Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (56)

XIII

29 юли, Бозяка

Превърнах се в дете, очакващо празника. Не ме сдържа на едно място. От сутрин до вечер дарявам околните с радост и ведрост.

След вечерта, когато научих радостната вест, измислих на сутринта някаква лъжа пред Джавидан, помолих я да отложим с още малко заминаването ни за Истанбул. Изцяло приключихме темата за заминаването. Заживяхме със съпругата ми почти като в меден месец.

Днес с часове бях свирил на цигулка на Джавидан, бях повтарял мелодиите, които бе пожелала. След като оставих цигулката, взех ръцете й в своите. Нежно прокарах дланите й по страните си, по челото си, целувах пръстите й. Тези жестове повече напомняха на нежността и обичта на дете, което се гали, на умилкването на котенце, отколкото на любовта на зрял мъж.

Върху устните на Джавидан грееше щастлива, доволна усмивка.

— Отново караме меден месец, Джавидан — пошегувах се аз.

Жена ми ме погледна внимателно в лицето.

— Не — каза тя, — тогава не ме обичаше толкова пламенно. Да ти кажа ли нещо странно, Кенан? Никога не съм виждала очите ти да горят по този начин… Удивена съм.

Засмях се победоносно.

— Това е временно заболяване… Ще мине, естествено… Пак ще стана весел и жизнен човек както преди. Не ти ли го казах? Виждаш, вече съвсем съм добре… И те обичам повече отпреди… Мога да ти дам и друго доказателство… Звукът на цигулката ми, нейното трептене… Нищо друго не изразява тъй добре темперамента ми, здравето ми, както и душата ми, колкото моята цигулка… Когато учех в Европа, се бях запознал с млад лекар. Още нямаше нужното положение, но бе доста свестен. Тогава често имах безпокойства, свързани с нервите ми… От време на време бях принуден да се консултирам с него. Докторът ми измерваше пулса, температурата, после ми подаваше цигулката и казваше: „Изсвири нещо, Кенан!“ Слушаше ме, наблюдавайки лицето ми, а сетне отсъждаше: „Уморен си, Кенан! Нервите ти са изтощени… Не си спал, седял си неподвижно, без въздух, и си разсъждавал…“ Или: „Този път няма нищо… Няма нищо в картината на твоето заболяване… Нищо повече от заблуждение, безпокойство…“ Несъмнено приятелят ми донякъде се шегуваше… Но не беше напълно неоснователна връзката, която правеше между трептенията на цигулката ми и състоянието на сърцето и нервите ми. Ако продължава така, новото ми произведение ще стане по-сполучливо, отколкото очаквам.

Вчера отидох на гости на Шюкрю бей… Приказвахме си с часове… Не си спомням друг разговор, при който да съм бил толкова внимателен, да съм се измъчвал и изморявал до такава степен.

Използвах цялата си енергия и деликатност, за да се правя, че слушам Шюкрю бей, за да му давам нужните отговори и покрай това да му припомня за снимката на Ламия. От време на време ставах, търсех нещо наоколо, а сърцето ми се качваше в гърлото. Цялата ми тревога отиде напразно. След два часа безсмислено изтощение отчаян се прибрах у дома.

Защо навремето не си скрих, както го правят влюбените ученици, някоя снимчица на Грозденцето, някое кичурче от косата му?

Стана твърде късно… Джавидан отдавна спи вътре… Нощта е гореща и тъмна… Щурците не спират свирните си… Над лозето сякаш ръми дъждец от светулки… Ако Ламия се забави още няколко дни, ще свари пълнолунието… Ще мога ли, както преди, да я виждам често? Не мисля… Но какво значение има?… Поне един път ще се спогледаме, поне веднъж очите ни ще се срещнат случайно…