Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (42)

XXIII

Цялата нощ Ламия не беше на себе си. Тялото й изгаряше, от време на време бълнуваше нещо неразбираемо.

Когато на следващата сутрин се пробуди от тежкия си сън, забеляза, че времето бе се оправило. Небето бе придобило цвета на мокри теменужки. Върху снежната, простираща се докъдето ти стига погледът гледка, се изливаше бляскаво пролетно слънце.

Младата жена бе отпаднала и уморена. От снощната й криза обаче не бе останала и следа. Тъкмо напротив — в душата си усещаше нещо свежо и леко като тази красива утрин.

Поиска Мебруре от безмълвно шиещата до прозореца леля Емине, взе детето в леглото си и го среса. По някое време в стаята бе влязла Макбуле. Ламия очакваше да я прегърне, да приседне на кревата й и тя да й разкаже с преувеличения вчерашната случка. Тази сутрин обаче младата девойка изглеждаше унила и кротка. Бе здраво вързала на главата си бяла забрадка. Рядко отговаряше на въпросите на Ламия, после, използвайки като предлог някаква работа, излезе от стаята.

Не се виждаше никакъв и Кемал бей. Ламия беше озадачена от нехайството на съпруга си и на заварената си дъщеря. Попита леля Емине къде е майорът и научи, че бил излязъл необичайно рано.

Малко по-късно младата жена се надигна от леглото си и обикаляйки стаята, бавно започна да се облича. По някое време й се стори, че чува долу гласа на съпруга си. Открехна вратата и се заслуша. Неговият глас беше. Със суров глас Кемал бей хокаше дъщеря си в долната стая. Макбуле му отговаряше нещо, но не се разбираше какво казва, понеже говореше много тихо.

Ламия бе започнала да се бои от нещата, които чу и видя тази сутрин. Бавно се спусна долу, влезе в стаята, където се намираха те.

Щом я видяха, бащата и дъщерята млъкнаха. Макбуле извърна глава и напусна стаята. Кожата й беше по-бледа, отколкото преди малко, очите й бяха зачервени.

Майорът току-що се беше прибрал и още не бе съблякъл палтото си. Много студено попита:

— Как си? Всичко ли ти мина, слава богу!

За да не бъде принуден да гледа жена си в очите, бе извърнал глава към прозореца и бърчеше вежди.

Ламия, опитвайки се да прикрие безпокойството си, попита:

— Какво й е на Макбуле?

— …

— Нещо притеснява ли ви?

— …

— Плашите ме, Кемал бей… Кажете, за бога, какво има?…

Майорът, с все така свъсено лице, се отправи към вратата, държейки се все така неумолимо и хладно:

— Нищо… По-късно ще поговорим…

Ламия му пресече пътя.

— Не, Кемал бей… Виждате, че се притеснявам. Не ме измъчвайте…

Ламия не знаеше какво да мисли за упоритото мълчание на съпруга си, през ума и минаваха какви ли не лоши предположения. Внезапно се сети за Ведат. Сутринта леля Емине й бе казала, че й него го сполетяла злополуката заради въглищата, че от вчера й той бил на легло. Да не би той да е по-тежко болен? Или пък… Тази мисъл така я развълнува, че не се удържа и очите й се изпълниха с голямо страдание и страх:

— С Ведат бей… Да не би да се е случило нещо с Ведат бей?

Възнамеряващият да излезе майор се извърна гневно. Лицето му се сгърчи, почервеня, очите му запламтяха. Аха да каже нещо остро, но се въздържа. С принудено спокойствие попита:

— Вече не си ли болна? В състояние ли си да ме изслушаш?

Ламия бе побеляла като пепел. Отвърна му разтреперана:

— Нищо ми няма… Заповядайте…

— Отговори откровено на въпросите ми… Каква работа имаше вчера там, в неговата къща?

— Каква работа имах ли? Ведат бей, естествено, ви е казал… Вчера, като бях на гости, чух, че…

Майорът я прекъсна:

— Не съм го виждал… За тези събития съвсем открито питам теб… Отговори, без да криеш нищо…

Едва тогава младата жена осъзна какви подозрения са завладели съпруга й. Събитията от вчера бързо преминаха пред очите й. Майорът имаше право за подозрението си. Какво щеше да прави сега, как би могла да докаже, че нито тя, нито Ведат са извършили някакъв грях? След като бе преживяла толкова нещастия, защо бе постъпила тъй необмислено?

Реши, че ако разкаже случката както си беше, Кемал бей може би щеше да се сдобие с мъничко вяра. Възпря сълзите и протестите си. Заговори смаяно и натъжено, използвайки всичките си сили, за да не пропусне нито един момент. От време на време повдигаше към съпруга си своите навлажнени и трескави очи. Майорът слушаше с безчувствено спокойствие, но не можеше да повярва. Върху побелелите му устни се бе загнездила горчива усмивка, в упорито извърнатите му към прозореца очи — отчаяна убеденост. Ламия проумя, че каквото и да стори, не би могла да премахне подозрението в душата му, спря да говори насред историята си и заплака от безсилие, от безнадеждност.

Майорът изчака с ледено мълчание да стихнат сълзите на жена му и заговори бавно:

— Ламия… Това е излишно… Трябва да поговоря с теб много сериозно… Нашата женитба бе нещо необмислено… Няма как да се отрече… Приехме я, но действахме, ти — като едно дете, аз — като един наивник… Ти от най-ранна възраст си преживяла големи беди… Аз не можах да се противопоставя на остарялото си сърце… С две думи, получи се нещо необмислено… Аз, Ламия, съм състрадателен, почтен човек. Не проговорих, не се издадох. Но само Аллах знае колко се срамувам, че се ожених за трийсет години по-младо от мен момиче… Не мога да погледна в очите приятелите си в Кютахия. Ако двама души си говорят в някое кафене, аз си въобразявам, че одумват мен. А и те ревнувам. Изобщо не си усетила, нали? Защото аз си знам колко усилия положих, за да го скрия от теб. Подозирах ли те, че ще ми причиниш някоя злина? Опазил ме Господ… Не си го и помислях. Казвах си обаче — аз съм състрадателен, разумен човек. А ти си млада, красива…

Някой ден сърцето ти все ще затупти за някого и ще си тръгнеш. Когато умра, все ще обикнеш някой друг. Както си обичала и преди. Разбираш ли, дори нищичко да нямаше, аз пак те ревнувах. Всичко бих могъл да изкажа. Ако искаш истината, не се бях зарадвал дори от пристигането на Ведат… Но щеше да бъде твърде грозно, твърде позорно да се усети това ми подозрение… Неговата красота, неговата веселост ме потискаха, смазваха ме. Преди няколко седмици Макбуле се изпусна и каза: „Изглежда жената, която харесва Ведат бей, е Ламия.“ Дъщеря ми не знаеше каква рана отваря в сърцето на баща си с тези си думи. Накрая и вчерашната случка. Втурнаха се тук разтревожено жандармерист и възрастна жена и разказаха за случилото се… Димът от въглищата навредил на Ведат и на теб… Животът и на двама ви бил в опасност. Макбуле закрещя: „Ламия уби Ведат… Знаех, че се обичат…“ Още се чудя как не умрях в същия миг. С две думи, от вчера цяла Кютахия се набърка. Разправяли: „Докторът заточеник и съпругата на майора се затворили в една стая и сами се отровили, искали да умрат в прегръдките си…“ Имате ли вина наистина, нямате ли? Не знам… Може случката да е такава, както я разказваш ти… И, естествено, е… Все пак след всичко това няма никаква възможност да продължим да живеем заедно… Вече не мога да те приютявам в дома си… Дори и Ведат, както самата ти, умря за мен. Познавам себе си като човек, живял праволинейно цял живот, така че не желая на моята възраст да ме постигне подобна участ… Какво да се прави, и това ми било писано. Впрочем рано или късно щеше да се случи. Поначало не вярвам в щастието. Казвах си: „Това не може да продължи, няма лъжа, няма измама, старче, не е възможно в края на краищата да стане твое толкова красиво и младо създание.“ Най-сетне ме споходи онова, от което се боях.

Възрастният майор се беше стоварил върху едно от канапетата до вратата и бе обхванал с ръце главата си.

Ламия понечи да падне в краката му, да го умолява. Той обаче с рязко движение на ръката си й посочи вратата и с глух глас изрече:

— Остави ме сам, за бога.