Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (39)

XX

Ведат живееше в къщата на възрастна арменка от Одрин. Кемал бей беше пожелал да го настани в своя дом, за това бе настоявала и Макбуле.

Младият лекар обаче не се беше съгласил и изтъкна неочаквано оправдание: „В Истанбул се пошлях доста… Ще ми се да се възползвам от принудителния си гурбет, за да почета, за да поработя… Остана ли тук, Макбуле ще ме подвежда и ще обърнем всичко на шега и на смях.“

Същинската причина обаче за желанието му да живее отделно беше новата му вуйна. Не знаеше що за жена е. В Истанбул поклюкарстваха доста, като узнаха, че майорът се е обвързал с жена, убила някакъв мъж. Пък и си каза, че всеки възрастен мъж, оженил се за толкова млада жена, става подозрителен към всичко.

Все пак изтъкнатото от него оправдание не беше напълно невярно. Макар да изглеждаше прекалено весел и лековат, Ведат бе трудолюбив човек, бе неуморен изследовател. Хората, които си въобразяваха, че този лекомислен младеж се е появил на белия свят само за да се смее и забавлява, направо се смайваха, като видеха как седмици наред се затваря в библиотеката си.

Ведат често гостуваше на вуйчо си и понеже по нрав бе непринуден, духовит и приятен човек, постепенно успя да накара и Ламия да привикне с него.

Обратно на Макбуле, която наричаше Ламия „мамо“, той я наричаше „тъща“ и отсега се кандидатираше за жених на Мебруре.

Първоначално не мислеше нищо хубаво за Ламия. В Истанбул беше имал връзки с какви ли не хора, пък и професията му не му позволяваше да храни илюзии по отношение на хората. Тази жена, която се бе омъжила за вуйчо му като победен от страстта на тъжната старост човек, нямаше начин да не е нещо долно. Някакво бездомно създание с птичи мозък, което и представа си няма как би могло с малко възпитание да шлифова низостта и неморалността си.

Дори и след като я беше видял, не бе променил мнението си за нея веднага.

Не хващаше вяра на простодушното, стеснително поведение на Ламия, на невинните й очи и си казваше: „Ти си по-лукаво и по-пропаднало нещо, отколкото очаквах! Ако живееше в Истанбул, щеше да се радваш на по-голям успех!… Добра комедия разиграваш… И аз тъпо те наблюдавам, правейки се, че ти вярвам… Но изобщо не се притеснявай… Рано или късно ще те разоблича… Ние колко такива, че и по-опасни от теб сме виждали… Колкото и сполучливо да изпълняват ролите си, все някой ден току изпуснат някоя дума, издадат се с някой жест на тялото и цялото им минало излиза на бял свят като пред огледало… Някой ден и теб ще те разоблича, естествено…“

Дните минаваха, Ведат обаче не откриваше нито едно от състоянията, които с боязън очакваше да разкрие, и се изпълваше със съмнения: „Дали пък горката жена не е някакво рядко изключение? Действително ли е морално чиста, невинна клетница, каквато изглежда?“ На няколко пъти с ловки въпроси се бе опитал да я накара да проговори за миналото си, но не бе успял да научи нищо повече от онова, което знаеше.

 

 

Един ден Кемал бей се оплакваше на племенника си от общината на Кютахия, разказваше му за разправията си с общинските инженери отпреди няколко месеца. На най-вълнуващото място от разказа си той установи, че Ведат не го слуша.

— Ведат, синко, ако ще се разсейваш, не ме мори напразно! — сопна му се той.

Младият мъж се ослушваше какво става долу, чуваше как Ламия си припява тихичко някаква мелодия. И изненадано каза:

— Странно… Откъде ли я е научила вуйна ми?

После, без да дочака отговора на майора, изтича долу. Щом го видя, Ламия, която замислено гладеше на една маса, млъкна. Ведат попита с усмивка:

— Вуйно, откъде научихте това?

— Кое, Ведат?

— Мелодията, която си тананикахте…

Ламия се изненада, почервеня цялата…

— Не знам… Аз ли пеех?

Ведат се разсмя високо.

— Това е нещо фантастично, вуйно… Мелодията, която изпълнихте, е от най-хубавото място в „Черните звезди“, за които споменах… Когато на лунната светлина разговарят принцът и султанът… Вие откъде го знаете?

— Трябва да ми е останало в паметта от Измир.

— Не ми прилича на нещо, което ей така ви е останало в паметта… Не разбирам много-много, но го изпълнихте съвсем точно.

Ламия бе изпаднала в затруднено положение. Приведе се над коша с прането, за да не издаде вълнението си.

— Като бях в Измир, композиторът на тази мелодия бе дошъл на гости на съседите ни, все тази мелодия се свиреше… От там ми е останала в паметта…

— Ах, вие познавате Хюсеин Кенан?

След кратко колебание Ламия поклати глава и с възможно най-безразличния си глас каза:

— Веднъж-дваж пъти съм го виждала отдалече.

— И аз го познавам… В тая беда, която ме сполетя, пръст има и той, Аллах да го накаже… Проблемът с Карагьоз възникна и заради „Черните звезди“…

В очите на Ламия Ведат придоби съвсем друго значение от минутата, когато още първата вечер спомена за Него и за „Черните звезди“. Младата жена търсеше повод да го накара да говори за приятеля си, подготвяше си въпросите. Но озовеше ли се лице в лице с Ведат, не се осмеляваше. Струваше й се, че произнесе ли неговото име, всички тайни на сърцето и живота й ще бъдат разкрити.

Този епизод бе освободил Ламия от страха и колебанието й. Понякога, останеше ли насаме с Ведат, отваряше дума по някакъв повод за Него. Тя се държеше тъй спокойно, гласът й бе тъй безразличен, че младият лекар нямаше начин да се усъмни в каквото и да било, и й даваше най-подробни сведения за последните години от живота на своя приятел: днес той бил къде по-значим, къде по-известен, отколкото преди. След „Черните звезди“ обаче не бил създал ново произведение. Близо година и половина обикалял Европа със съпругата си и с тъста си, едва тази пролет се върнал в Истанбул. Сега живеели сами със съпругата си. Миналата година тъстът му, след една комична любовна авантюра, се оженил за някаква полска певица. Тоя позор предизвикал безкрайни клюки. На въпросната нощ с Карагьоз казал, че до няколко дни щял да замине за Измир.

Ведат разказваше всичко това, без да подозира нищо, а Ламия, приведена над дантелата в скута си, слушаше с безразличие и изглеждаше изцяло заета с плетивото си.

Веднъж Ведат се бе впуснал да разказва надълго и нашироко за Джавидан:

— Стройна, жизнена, представителна, разкошна жена… Аз много-много не харесвам такъв тип жени, но е красавица… А през последните две години съвсем се разхубави… През сватбената седмица дадоха прием. Случайно и аз бях там… Все още си спомням онази нощ… Съпругът и съпругата приличаха на големите актьори, изпълняващи любовни роли в театрални и оперни постановки. Кенан е добро момче… Но се държи парвенюшки, досущ като новобогаташите, и не може да се отърве от това си поведение… Познавам го отпреди… Когато беше беден, неизвестен младеж, приличаше на обеднял аристократ. Когато стана значим и знатен човек, зае позата на новозабогатял еснаф… Според мен за предпочитане е предишното му екзалтирано поведение пред сегашната му изкуствена изтънченост, пред разглезената му освободеност… Както и да е, няма нужда от това…

Та нея нощ очите на всички бяха вперени в тях… Както вече казах, Кенан, с високия си ръст, със сините си очи, придаващи на лицето му приятна уникалност, с невероятното си поведение приличаше на драматичен актьор на премиерата си, тоест на изпълнител на главната любовна роля… Гледката бе и приятна, но и някак смешна… Гостите бяха пожелали, бяха помолили принцесата да го накара да посвири на цигулка. Естествено, веднага прие… Никога не ще забравя как свири нея нощ тоя безсрамник… Точно нея нощ повярвах на хората, твърдящи, че „изкуството не е нищо друго, освен любов“… Беше влязъл в една съседна тъмна стая… През прозореца нахлуваше лунна светлина и осветяваше лицето и тялото му от една страна… Изсвири неща, които като че нямаха връзка с този свят… Накратко, голям човек на изкуството… Съпругата му малко си пада многознайка… Изобщо не предпочита например музика алатурка… Една вечер изпълнил за нея приспивна песен в стил алатурка… Принцесата направо полудяла… Според мълвата горката жена два месеца заспивала с тази приспивна песен.

Ведат продължаваше разказа си с подробности за тяхната любов.

За да не издаде своето вълнение и своята печал, Ламия, докато слушаше тая история, не смееше дъх да си поеме и с неясна тъга си мислеше: „Лошо стана, че Ведат бей ми разказа такива неща… И сега трудно се сдържам… А като остана насаме, кой знае колко ще страдам… Пак ще ме връхлети безсънието… Два месеца значи я приспивал с моята приспивна песен…“

Същата нощ обаче с изненада установи, че не страда по-силно, че печалното настроение не надхвърли леката и неясна тъга, която бе изпитала през деня.

На другия ден, забелязвайки, че сърцето й е съвсем спокойно, си каза: „Защо ли не страдах толкова силно?… Нима не го обичам както преди?… От това измъкване няма… Ще го обичам, знам, ще остана вярна на тази любов до смъртта си… Изглежда, съм попривикнала с болката… И по тази причина не страдам толкова силно… Човек свиква с всичко… Така е по-добре, естествено…“