Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (41)

XXII

Ведат доста поразреди посещенията си в дома на вуйчо си. Обясняваше, че е зает с писането на медицинска книга, че един-два пъти седмично ходи на лов с приятели.

Макбуле бе усетила, че и книгата, и ловът са единствено предлози. Лудостта й, капризниченето й от ден на ден нарастваха. Непрестанно досаждаше на Ламия с безпочвените си оплаквания: „Ти не мислиш за мен… При добро желание би намерила изход за моето страдание!“

Макар пролетта да наближаваше, времето изобщо не се оправяше, все още валеше сняг.

Един ден Ламия беше отишла да се поинтересува за състоянието на болна съседка. Възрастната жена, която срещна там случайно, между другото й съобщи лоша вест.

— Ей, чухте ли? — попита жената. — Тая сутрин по време на лов станала злополука… Нали има един заточеник — доктор, дето живее при госпожа Мардик… Та той бил ранен, отвели го на носилка в болницата…

Ламия издаде лек писък, внезапно смени цвета на лицето си и попита:

— Наистина ли, госпожо?… Как са го улучили?… Раната тежка ли е?…

— Не знам, момичето ми… И аз го чух от булката на нашия пълномощник…

Стопаните на дома предложиха да изпратят някого до болницата.

Ламия обаче, казвайки, че няма да изтърпи дотогава, си тръгна. Най-напред бързо пое към къщи. Трябваше да съобщи на Кемал бей и на Макбуле за злополуката. По пътя обаче си каза, че това няма да е съвсем правилно. Ако раната на Ведат не се окаже сериозна, напразно щеше да уплаши съпруга си. Пък и Макбуле можеше да се притесни повечко, да се ядоса прекалено много и съвсем да ги обърка. Налагаше се, преди да се прибере, да получи отнякъде сведения. Госпожа Мардик със сигурност вече бе научила за случилото се.

На един ъгъл Ламия промени пътя си. Забърза се към къщата, където живееше Ведат. Наближавайки, сърцето й затуптя силно при мисълта да не получи тъкмо обратната вест, очите й се замъглиха, не знаеше къде стъпва.

Госпожа Мардик разпалваше с огромно сламено ветрило мангала в калдъръмения двор. Като видя по някое време Ламия да влиза, се учуди и слагайки ръце на кръста си, каза:

— Какво става, ханъм?… Дай боже вестта да е добра!…

Младата жена положи ръце върху гърдите си, за да овладее вълнението си.

— Госпожо Мардик… Не сте ли чули за злополуката?

Възрастната жена още повече се зачуди:

— Каква злополука?…

— Ранили са Ведат бей по време на лов. Откарали са го в болницата, но тук не са съобщили. Какво да правим?

Госпожа Мардик се изсмя високо, после се провикна по посока на стълбището:

— Ведат бей… Слез долу… Виж кой е дошъл!

Зървайки сред калдъръмения двор Ламия — цялата бе потънала в сняг и кал, а гласът й и дъхът й сякаш бяха секнали, — направо занемя.

— Вуйно, да не би да се е случило нещо с някой от нашите?

От радост и вълнение младата жена не можеше да говори. Госпожа Мардик отговори вместо нея:

— Чули, че си ранен и си в болница…

— Аз ли? Кой изфабрикува тая глупост? Вуйчо ми знае ли, вуйно?

С глава Ламия каза „не“, а после продължи на пресекулки:

— Бях на гости, там го чух… Не исках да уплаша вуйчо ви… Начаса дотичах тук… Ах, Ведат бей, колко се уплаших… Най-добре ще е страхът да си остане за мен… Значи са излъгали…

Тялото й още трепереше, очите й проблясваха в сумрачната светлина на преддверието.

Ведат отвърна през смях:

— Не е съвсем лъжа… Но са ви го разказали с деветдесет и осем процента преувеличение. Нещото, наречено рана, не е нищо повече от една драскотина…

Каза това и протегна ръката си, а Ламия изпищя. Дясната длан на Ведат бе превързана с бинт. Нещо, което не бе забелязала дори госпожа Мардик.

Младият мъж продължаваше да говори в обичайния за него шеговит маниер:

— Какво ще стане с моето ловуване?… Стреляйки, притиснах дланта си до спусъка… Кожата малко се пообели, процедиха се, естествено, десетина капки кръв… На връщане се отбих в аптеката, купих бинт… Да бяха се постарали още малко, и „мъртъв“ щяха да ме изкарат… Ама вие, вуйно, действително сте се притеснили…

Ламия се канеше да си тръгва. Госпожа Мардик я възпря:

— От толкова далече сте дошла… Поне дъх си поемете…

Младата жена се заколеба.

— Ще закъснея… У дома вече може и да са чули… Вуйчо ви и Макбуле ще се разтревожат…

Ведат я подкрепи:

— Да, да, не закъснявайте!

Но госпожа Мардик продължи да настоява:

— Какъв домакин си, а, Ведат бей… Само за пет минути… Ще ти направя пресен чай… Не трябва ли да почерпим с чаша чай и госпожата? А и виж колко е премръзнала… Поне малко да си постопли лицето и ръцете…

Ламия бе доста премръзнала. Трепереше, потраквайки от време на време със зъби, с дъха си сгряваше посинелите си пръсти.

Госпожа Мардик ги покани в гостната си, взе от калдъръмения двор мангала и го пренесе вътре.

— Вие се постоплете… Аз ей сегичка ще приготвя чая — каза тя.

Възрастната жена отваряше тази стаичка единствено за много драги гости. Тук се намираха най-ценните й вещи и скъпите спомени, останали от съпруга й. Ведат се бе настанил на канапето, покрито с лилав атлаз, изкърпен на протритите места с парченца зелен плат.

Ламия взе една ниска табуретка и седна до мангала. Щом съзря огъня, възкликна, докато разтриваше пръстите, които я наболяваха:

— Аллах да благослови стопанката на дома… Щях да измръзна.

Стените бяха покрити с „килими“, изработени от какви ли не памучни кръпки, напомнящи по формата си на муска. Госпожа Мардик бе окачила върху тези „килими“ какво ли не — семейни фотографии, снимки от вестници, от книги.

Снижавайки гласа си, Ведат занарежда:

— Моята хазяйка е сериозна антикварка… Не си представям по-забавен и по-смешен музей на света от тази стая… Само се огледайте наоколо… Това нещо с дългата дръжка е някакъв вид лъжица… С нея чешела по гърба покойния си съпруг… Тая подкова е от мулето, което майка й яхнала, когато станала булка… Тая дървена кутия навремето дядо й пълнел със злато… Тя ми разказа едно по едно за всичко това.

Като наближи време госпожа Мардик да внесе подноса с чая, Ведат смени темата на разговора, заговори за Макбуле.

Забавляваше се изтънчено с лекомислието и невъзпитанието на братовчедка си, имитираше тъй добре някои състояния и поведението на Макбуле, че младата жена не успяваше да възпре смеха си. Все пак, възползвайки се от случая, бе започнала да защитава момичето:

— Колко сте безчовечен, Ведат бей… Макбуле не е лошо момиче… Малко е вятърничава, малко е простодушна… Но вие ще можете да я възпитате както пожелаете… Пък и после, помислете само колко силно ви желае горкичката… като гледам как страда, и аз страдам.

Докато говореше, Ламия притискаше от време на време слепоочията си.

— Не сте ли добре? — запита Ведат бей, прекъсвайки я.

— Главата ми натежа, пред очите ми леко се мержелее… Не е нещо сериозно… Ще мине… Вероятно е резултат от преживените преди малко страх и вълнение.

Пак бе подхванала темата за Макбуле. Сега и Ведат говореше солидно и сериозно, подробно обясняваше защо не може да се ожени за това момиче.

Младият мъж беше изгубил ведростта и жизнеността си отпреди малко. И той усещаше силна болка в главата си и някаква отмала в тялото. И протягайки се леко, каза:

— Какъв потискащ ден, Ламия ханъм. В този час вече се е смрачило… И аз като вас изпитвам някакво неразположение… Вие пооправихте ли се?

Ламия отново не отговори. Беше подпряла на канапето до нея дясната си ръка и бе опряла челото си върху китката.

Това не беше естествена поза. Раменете и леко потреперваха, лявата й ръка висеше до нея.

Ведат се размърда угрижено на мястото си.

— Вуйно, не сте ли добре?

Ламия не отговори отново. Ведат се приведе към нея, докосна я по рамото, повтаряйки въпроса си. Внезапно опряната на канапето ръка на младата жена се отпусна и тялото й се търкулна безжизнено на пода.

На Ведат му хрумна да я прегледа, но като в някакъв кошмар не можеше да движи ръцете си. Заозърта се смаяно наоколо. Стаята ставаше все по-тъмна и по-дълбока, като кутия, в нея отекваше далечно глухо ехо от звуци. С вперени в този мрак очи, той се изправи пред мангала, пред сините пламъци, все още припламващи над горящите въглища. Тогава проумя какво се бе случило, поиска да изкрещи, но бе изгубил гласа си. Със сетни сили направи няколко крачки към вратата. Неочаквано се препъна в нещо. Но докато падаше, ръката му бе докопала дръжката на вратата и с един силен напън беше успял да я отвори.