря, би трябвало да говоря с езика на музиката за голямата безумна любов, която преди време не успях да обясня с думи… Музиката надава все по-безнадежден вопъл… Извръщам лице към мрака, върху цигулката ми капят сълзи… Изпълнявам мелодията, която една нощ Ламия слушаше, облегнала глава на пианото… Убеден съм, че в този миг тя плаче заедно с мен… Вече се намерихме, нали, Грозденце? Когато отново те видя, нали няма да ме гледаш като чужд, нали няма да събереш кураж, за да изречеш „малко изтънчено забавление за устните и сърцата ни“?