Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (5)

V

„Опитахте всички сортове грозде на Бозяка, Кенан бей… Не желаете ли от Истанбулското грозденце?“

Беше следобед. Големи и малки се бяха изпокрили от горещината под терпентиновите дървета в края на лозето. Най-обикновена кория над пътя за Къркчамлар. През лятото, когато навсякъде жареше, тук оставаше хладно и зелено.

Откъм Къркчамлар вечно подухваше ветрец, градинският кладенец с широк отвор овлажняваше всичко наоколо. От тук впрочем черпеха вода и непонасящото засухата лозе (с ухаещо на мускус стафидено грозде), и зеленчуковата градина.

Гарип — миловидното като дете малко кученце, и Керем — магарето ветеран на лозята, неспирно се въртяха около кладенеца, от каменните му улеи се стичаше ледена вода. Него ден край кладенеца бе по-многолюдно от обичайното. Във вързаната между две дървета люлка спяха прегърнати две бебета; полуизтегнали се връз хладните рогозки млади жени бродираха; бродираха краищата на носни кърпи и на забрадки; малко по-нататък неразбиращи от дума палавници шляпаха в калта като патета. До кладенеца бе разположен съвсем миниатюрен каменен басейн — от там водата тръгваше по улеите, там изстудяваха гроздето.

— Не желаете ли от Истанбулското грозденце, Кенан бей?

Този въпрос Нимет ханъм го бе задала с усмивка.

Кенан, чиито очи полека-лека се притваряха, докато слушаше стенанията на водното колело на кладенеца, отговори, без да извърне главата си:

— Моля ви, не ми говорете повече за грозде, Нимет ханъмефенди…

Нимет ханъм се засмя още по-многозначително:

— Ако зърнете моето Грозденце, ще се разкайвате за думите си…

Кенан се понадигна леко, извърна се. До Нимет ханъм стоеше дребно русоляво момиченце на около четиринайсет-петнайсет години, облечено в къса бяла рокля с отворена яка.

За да не се разсмее, момиченцето хапеше устните си, опитваше се да изскубне ръката си от ръката на Нимет ханъм и да избяга. Забелязвайки, че Кенан се извърна, то се изчерви до кръв. Поиска да прикрие лицето си с китката на Нимет.

Младата жена не го пускаше обаче, насила го водеше към Кенан.

— Моето Грозденце е влюбено, както мнозина други, във вашата цигулка, Кенан бей… Много държи да се срещне с вас, но се свени…

Нимет ханъм бе пуснала ръцете на малкото момиче. То обаче вече не се опитваше да избяга. Като уплашено, влязло на изпит учениче, стърчеше с наведена глава, с вперени в земята очи, а клепачите и устните му потреперваха.

Кенан, без да обръща повече внимание на уплашеното дете, се засмя и каза:

— Колко красива малка госпожица! Ваша гостенка ли е?

— Не… Роднина е на съседа ни по лозе Шюкрю бей… Беше се скрила зад онзи бръшлян и ни наблюдаваше. Приближих се тихичко, улових я като същински ловец на птици.

Кенан пак попита:

— Младата госпожица от Измир ли е?

— Не… Истанбулчанка е… Къщата ви е в Канлъджа, нали, Ламия?

С острия връх на една от ботинките си тя упорито се опитваше да струпа купчинка от пръст. Извърна глава по посока на Нимет ханъм, очите й пак бяха сведени, само че сега прошепна с достатъчно висок, за да бъде чут, глас:

— Не… В Пашабахче…

Този път Кенан попита направо Ламия:

— Откога сте в Измир, Ламия ханъм?… Още дълго ли ще останете?… Майка ви, баща ви в Истанбул ли са?…

Нимет ханъм направи с глава многозначителен жест, който трябваше да подскаже на Кенан да не продължава темата. После отговори вместо малкото момиче.

— Сега Ламия става измирлийка! — каза. — Изгуби родителите си. А и чичо й Шюкрю бей я обича като баща. Тук ще живее, докато с годеника й се оженят.

— Ах — разсмя се Кенан, — малката госпожица е сгодена? И кой е щастливецът, Ламия ханъм?…

Ламия още повече се засрами. Сложи ръцете си върху раменете на Нимет и криейки лицето си зад китките й, недоволно изпъшка:

— Оф… Како Нимет…

Младата жена погали загорелия от слънцето й тил, върху който се спускаше здраво сплетена руса плитка, сетне хвана момичето за брадичката и насила повдигна лицето му.

— Годеникът на Грозденцето тази година завърши, стана лейтенант, сега е в Трабзон… До няколко години и капитан ще стане… Пък и Грозденцето дотогава ще посъзрее… Сватбата ще я правим тук, нали, Ламия?

Намесиха се в разговора и останалите млади жени, всички вкупом захванаха да се шегуват, за да засрамят Ламия. Кенан стоеше далече от тях и леко усмихнат наблюдаваше Ламия. Имаше нежно лице, меланхолични светлозелени очи, издължен, чувствен нос. Слънцето беше придало златист загар на гладката й прозрачна кожа, беше осеяло страните й под очите със светли лунички.

Нимет ханъм се бе настанила във вече празната люлка — малко по-встрани пробудилите се бебета приемаха вечерните си порции от гърдите на майките си; беше взела до себе си и Ламия, почти я беше поела в скута си. Закачайки я по брадичката, по устните, по страните, сякаш е бебе, продължаваше да говори:

— Обожавам тая малка истанбулчанка, Кенан бей… Колко е сладка, нали? Разбрал сте, естествено, защо я наричам Грозденце? (С пръст я докосваше под очите, по миглите.) Вижте тези лунички… Жените се страхуват от това като от смъртта… Само че колко много отиват те на страните на Ламия, приличат на червеникавите петънца върху прозрачната ципа на истанбулското грозде…

Кенан се разсмя.

— Ах, тия лозя на Бозяка, тук и сравненията са свързани с гроздето…

Вслушан в стенанията на водното колело, Керем вглъбено размишляваше, сякаш отдал се на безценна фантазия, а пъстроцветните, запотени от студа чепки грозде — кехлибареножълти купчинки, алено-зелени полупрозрачни струпвания от планински кристали — се размесваха в пенливата вода на каменния басейн, изливаща се през тенекиените улеи.

Бяха дали на Нимет ханъм чепка от мускусното стафидено грозде. Младата жена вече не бе в състояние да хапне и едно зърно. Опитваше се да накара Ламия да го изяде и в люлката настана същинско боричкане. Щипеше носа на малкото момиче, за да го принуди да си отвори здраво стиснатата уста, гъделичкаше го, та да го разсмее. Най-накрая Ламия се разбунтува. Все пак и тя притежаваше сила. Макар и трудно, принуди Нимет ханъм да изяде гроздето. Когато боричкането приключи, младата жена пак притегли до себе си Ламия и оправи падналия върху челото й кичур.

— Имам странно увлечение, Кенан бей — каза тя. — Наблюдавам хората и си мисля с каква цел Аллах е създал всекиго от тях… Това за мен е невероятно забавление… Например като съм в трамвая… Оглеждам жените една по една… Забавлявам се, като си представям, че Аллах е създал например тази да ражда всяка година заедно с котките в къщата, ей тази с дългите ръце — да простира пране, онази — да клюкарства за снахите на бабушкерите, да яде бой от тях и да проклина, тая госпожа — непрестанно да ревнува съпруга си, да го следи, всяка вечер да вдига скандали и да плаче до припадък; от нашите пък хора, например Джемил бей — да наблюдава подреждането на кошовете с грозде в товарните коли и да се кара с хамалите; чичо Кязъм — да спазва оруча^[1] и да яде ошав и пилаф; Хафъз^[2] Ешреф ефенди с големия червен нос — да е вечно хремав; а един познат, чието име няма нужда да споменавам, е дошъл на този свят, за да се дуе като кокошка в креслото си…

Кенан попита през смях:

— А съпругът ви Вейсел бей?

Нимет ханъм разпери ръце, присви устни:

— Истината ви казвам… Единствено за него не успях да разбера за какво се е родил, за какво е създаден…

— Добре, ами аз?

— Вие сте известен… Целият свят говори за… За да създадете нова световна хармония…

— Не се подигравайте, Нимет ханъм!

— Добре, а аз, како Нимет?…

Най-чистосърдечно въпросът беше задала Ламия. Откак бе дошла, проговаряше за пръв път.

— Тази тема и бездруго я захванах заради теб, Грозденце… После се увлякох, промених посоката. Теб, Ламия, Аллах те е създал като нежна, луксозна играчка… В тялото ти, в лицето ти няма нищо сериозно… Единствено играчка, единствено украшение… Само в челото ти има нещо сериозно… Широко, някак гневно чело с тънки вежди… Но дори и там тези нежни кичури пораждат безпокойство… Неправилно ще е дори да бъдат наречени коса… То е нещо нежно и светло като пух… Е, тъкмо то разваля сериозността на челото ти.

Слънцето бе се спуснало зад склоновете на Ълъджа, склоновете постепенно се изпълваха със сенки. Млада жена си взе окаченото на едно от дървета йелдирме.

— Стана хладно, няма ли вече да тръгваме? — попита тя.

Превърнало се бе в обичай да се изкатерват по задния път до Къркчамлар и да прекарват времето си там до стъмване.

Къркчамлар бе вековна борова гора посред висок хълм.

Огромните напукани стволове на старите дървета се простираха до невероятни висини и образуваха над хълмовете зелен чадър, предпазващ от слънцето.

Тази сенчеста кория бе като градина за жените от Бозяка. Младите жени захвърляха встрани йелдирметата си и играеха на топка, на сляпа баба, на гоненица; децата безспир се въргаляха из пожълтелите борови иглички, покрили земята като море.

Нея вечер бяха взели и Ламия. Кенан и Нимет ханъм вървяха отзад, малко пред тях се движеше Грозденцето. За да не я чуе, Нимет ханъм разказваше с приглушен глас:

— Говоря от съжаление към това дете… Ламия е деликатно истанбулско девойче… Преди три години изгубила майка си… В Истанбул не й е останал никакъв близък… Баща й, околийски управител на една от източните околии, я взел при себе си… Две години бащата отглеждал мъничкото момиченце като истинска майка… Миналата година горкият човек катастрофирал… Момиченцето останало там сам-само… По един офицер отпускар го изпратили тук при чичо му Шюкрю… И без да се оплаква от несгодите, разбирам, че детето не е щастливо… Грижи се като бавачка за децата на чичо си. Въпреки това леля й недоволства от Ламия, държи я повече вкъщи…

Ламия този път се бе поотдалечила доста от тях. Кенан й хвърли равнодушен поглед.

— Горкото дете… Тежичко му е положението — каза той, — ама я да приключваме с нейната история.

— Натъжавате ли се, Кенан бей?

Снижавайки още повече гласа си, Кенан каза:

— Не заради това, Нимет ханъмефенди… Вероятно имаме по-значими неща за разговор от безсмислената история на Грозденцето… Няма ли да поговорим за тях?

— Оф, Кенан бей — изрече истински недоволна Нимет ханъм. — Няма ли да се укротите? Толкова ви моля, не чувате… Що за нередни неща говорите на една омъжена жена!

Кенан глезено, май това постепенно се беше превърнало в част от характера му, се засмя:

— Ако си кротувам до фантастична жена като вас, най-напред вие ще ми се подиграете, няма да ме погледнете, смятайки ме за наивник. Моля ви, Нимет ханъм, обещайте ми… Тази вечер ще излезете в градината под лунната светлина, нали?

— Лунната светлина се появява след полунощ…

— Нали и аз тъкмо за това ви моля.

Край пътя Ламия бе открила необичайно, обагрено като златисточервеникаво вино цвете. Изчакваше Нимет ханъм, за да й го подари.

Поизнервено и бавно Кенан промълви:

— Ах, Нимет ханъм, какво толкова се тревожите за това дете?

* * *

Грозденцето сякаш се бе превърнало в нещо като враг за Кенан. Нимет ханъм изобщо не се разделяше с момичето; където и да отидеха, винаги водеше и него.

Един ден се готвеха пак да потеглят към Къркчамлар. Тогава младият мъж съвсем открито изрази недоволството си:

— Каквото и да говорите, това момиче повече няма да го мъкна с нас. Непрекъснато застава помежду ни, е, няма да кажа като черна драка, а като жълт бодил…

Нимет ханъм, усмихвайки се закачливо, погледна Кенан.

— Умен сте, Кенан бей, но не сте хитър. Не проумявате ли, аз нарочно вземам с нас Ламия.

— Защо?

— Защото ако нея я няма, ще коментират нашите разходки… И ние, понеже се боим от приказките, нямаше да можем да се разхождаме сами. Можехме ли например по това време да отидем сами до Къркчамлар? Ламия има и още едно добро предимство… Горкото дете е прекалено простодушно… Нищо не усеща. Дори случайно да усети нещо, сигурна съм, че няма да се разприказва…

В това отношение Ламия беше добра приятелка. Въпреки че винаги бяха заедно, тя рядко се приближаваше до тях. Понякога, докато вървяха един до друг, изпитваха желание да се движат по-бавно. Тогава Ламия, без да ги изчаква, без дори да си обърне главата, си продължаваше по пътя. От време на време сядаха до някое обградено от тръни и храсти дърво. Малкото момиче безмълвно се отделяше от тях и отиваше да бере цветя на отсрещните възвишения.

Къркчамлар се спускаше по ниско възвишение със стръмен склон към образуван от пороите ров. В дъждовни периоди тук изникваше малка рекичка, преминаваше долу в ниското през Гробището на геройски загиналите и се вливаше в река Къзълчуллу. Възвишението се бе превърнало в кория от преплели клоните си гъсти, млади борчета. Един ден Нимет и Кенан бяха пожелали да се спуснат към реката по този път. Боровете бяха тъй нагъсто, че се налагаше Кенан да чупи младите клони, да ги разтваря с ръце, за да може Нимет ханъм да премине.

Реката течеше със студено бълбукане. Умиха ръцете и лицата си в изглеждащата тъмнозелена вода, поела лекия аромат на смолата, която се процеждаше от боровете.

Корията зад тях прошумоляваше от време на време, прииждаше опияняващият, горещ, наситен аромат на борове.

Кенан и Нимет бяха приседнали върху един пън. Вече нямаха желание и да се прикриват пред Ламия. Без да говори нищо, Кенан милваше китките на Нимет ханъм, в тази напрегната атмосфера младата жена бавно притваряше очи, сякаш искаше да заспи, да положи уморената си, като че обезсилена глава върху рамото на своя приятел.

Днес Грозденцето се държеше странно непочтително. Седеше срещу тях, направо не си отделяше очите.

Постепенно Кенан започваше да се нервира. Накрая измисли изход. Със стеснителна усмивка и, без да погледне малкото момиче в очите, каза:

— Ламия ханъм, от другата страна на реката видях някакви жълти и светлолилави чудновати цветя… Искаше ми се да направя от тях букет за Нимет ханъм. Само че, детето ми, съм старичък… Уморих се… Ти си млада… Не искаш ли да подариш на кака си Нимет един такъв букет?

Макар че бяха изминали толкова много дни, Ламия все още не се осмеляваше да разговаря с Кенан. Този свирещ прекрасно на цигулка човек за нея бе полубог. Изпитваше огромна наслада незабелязано да му помага. Въпреки това днес Грозденцето не се подчиняваше, продължаваше да гледа Нимет ханъм в лицето, сякаш се боеше да ги остави сами.

И тя, сърдейки се недостатъчно убедително, подкрепи Кенан.

— Ще бъда много доволна, Ламия — каза.

Без всякакво желание малкото момиче се надигна от мястото си. Вървеше разколебано, спираше се, като че не можеше да се осмели да скача от камък на камък, и честичко се обръщаше. Щом премина от другата страна на реката, се обърна, сякаш внезапно нещо му беше хрумнало, и се провикна към някаква точка в корията:

— Овчарю, виж, няколко от твоите овце отиват към Гробището на геройски загиналите…

Ламия извика това и сякаш внезапно й олекна. Вече не гледаше към тях, заподскача като газела между дърветата и храстите. Когато Кенан и Нимет отправиха взор натам, накъдето се провикна Ламия, потрепериха. Един овчар и някакъв белобрад лозар ги наблюдаваха измежду дърветата.

Кенан пусна ръцете на младата жена.

— Без да знае, Ламия ни спаси от опасността — каза той.

Нимет ханъм бе прежълтяла.

— Не, Кенан бей — отговори тя. — Ламия го направи, защото е знаела. Сега разбирам… Забелязала е опасността и затова не искаше да ни остави сами.

— Значи това малко момиче знае, че ви обичам.

Без да продума, младата жена погледна пред себе си.

Когато Ламия се върна с букет цветя, понакуцваше. Полата й, ръцете й бяха обсипани с прахоляк.

Нимет ханъм разтревожено попита:

— Случи ли се нещо, Ламия?

Грозденцето се усмихна.

— Не, не е нещо важно — отговори. — Полата ми се закачи на една драка и паднах…

Ламия си беше навехнала крака. Освен това драката беше одрала китката й, беше я разкървавила.

С бащинска загриженост Кенан каза:

— Ах, детето ми, виж какво стана заради нас…

Ламия се обърна към Кенан с невинна благодарност.

— Няма значение, моля ви се… Нали не свири на цигулка като вашата ръка…

Нимет ханъм улови малкото момиче под ръка, помагайки му да върви, почти го грабваше в прегръдката си на някои по-стръмни нанадолнища.

От известно време Кенан бе завладян от особена себичност. Беше безразличен към всичко, което не се отнасяше до него, към мъките и страданията на останалите…

Въпреки това днес усети, че душата го заболя за това дете. „Колко странен човек ставам… Понякога човешките неволи ме оставят абсолютно безчувствен… А сега като ревлива, слаба, нервозна жена страдам за нещо незначително!“ — мислеше си той.

* * *

Ламия знаеше всичко. Една вечер бе отишла с леля си на гости в лозето на Саиб паша. Понеже нямаше лунна светлина, се бяха настанили на верандата под висяща лампа, около която кръжаха пеперуди.

Нея вечер Нимет ханъм бе по-бледа. Седеше кротко в един ъгъл и не участваше в разговора.

По някое време я заразпитваха.

— Изнервена съм малко… Главата ме боли… Боя се, че тая нощ не ще мога да заспя… — отвърна тя вяло. Сетне с отнесена усмивка добави: — Още от малка от време на време се чувствам недобре по същия този начин. Имахме една бавачка черкезка. С прекрасния си глас ми пееше приспивни и народни песни… Нейният прекрасен глас като че облекчаваше страданията и болките ми.

Същата вечер, след като угаси осветлението в стаята си, Ламия бе отворила прозореца. Някакво предчувствие й подсказваше: „Тази нощ Кенан непременно ще изсвири нещо хубаво!“ Малкото момиче не се беше излъгало в предчувствието си. Десетина минути по-късно цигулката вече свиреше. От протяжен таксим^[3] премина към приспивна песен. Придаваше вълнуваща, разтърсваща красота на простичката, неизменна мелодия — като спомена за гласа на една починала майка.

Беше тиха, тъмна нощ. Дори лист не потрепваше в дървесата. Звуците в наподобяващите купчина сенки кули бяха секнали, светлините бяха угаснали.

Ламия си представяше отворен прозорец в една от останалите без светлина кули. Подпряла с голи ръце лицето си, изглеждащо още по-бледо и по-бяло в мрака, Нимет ханъм се вслушва в прелестния звук на цигулката. Приспивната песен й въздейства като молитва на пророк, страданията и болките на кака й Нимет постепенно се уталожиха.

Вече нямаше никакво съмнение. Кенан и Нимет се обичаха. Тази безумна любов изглеждаше на Ламия красива като приказката за Лейла и Маджнун^[4] и тя пробуждаше в младото сърце примесена с радост печал. Мислеше си, че и тя има заслуга за тази красива приказка: първа тя бе пожелала двамата да се обикнат.

Беше в първия ден, в който бе видяла Кенан. Нимет ханъм, за да му каже нещо тайно, бе приближила лицето си до Кенан. С леко порозовели страни, тя говореше с невероятна жар; младият мъж слушаше, насочил вниманието си повече към устните, изричащи думите.

Ламия бе ги наблюдавала съвсем незабелязано.

Колко красиви изглеждаха бялото лице и блестящите черни очи на кака й редом с милото мургаво лице и приветливите сини очи на Кенан. Малкото момиче тутакси откри, че двамата са подходящи един за друг, и си каза: „Колко хубаво би било кака Нимет да обикне Кенан бей!“

Макар да изглеждаше като момичетата на нейната възраст, които със своето простодушно и разсеяно поведение нищичко не забелязваха, Ламия не пропускаше и най-незначителните техни жестове, думи и погледи и с всеки изминал ден все повече разкрасяваше любовния им роман в представите си.

Сега вече нямаше никакво съмнение. Тази вечер Кенан свиреше на цигулка за Нимет ханъм и болната й кака го знаеше.

Времето напредваше, цигулката изобщо не спираше. Към радостта на Ламия се прибави и малко тъга. Хубаво нещо е да обичаш. Колко жалко обаче, че и тази приказка, като всички останали, ще приключи с раздяла, с болка от раздялата, дори със смърт. Щяха да крият един от друг тази красива любов до смъртта си. Ламия бе доста простодушно за възрастта си дете. Според нея един мъж можеше да признае безумната си любов на някое момиче само в нощта, когато повдигне бялото й булчинско було.

Безумната любов беше специално блаженство само за тази нощ в живота. В тази нощ човек узнава всички житейски поуки и на следващия ден, когато изгрее слънцето, няма какво повече да желае от Аллах.

След същата вечер авантюрата все повече започна да занимава Грозденцето. Докато вършеше домакинската работа, мислеше за тях, докато забавляваше децата на чичо си, умът й бе зает от тази любов; нощем заспиваше с представата как те двамата се гледат в очите.

Една вечер пак слушаше през прозореца цигулката на Кенан. От очите й се зарониха сълзи, които не смогваше да възпре. „Жалко, ще се разделят… Останаха по-малко от два месеца… Нимет ханъм ще замине за дома си, а Кенан бей — кой знае за къде… Няма да се виждат… — казваше си тя, опирайки главата си на прозореца. — Как ще издържат? Как ще живее кака Нимет, без да чува тези прекрасни звуци, без да вижда Кенан бей?“ — хълцаше тя.

Беше изключително доволна, че я вземаха със себе си, където и да ходеха. Сърцето й трепереше от страх, да не би да ги засегне, да не би да остане извън атмосферата на тяхната обич.

Бяха закъснели една вечер повече от обичайното в Къркчамлар. Когато излязоха на пътя, се бе стъмнило доста, бе изгряла и луната.

С чадъра на Нимет ханъм в ръка, Ламия вървеше пред тях, те — зад нея, и усещаше как постепенно забавят крачките си.

Грозденцето не се обръщаше назад. Заради лунната светлина, която ги осветяваше в гръб обаче, виждаше сенките им на пътя. Сенките им лека-полека се доближаваха, ръката на Кенан обвиваше кръста на Нимет ханъм, младата жена облягаше главата си върху рамото на своя приятел. На едно място съвсем спряха. Сенките им бяха се откроили ясно, като на киноекран, върху порутената стена на изоставена кула вляво.

Ламия видя как Кенан хваща Нимет ханъм за китките, как я привлича към гърдите си, как отново и отново целува отпуснатата назад с уморено покорство глава на младата жена. Докато вървеше, опитвайки да се прави, че нищо не забелязва, краката и ръцете на малкото момиче трепереха; Ламия вътрешно се разлюляваше от вълнуващо негодувание, от вълнуващ трепет, сякаш тези целувки бяха докоснали нейното лице, нейните устни.

Нямаше никакво желание да ги погледне, когато се раздели с тях при портата на лозето. Разтреперана, затвори очи, когато кака й Нимет я целуна с горещите си, сякаш разжарени от целувките преди малко устни.

Тази нощ Ламия не можа да заспи до късно. Някакви нейни чисти и фини чувства, свързани с Кенан и Нимет, бяха наранени, бяха принизени. Тя им се и сърдеше, и ги жалеше, и изпитваше нещо като отвращение от тях.

Същата тази нощ бе решила повече да не се разхожда с тях. На сутринта обаче сред навлязлата през прозореца свежа светлина се пробуди радостна и спокойна както винаги; и по-нетърпеливо от всякога. Зачака часа, в който Кенан и Нимет ханъм щяха да се срещнат. Като излязоха заедно на разходка, тя се държеше на разстояние от тях. Сърцето й, умът й обаче бяха заети единствено с тях. Лятото на момичето просто се бе преизпълнило с тази любовна история и то живееше унесено и щастливо в атмосферата на силна, безумна любов. Любовта му носеше не само блаженство, а и мъничко гордост. Тази никому неизвестна тайна си я знаеше единствено то. Пък и Ламия бе убедена, че намирайки се непрекъснато край тях, закриля любовта им. Нали смисълът на случката с овчаря и лозаря, които не биваше да видят как се целуват в устата, бе тъкмо в това? Не беше ли отвела веднъж децата да играят с топка на пътя, за да ги остави сами в ровината под терпентиновите дървета?

Отначало много им се сърдеше заради непредпазливостта. Веднъж дори й беше минало през ума да поговори открито за това с Нимет ханъм. После обаче се убеди, че имат право. Каквото и да правеха, те се обичаха. И след известно време щяха да се разделят.

На Ламия направо й се доплакваше, щом се сетеше за деня на раздялата. Струваше й се, че денят, в който цигулката замлъкне, и Бозяка ще остане сираче, плътна, еднообразна скука щеше да се спусне над вечерите; Арапдере щеше да се превърне в пустиня, небето щеше да замлъкне, всяко кътче и всяко нещо — да опустее… Защо Нимет ханъм не бе срещнала Кенан, преди да се омъжи за Вейсел бей? Колко прекрасно щеше да бъде те двамата да се вземат.

През някои дни детски фантазии завладяваха Ламия: представяше си две съседски вили сред някакво място, подобно на Пашабахче. (Вече втора година не успяваше да привикне с Измир. С всеки изминал ден все повече разкрасяваше в представите си старите вили в Пашабахче. Според нея на никое друго място човек не би могъл да бъде щастлив истински.) В едната от тези две вили тя ставаше булка, отиваше при годеника си Назъм. В другата се настаняваха Нимет ханъм и Кенан. Виждаха се всеки ден, всеки час, като роднини, и до смъртта си не се разделяха.

Кенан пак свиреше на цигулка всяка вечер, а тяхната любов се усилваше с всеки изминал ден. Ламия изобщо не можеше да побере в ума си вината на тази красива безумна любов. Фантазиите на момичето не свършваха дотук. Кенан и Нимет имаха син с мургаво красиво лице, сини очи и блестящи зъби, тя самата имаше дъщеря, която прилича на Нимет ханъм, а когато децата им порастват, се влюбват едно в друго.

Грозденцето прекарваше дните си в размишления, свързани с тях, в мечтания, свързани с тях, заспиваше и се събуждаше с прекрасния звук на цигулката в ушите си, с емоциите на тази безумна любов в сърцето си.