Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (6)

VI

Една привечер Кенан се връщаше от кулата на Шеми Деде. Край портата към съседските лозя забеляза жена в тъмносин чаршаф^[1]. Стоеше в сянката на огромна смокиня, чиито клони се спускаха през оградата към пътя, придърпваше към лицето си един от клоните с широки листа така, както човек се прикрива от слънцето.

Кенан забеляза, че жената с тъмносиния чаршаф е Ламия, едва след като я отмина.

Грозденцето му се усмихваше със свенлива, озарила розовото му личице усмивка.

Младият мъж се засмя и се насочи към Ламия.

— За малко да не ви позная, Ламия ханъм. С този чаршаф ми заприличахте изведнъж на млада госпожа… Честито!…

Ламия не се осмеляваше да го погледне. И разтреперено заобяснява:

— Аз впрочем нося чаршаф още от миналата година. Тази сутрин с леля ходихме до Измир и затова…

— Колко непоносимо нещо в тая горещина…

— Да, разбира се… Да бяхте видели сватбарската къща… Беше ужасно горещо… Една жена дори припадна…

— Вие на сватба ли бяхте?

— Да… После се отбихме на чаршията…

— Ето защо значи сте толкова елегантна, Ламия. Булката поне беше ли хубава колкото вас?

Грозденцето се изчерви още повече. Миглите му, устните й потреперваха, извърна главата си настрани.

— Кога пристигнахте?

— Току-що… Видях ви от кабриолета.

— Защо стоите тук?

Ламия се заколеба, после сведе поглед и засрамено отговори:

— Чаках вас…

— …

— Нося ви поздрави…

— От кого?

Макар да се чувстваше много неудобно, Ламия не успя да възпре смеха си и, прикривайки все още лицето си с клона, каза:

— От Нимет ханъм.

Беше уверена, че това име ще окаже въздействие върху Кенан. Самата тя трепереше с вълнението, което бе сигурна, че ще забележи у него, и начесто премигваше с клепачи.

— Благодаря, Ламия ханъм… Къде видяхте Нимет ханъм?

— Минавах по „Пештемалджъларбашъ“… Те излизаха от магазин „Гюнешли“… Хрумна ми, че може да ги видя…

Ламия за пръв път днес се осмеляваше да разговаря продължително с Кенан.

Преди седмица свекървата и зълвата на Нимет ханъм бяха пристигнали от Маниса. Докато си тръгнеха, младата жена щеше да е принудена да стои в къщата си в Каршъяка. Това събитие се беше превърнало в голямо нещастие за Ламия. Губеше не само кака си Нимет. Вече нямаше смелост да ходи при Кенан и денонощно се молеше тези неучтиви гости бърже да се върнат в Маниса.

Не само тези бяха донесените от Ламия вести от Измир: на връщане, в кабриолета, си бе подготвяла една по една думите, които трябваше да му съобщи. Имаше такива вести, такива радостни вести, че нейната значимост щеше да нарасне в очите на Кенан, той щеше да бъде принуден да я погледне с интимността на онази красива безумна любов. Нарочно удължаваше разказа си как видяла кака си Нимет пред магазин „Гюнешли“, в очакване на неговите въпроси.

Кенан обаче смени темата, без да попита нищичко. Ламия си помисли, че съществува вероятност той да се притеснява.

— Знаете ли кога ще пристигне кака ми Нимет? Не утре, вдругиден… Събота вечерта… Какво ще ми даде Кенан бей за радостната вест?

За пръв път произнасяше името му, за пръв път имаше куража да поиска нещо от него.

Това момиченце, с неговите простосърдечни думи, започваше да забавлява Кенан. Постепенно Ламия ставаше по-смела и, потрепвайки с устни и клепачи като готово да се разплаче дете, продължаваше да говори:

— Предоволна съм, че кака ми Нимет пристига, Кенан бей… Аз всичко знам… Не се бойте, никому нищо няма да кажа… Вече колко дни страдам заради вас двамата… Снощи забелязах… Стаята ви бе тъмна… Не запалихте лампата, не свирихте на цигулка… Уплаших се, помислих си да не би Кенан бей да е болен, Аллах да го пази…

Ламия изрече това с такава невинност, че за да не прихне от смях, Кенан захапа устните си. Защото двамата с Нимет бяха прекрачили границата, бяха стигнали до състояние на дръзка и смела лудост. Предишната вечер, когато прозорците са останали тъмни, а цигулката без звук, те бяха прекарали заедно в един хотел, в „Буджа“.

Вероятно и Нимет ханъм поне мъничко се е забавлявала с простодушието на Ламия.

— Много ми се искаше да видя самия Кенан бей и цигулката му… Помоли го тази вечер да изсвири онази приспивна песен!… Ти ще слушаш вместо мен — тъй ми каза.

Докато изричаше това желание, Ламия потреперваше от радост, задължението да слуша цигулката вместо Нимет ханъм като че я караше да се чувства горда.

Същата вечер се оттегли рано в стаята си.

Угаси лампата. Отвори прозореца. Започна да чака приспивната песен, която той щеше да изсвири за Нимет ханъм. Минаваха часове, цигулката обаче не прозвучаваше. Същата вечер Кенан се беше отбил в лозето на Мюнир бей и едва когато уморен се прибра в кьошка, се досети за обещанието си.

Изглежда, и Ламия бе забравила. Когато отново срещна Кенан, не спомена и дума. Първото разочарование в тази красива любовна история остана в душата й като страдание, предизвикано от желано и непостижимо нещо.