Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (40)

XXI

Нея година зимата беше люта. Кютахия седмици наред не бе виждала слънце, улиците бяха станали непроходими от снега и калта. Доктор Ведат се отбиваше всеки ден у Кемал бей, в дома си се прибираше след полунощ. Възрастният майор повтаряше едно и също. Пристигнеше ли Ведат, казваше: „Влез, господарю-слънце… Дойдеш ли, вкъщи сякаш изгрява слънцето.“ И действително беше така. Благодарение на неговата ведрост, духовитост и забавен хумор изобщо не се усети как мина зимата.

Ведат се държеше с децата като дете, с възрастните като възрастен. С часове играеше на снежни топки в градината с Макбуле, слагаше Мебруре на раменете си и тичаше с нея из софата, понякога дори помагаше на леля Емине в кухнята.

Веднъж, прегръщайки леля Емине, й бе казал: „Изгарям по теб, лелче!“ А възрастната жена, неразбираща от задявки, се бе разкрещяла: „Леле, божке, отиде ми честта!… В тая къща за мен сигурност няма… Не мога да остана тук!“

Вечер седяха с майора на дивана до печката и с часове играеха на дама, на табла, на скамбил.

Един ден Ведат не се появи никакъв, два пъти пращаха човек до дома му, узнаха, че същия ден отишъл да се срещне със свой приятел — чиновник, пристигнал от Истанбул.

Вечерта, преди да си легнат, пак се отби у тях. Изглеждаше неимоверно весел и доволен. След като съблече побелялото си от снега палто, измъкна от джоба си смачкан плик и победоносно го размаха в ръката си.

— Да живее свободата! — извика той. — Връщам се в Истанбул…

Радостната вест внезапно оказа ледено и болезнено въздействие. Майорът, изпълнен със съмнения, каза: „Недей, за бога… Недей, душко… Лъжеш!“ А Макбуле заудря с ръце по коленете си, надавайки крясъци и писъци. Ведат се разсмя високо.

— Ех, че егоистични хора, Господи. Готови са да остана заточен тук с години заради собственото си удоволствие!…

Усмихвайки се, майорът промени смисъла на думите си:

— Не, не заради това… Стана някак внезапно и… От кого го научи?

За да сгрее почервенялото си от студа лице, Ведат открехна вратичката на печката и продължи:

— От влиятелен колега… Все пак не е съвсем сигурно… Не гледайте, че ви го съобщих така категорично… Известно е, че обичам да преувеличавам… Направили са постъпки за мен пред министъра на вътрешните работи… И той най-сериозно обещал, че ще се заеме със случая… Засега толкоз…

Макбуле си пое дълбоко дъх и не виждайки никаква необходимост да прикрива радостта си, каза:

— Държавните мъже много обещават, ала кой от тях си удържа на думата?

Майорът и Ведат пак бяха подхванали таблата. Макбуле, както обикновено, бе подпряла главата си на рамото на баща си и наблюдаваше играта.

Ламия се бе оттеглила с плетивото си до лампата. Поглеждайки от време на време с крайчеца на окото си Ведат, си мислеше: „Ако Ведат бей си тръгне, и аз ще се натъжа доста… Говореше ми понякога за Него… Боже, колко съм Го обичала… Ако не Го обичах толкова, щях ли да обърна внимание на това?“

 

 

На другата сутрин Ламия забеляза, че Макбуле се държи особено. Момичето непрекъснато обикаляше край нея, сякаш не му достигаше кураж да сподели нещо. По някое време се качи в килера, за да занесе дрехите за пране на Мебруре. Щом слезе долу, отново видя Макбуле пред себе си.

— Како… Како Ламия — изрече боязливо момичето.

За пръв път, откакто се беше омъжила за Кемал бей, се обръщаше така към нея.

Ламия я погледна внимателно.

— Какво ти е, Макбуле? От сутринта те наблюдавам… Не се отделяш от мен…

— Нищо… — трепна внезапно момичето. — Съвсем нищо… Сякаш…

Като истински зряла жена Ламия попита:

— Хайде, момичето ми… Каквото имаш да казваш, казвай го.

След кратко колебание, Макбуле набра смелост.

— Како… Аз обичам.

Беше го изрекла тъй особено, че Ламия едва се въздържа да не се разсмее и я перна с пръст по бузата.

— Нали се кълнеше, че повече няма да изговаряш името на Наил бей, каза ми: „Отвращава ме вече!“

Макбуле беше момиче с особен нрав. На всеки два месеца се влюбваше от разстояние я в някой познат, я в някой от мъжете, които беше видяла, дълго се жалваше на Ламия, плачеше и нареждаше: „Ако татко не ме даде на него, ей богу, ще умра.“

Ламия първоначално се дразнеше. Това, че Макбуле тъй лесно говореше за подобни неща, без да я почита, бе засегнало „майчината“ й гордост, а като майка бе започнала да се възприема на сериозно. После обаче пък се бе притеснила да не се разядоса Кемал бей, щом научи за тия работи. Невъзможно бе да се справи със своенравно същество като Макбуле. Имаше си и добрата страна, когато момичето обикнеше някого. Ставаха младоженец и младоженка единствено пред самата нея, никой от всевъзможните господа нямаше и представа, че е обичан. Дори ако случайно някой подхвърлеше нещо на улицата, начаса се извръщаше, сърдеше се и се разправяше като капризна ученичка. Като чу името Наил, Макбуле смръщи лице и каза:

— Аз не говоря за Наил, како. Какво да правя, той е един нещастник…

Ламия пак се усмихна.

— Тогава за лейтенанта от пехотата Рефик бей, но знаеш, че Рефик бей си има годеница в Истанбул.

С нацупено лице Макбуле каза:

— Ох, како… Аз за Рефик бей ли говоря?

— Тогава за кого?…

Младото момиче сведе поглед. И опитвайки се да откъсне един възел от тъмносинята вълнена жилетка на Ламия, изрече:

— Обичам Ведат.

Ламия занемя. И сякаш боейки се някой да не чуе думите й, отвърна:

— Ведат ли обичаш? Ех, Макбуле, какви си ги свършила само, разбираш ли какви ги говориш?

Готова да се разплаче, Макбуле се хвърли и я прегърна през врата.

— Какво да правя, какичко… Сърце е това… Не можеш да му заповядаш. За бога, како Ламия, дай ми някакъв съвет… От теб зависи… Честна дума, ще умра…

Това накара Ламия дълбоко да се замисли. Затвори вратата на стаята, после заговори със сериозен, загрижен глас:

— Макбуле, знаеш, че съм ти като майка донякъде… Ако онова, което наричаш любов, излезе преходно като останалите… Мълчи, не ме прекъсвай… Ведат бей в този дом за всички ни е като брат… Ако усети нещо, да не дава Господ, за срам ще станем.

С гневно нетърпение Макбуле тропна с крак.

— Ох, како Ламия… Ти не разбираш. Казвам ти, че съм луда по него… Искам да стана съпруга на Ведат… Една красива сватба тук… После, когато замине за Истанбул, ще ме отведе… Ех, че хубаво… С татко ще ни гостувате в Истанбул… С миличкия ми Ведат кой знае какви гощавки ще ви подготвим…

Ламия се засмя неволно и я прекъсна:

— За бога, престани с тия детинщини, Макбуле, рибата е още в морето, не се обнадеждавай отсега…

— Ведат нали ме обича, како Ламия?… Не съм толкова грозна… Кажи, како Ламия… Хайде…

Стискаше грубо Ламия в ръцете си, прегърна я насила и обикаляйки из стаята с нея, продължи да я умолява:

— Ведат ме обича, нали? Кажи!…

— Престани, Макбуле… Душата ще ми извадиш. От къде да знам аз?

— Какичко, по-близък човек от теб си нямам… Това само ти можеш да го знаеш.

— Аз ли мога да го знам?… Ти полудя ли, Макбуле?

— Ти си по-умна от мен, какичко… Какво да направя, за да ме обикне Ведат? Какво да говоря? Как да се обличам? Да е чужд, лесно… Отдалече ще му дадеш някакъв знак, ако ти е трудно… Ще изпратиш писмо и нещата ще се уредят…

Ламия не можеше да сдържа смеха си.

— Ти си по-голямо дете, отколкото мислех, Макбуле…

Придобило кураж от тия й думи, момичето я заля с нови молби:

— Какичко Ламия, агънцето ми… Ти го поразпитай… Да видим какво мисли за мен… Какво не харесва у мен… И аз ще се държа както той иска… А може пък, дай боже, и той да ме обича… Ще ми направиш ли това добро, какичко? Какво толкова… Ако ти обичаш някого, аз за тебе… Ах, ах, ах, какви ги говоря… Разкайвам се… И бездруго съм с половин ум, сега и той изчезна.

Ламия бе заявила открито на Макбуле да не очаква помощ от нея за тая работа. Младото момиче обаче не я оставяше на мира, насила я заключваше в някоя от стаите и с часове я принуждаваше да я слуша, плачеше и целувайки лицето и ръцете й, продължаваше да я умолява.

Беше измислила, след като спря да разчита на Ламия, комичен и опасен вариант. Да пусне в джоба на Ведат писмо, да изпрати съобщение по леля Емине и да поговори с братовчед си открито…

Ламия знаеше, че Макбуле няма да се спре пред подобна лудост, и се притесняваше да не се получи някоя срамотия. Всички вкъщи бяха започнали да забелязват необичайното поведение на момичето. Гневеше се, отнесено и невнимателно чупеше и хвърляше всяка вещ, която му се изпречеше, а останеше ли само, на висок глас четеше газели^[1]. Сегиз-тогиз започваше да играе ролята на кокетна девойка пред Ведат. Без всякакъв повод се разкрасяваше, гримираше се и, държейки се странно, се опитваше да води с него сериозни разговори. Понякога Ведат изобщо не забелязваше тази й странност, а понякога се подиграваше с нея. Тогава на Макбуле й кипваше; и тази сцена, започнала като любовна, тя я приключваше с детинска караница.

От известно време Ведат лекуваше приятел на вуйчо си. На един обяд Макбуле реши да го накара да говори.

— Махмуд бей има дъщеря на моята възраст… Прилича на баща си… С маймунското си лице…

Ведат се засмя:

— Извинете, млада госпожице, всеки път, когато отивам у тях, срещам Небиле ханъм… Като бонбон е… А с тия сладостни очи, с това тяло…

Майорът започна да се шегува:

— Ако си я харесал, да я поискам за теб, Ведат…

Макбуле внезапно избухна. Изкара си гнева на баща си:

— Браво, татко… Точно тая кокотка ли намери?… Да, красиво е тялото на момичето… При това е такава безсъвестна интригантка… Но щом Ведат бей я харесва… Аллах да го благослови… Впрочем мъжете вкус нямат…

Една вечер Макбуле бе изпратила Ведат до външната врата и разделяйки се с него, го беше поканила с думите: „Утре съвсем сама ще направя сладкиша… Непременно ще дойдете, нали?“

Дойде следващият ден, времето за вечеря наближаваше, а Ведат не се появяваше. Макбуле, нагиздила се като за сватба, го чакаше на прозореца, изгаряше от нетърпение. Знаеше, че Ведат ще бъде у Махмуд бей.

Кемал бей седна на трапезата и каза:

— Деца, Ведат няма да дойде… Хайде, ние да започваме.

Младото момиче гневно отвори прозореца и с начумерено лице отговори:

— Боли ме главата, няма да ям.

— Отдавна съм разбрал — обади се майорът, — че туй момиче е неприветливо, ама не мога да го разбера.

— Така ли? Не знам — повдигна рамене Ламия.

Привършваха с вечерята, неочаквано на вратата се потропа, Ведат влезе разтревожено.

— Значи с право съм се боял… За малко да остана гладен. Дърдоркото подхвана едни приказки… А Макбуле къде е?

— Главата ли я боляла, друго ли имало… — отвърна майорът. — Някакви глупости, ама не разбирам.

— Човек отказва ли се от храната заради главоболие?… Нека дойде, ще й дам нейното лекарство… Къде е, в стаята си ли е?…

Понечи да се качи горе. Ламия се изправи.

— С ваше позволение… Аз ще я повикам.

Макбуле бе заключила вратата. Отначало не отговори на Ламия, после с гневен глас попита:

— Какво има?

— Хайде, Макбуле, ела… Ведат бей чака… После ще се разсърди…

Макбуле ядосано се покри презглава с юргана.

— Като се сърди, да се сърди… Няма нужда… Да му е сладко.

Ламия се върна в трапезарията с лека усмивка и само каза:

— Ще трябва да е заспала.

Повече обяснения мъжете не желаеха, подхванаха други приказки.

Тъкмо когато ставаха от трапезата, вратата се отвори.

Влезе Макбуле със сърдита усмивка върху начумереното си лице. Беше се преоблякла наново, беше се сресала набързо. Виждайки състоянието й, досущ като на настървил се за бой петел с почервенял клюн, Ведат не се въздържа и шумно се разсмя.

— Леле, млада госпожице, каква е тая физиономия?… Какво е това състояние?…

Макбуле отвърна гневно:

— Каквато ми е физиономията, такава си е… Вие по-добре си вижте вашата физиономия.

Вървеше, без да гледа, и бе настъпила крайчеца на подноса за храна, намиращ се на пода. Внезапно се разнесе шум от купи и чинии.

Майорът вече не се сдържа:

— Ах ти, неприветливо същество такова… Ако ти хвърля един бой, ще видиш ти… Ама че гадни навици е придобила… Мъж ли иска, що ли?

Ужасният укор, който чу пред Ведат, тъкмо когато възнамеряваше да пококетничи, засегна гордостта на Макбуле. Не намери смелост да отговори на баща си. Покривайки с длани лицето си, изхвърча от стаята. Бързешком се заизкачва нагоре. Но щом стигна до средата на стълбището, я хванаха нервите. Просна се върху едно от стъпалата, започна да рита с крака и да крещи със странен глас: „Олеле, припадам, задушавам се, умирам… Ай, ай, ай… Олеле, олеле, олеле…“

С лампи в ръцете, с чаши вода се затичаха всички вкупом. Хванаха Макбуле за раменете, за краката и я отнесоха в горната софа.

Ламия положи главата й върху коленете си, пръскаше я с вода, разтриваше китките й; майорът, държейки лампата отдалече, казваше: „Аллах да те накаже!“, а Ведат не смогваше да възпре смеха си при тази ситуация.

Малко по-късно Ламия и Ведат бяха останали сами. Спогледаха се и се разсмяха. Младият мъж погледна многозначително и попита:

— Какво ще кажете за това, вуйно?

Ламия повдигна вежди с неискрена изненада и отговори:

— Не знам… Няма настроение вероятно…

— И защо?

— Кой знае?

— Вие нищо ли не сте забелязали?

— Не…

И двамата бяха се умълчали. Ведат се преструваше на зает с правенето на лодка от лист хартия. Ламия го поглеждаше от време на време, искаше нещо да каже, но не се осмеляваше. Накрая с потреперващ глас изрече:

— Ведат бей, аз се смятам за майка на Макбуле, нали?

Младият мъж поклати глава и сякаш забавлявайки се, отговори:

— Има ли съмнение, ханъмефенди?

— Каквото и да е, аз съм нейна майка, Ведат бей. Мой дълг е да мисля за Макбуле като за своя дъщеря… Затова ви моля, нека не ви изглежда странно онова, което ще ви кажа… Сега аз да ви попитам… И вие ли нищо не сте забелязали?

— Не. Какво например?

— Как така? Невъзможно е…

С усмивка, подсказваща, че добре разбира целта й, той отговори:

— Може би, но щом сте започнали… Продължете… Няма ли да ме попитате нещо?…

— Усещам, че дъщеря ми би иска…

— За съжаление май е така, Ламия ханъм… От известно време и аз го усещам… Какво ще кажете вие за това?

— Какво да кажа?… Ако и вие я искате, ще бъда много доволна… Естествено, бих желала да ви стана тъща…

— Не ви ли наричам „тъща“ и сега? Ами Мебруре?

— Моля ви, Ведат бей… Нали говорим сериозно?…

— Възможно ли е да се говори сериозно за брака ми с Макбуле, Ламия ханъм?… Мислите ли, че съществува такава възможност?

— Защо да не съществува?… Горкото дете много ви иска.

— Добре, но това е недостатъчно… Първо аз съм такъв човек, че… Дори е смешно да изтъквам причина за тази невъзможност…

— Така е, но всички ние се оказваме в трудно положение, Ведат бей…

— Да, вярно е… Аллах да ни накаже… Ако намеря някакъв изход и избягам от тук, работата ще се улесни, но… Поне трябва да спра с посещенията си…

— Как ще стане? Вуйчо ви няма ли да се усъмни?

— Естествено, ще се усъмни… Ай, ай… Ще притесним горкия човек… Ех, вироглаво момиче, ех… Нямам друг избор, Ламия ханъм… Ще използвам работата си като повод и ще разредя посещенията си.

Ламия каза натъжено:

— Горката Макбуле. Кой знае колко ще страда…

— Може би това не е нищо повече от мимолетен каприз, Ламия ханъм… Къде е влюбената Макбуле?