Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (61)

XVIII

20 юли

Днес в Тюнел^[1] срещнах случайно доктор Ведат. Приятелят ми, щом ме видя, се изненада:

— Каква невероятна случайност, Кенан — каза той. — Бях чул, че си заминал за Измир… Значи все още си тук…

— Ще замина скоро… Но по всяка вероятност на друго място, не в Измир.

— Къде?

— Още не съм решил.

Ведат ме погледна, понечи да каже нещо. Ала незнайно защо се отказа. И продължи в типичното за него иронично, весело настроение:

— Ще ти препоръчам да избереш някое по-прохладно място. Тази година лятото е същински ад… Веднъж през тези месеци ми се случи път към Румъния… Ах, че прекрасно, скъпи мой… Не мога да ти опиша… В сравнение с нея Тюнел е едно нищо…

Аз се засмях:

— Какво чудесно сравнение, Ведат.

Вдъхвайки хладния, влажен въздух на Тюнел, той отговори:

— Ако питаш мен, в жарките летни дни Истанбул си няма по-прекрасна вила от Тюнел… Ако зависеше от мен, щях да прекратя пътуванията през него… Като начало бих отворил вратите… Да се поразхладят бедняците… Ей богу, нито на парк прилича, нито на Гьоксу, нито на Чамлъджа… Колко прекрасно ще е да се разхождаш в тая прохладна тъмнина… Днес доста се уморих, Кенан. Трудно е да се работи в горещината. А и още не съм приключил… Преди половин час излязох от болницата… Сега тичам към лекарския кабинет… Ти накъде?…

Направих неясен знак с ръка.

— На никъде… Обикалям… Малко въздух да глътна…

Смесихме се с тълпата, излязла от Тюнел… Ведат ме подхвана за ръката. Протегна другата си ръка към дразнещата светлина, която сякаш трептеше пред очите ни, току-що отървали се от тъмнината на булеварда.

— Хубаво си решил да се поразходиш на въздух, Кенан — каза той. — Искам да ти предложа нещо… Хайде пък днес и аз да се поразсея… Вчера открих един нов парк в Бомонти… Понеже хората все още не са свикнали с него, там е пусто… Но е кътче от рая, драги мой… Толкова е красиво, толкова е прохладно… Ще изпием по бира, ще си прекараме там времето. Какво ще кажеш?

— Да, но преди малко говореше за пациентите си.

— Ама че си човек… Много благодаря, но моите пациенти и да изчакат един ден, няма да умрат… Съгласен ли си? Виж, всъщност скоро ще се разделим… Ще бъде нещо като сбогуване.

След раздялата със съпругата ми бях станал кротък човек с мек нрав. Накъдето ме победяха, натам потеглях, същинско дете.

— Хубаво, да вървим.

— Само че за две минути трябва да свършим една работа… Отскачаме до лекарския кабинет… Чакам известие и… Ти ще ме изчакаш пред вратата… Влизам и излизам на секундата…

— Добре, хубаво… От теб завися, Ведат…

След четири-пет минути стигнахме до лекарския кабинет на Ведат. Приятелят ми каза:

— Ти не се мори, ей сега се връщам… — И бързо се изкачи по стълбището.

Обикалях по тесния, сумрачен коридор пред вратата, чаках Ведат, разглеждайки снимките на някакво фотографско ателие… След няколко минути приятелят ми се провикна най-горе от стълбището:

— Кенан, умолявам те, качи се за малко… Изникна нещо неочаквано… Ще ме поизчакаш малко…

— Да не те притеснявам… Както и да е… Друг ден ще отидем… Пусни ме да си вървя… — отговорих аз.

Ведат бе слязъл до средата на стълбището. Продължаваше с настояванията:

— Невъзможно… Ако постоиш половин час в чакалнята… Ангажиментът ми може би няма да отнеме и толкова…

Ща не ща, изкачих се горе. Ведат ме покани в чакалнята, заотваря прозорците, за да нахлуе вятър откъм морето, поръча ми кафе, предложи ми цигара, разпръсна пред мен илюстровани списания.

— Отдавна лекувам гърлото на едно детенце… Веднъж на два дни го посещавам в дома им… Днес майка му го е довела тук… След малко си тръгват…

Оставяйки ме сам, Ведат бе влязъл в кабинета си. Зарязах списанията на масата, подпрях ръце на прозореца и замислено се загледах в Босфора.

Не знам колко време бе минало. Но ангажиментът на Ведат се проточи. Бях започнал да позадрямвам пред ленивата и уморителна лятна гледка.

Ненадейно в стаята се чу лек шум, част от илюстрованите списания се хлъзнаха от масата на пода. Извърнах глава. Видях три-четиригодишно дете. Беше се промъкнало тук през полуоткрехнатата врата на кабинета и изтегляйки края на покривката, бе съборило списанията на пода. Поуплаши се от стореното и гледайки неодобрително, се готвеше да избяга.

Постарах се да не го изплаша, отидох до него, улових го за тъпичката китка и казах:

— Няма нищо, момичето ми, да ти подам ли картинките?

Свеждайки русата си къдрава главичка, детето криеше личицето си и не издаваше звук. Хванах го за ръчичките, поисках да го взема в прегръдките си. То, усетило намерението ми, седна на пода и с една ръка прегърна края на масата. Тогава и аз седнах на пода до него, лекичко го хванах за брадичката и повдигнах лицето му… Бе боязливо дете с изящно, нежно лице и тъмносини очи… Все още не издавеше и звук, само ме гледаше с потрепващите си очи.

Не се разсърди, когато го взех в прегръдките си. Седнахме на дивана до прозореца. Започнах да му показвам снимките в списанията. Бързо свикна с мен. Но не продумваше.

Помислих си: „Вероятно това е малкият пациент, за когото бе споменал Ведат.“ Гледайки лицето му, усетих как съвсем безпричинно се натъжих.

Това лице, тези очи ми въздействаха като неясен, поизбледнял спомен.

От унесеността ме пробуди силният глас на Ведат. Внезапно отваряйки вратата, приятелят ми се провикна: „Мебруре!“

Като ни видя толкова близо един до друг, каза:

— Там ли си, чародейке? Я колко бърже сте станали приятели!

С доволна усмивка Ведат тръгна към нас. Но изведнъж се спря по средата на стаята. Удари се по челото, сякаш се беше сетил за нещо изключително.

— Съвсем оглупях… Като те видях днес, се сетих… Та вие се познавате.

Изправих се смаяно.

— С кого… С кого… Какво говориш, Ведат?

Приятелят ми не отвърна, бързо се върна в кабинета си и отвори вратата:

— Моят гост е стар ваш познат, Ламия ханъм… Композиторът Хюсеин Кенан… Не желаете ли да се видите?

В рамката на вратата, която сега ми се стори по-дълбока и по-тъмна, се очерта силуетът на изящна жена в черен чаршаф. В очите ми се набиха най-напред, на фона на черното, русите коси над челото и цветът на зелените очи. Не изпусках от ръцете си малкото момиченце, което в тази една секунда изневиделица се превърна в мое дете, не намирах сили да сторя дори една крачка, да кажа дори една дума.

Струваше ми се, че моята обърканост не продължи дълго. Гласът на Ведат пробуди у мен мощен защитен инстинкт. Все още не проумявам как успях, без да издавам своята обърканост, да се съвзема, да я погледна, да изрека спокойно първите думи.

— В Кютахия понякога говорех за теб, Кенан. Ламия ханъм споменаваше, че известно време сте били съседи по лозе в Измир, че на няколко пъти е пожелавала да чуе твоята цигулка, че един-два пъти сте разговаряли дори… Преди малко, докато ти си седиш тук, а ние вътре си говорим, изобщо не ми и хрумна, че се познавате…

Ведат не спираше да приказва, скачаше непрекъснато от тема на тема. Аз, взел на коленете си Мебруре, седях на разположения в сумрака диван в ъгъла, Ламия седеше на крайчеца на стола до вратата. Погледнах я боязливо, сякаш през болнави, лека-полека навикващи на светлината очи. Срещу мен седеше Грозденцето със своето усмихнато, леко луничаво лице, с меланхоличните си зелени потрепващи очи, с изящните, спуснати върху широкото чело кичури. И все пак душата ми не вярваше, че я виждам, мислех си, че сънувам.

Без да сме набрали кураж да се погледнем в очите, ние изричахме безсмислени, банални, протоколни думи.

Стенният часовник удари седемнайсет часа. И сякаш очаквала този знак, тя мигом скочи от мястото си.

— Време е за парахода… С ваше позволение аз да тръгвам…

Заговориха надълго и нашироко с Ведат за лекарства, за рецепти. Приятелят ми я уверяваше, че до две седмици детето ще оздравее напълно.

С Мебруре в прегръдките си, аз продължавах да седя в ъгъла, страхувах се да не издам страданието си с някой непредпазлив жест, с някоя дума, с някой поглед…

Ламия стори крачка към мен, за да вземе детето.

Ведат с шеговит тон каза:

— Колко бързо свикна палавницата. Виж, и преди малко исках да ти кажа, Кенан… Мебруре ми е годеница… Да не си посмял да я изкушиш… Ще се скараме…

Сведох се, за да оставя една плаха целувка върху косите на малката. Но не се осмелих. Само я погалих по главицата.

Без да ме гледа, Ламия каза:

— Довиждане, бейефенди… Радвам се, че ви видях отново.

Нямах сила не да отговоря, а дори да произнеса една думичка на учтивост. Слава богу, Ведат се намеси в разговора, изпращайки Ламия:

— До ден-два ще се отбия при леля ми в Бейлербей. Като отида, ще ви съобщя. Там ще видя и Мебруре, става ли? А, леля ми ви е сърдита… Съседи сте, а изобщо не я посещавате…

 

 

Ведат доста дълго се бе задържал навън. Като се върна в стаята, с доволна и състрадателна усмивка ми заразказва за Ламия:

— Колко кротка и нежна жена, като ангел е… И не само външно е такава, душата й също е деликатна, направо й се възхищавам… Каквото ще да ми приказват… На тоя свят няма по-добър възпитател от страданието… Знаеш ли какво го е сполетяло това злощастно момиче?

Равнодушно гледах през прозореца.

— Не — отговорих, — впрочем познавах я твърде малко. Тогава беше дете.

— Горката, сполетяла я трагедията на прелъстяването. Изпратили я с невръстното й детенце в Кютахия. Там се омъжила за един от роднините ми. После по някакъв незначителен повод се разведоха. Сега е тук. Живее сама в Бейлербей.

Със същото равнодушие попитах:

— Продължава ли да се среща със семейството ти?

— С мама, естествено, не се вижда. Но с леля ми… Впрочем между мама и леля от време на време възникват неразбирателства. Леля ми, разбира се, нямаше притеснения да се вижда с Ламия ханъм. А тя, горката жена, при все че е доста любезна, отбягва да се срещат. Хайде, Кенан, достатъчно време изгубихме. Давай да тръгваме.

 

 

Нямах надежда, че ще видя Ламия… Мислех си, че живее в друг свят… Когато през ума ми минеше мисълта за възможността някой ден, на някое най-неочаквано място да я срещна случайно, си казвах: „Невъзможно е, аз не бих издържал вълнението на този миг.“

Днес, когато с Грозденцето се погледнахме очи в очи, когато най-неочаквано държах в прегръдките си своето дете, не бях изпитал нищо друго, освен мъчително объркване. После, в минутите, когато стояхме един срещу друг, страхът да не излезе наяве тайната ми бе стиснал сърцето ми като в менгеме. По-късно обаче, докато с Ведат седяхме в онова хладно и немноголюдно казино, в сърцето ми започна да се заражда дълбока радост. Тази радост, също като напиването, нарастваше от минута на минута; преоткривах наново, в пълната й мощ, насладата, която от месеци беше изчезнала, насладата да живееш.

По време на разговора ни подразбрах от Ведат някои нещица за Ламия. При сбогуването ни приятелят ми попита кога заминавам.

Усмихнато му отговорих:

— Знаеш, че мястото, където мога да ида, не е конкретно… Имам такава идея, такова желание… Но кога? Оставил съм го на случая…

Късно е. Не ми се спи. Не е ли грях такава щастлива нощ да бъде прекарана в сън? Отново намерих Ламия… Убеден съм, че онази стара лятна любов е жива още в сърцето на Грозденцето. Възможността да я видя отново до няколко месеца, дори вероятно до ден… Ех, че е прекрасно… Напразно, напразно бях престанал да вярвам в живота…