Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (36)

XVII

Бившият полкови имам живееше в порутено джамийско жилище. Тясна градина, преградена с тараби, вместо със зид, отделяше къщата от улицата. Малките стаи с прихлупени тавани приличаха на стаичките в чилехане^[1]; не се виждаше нищо друго, освен тясната, гола градина и малко небе.

Съпругата на Хаккъ ефенди беше шейсетинагодишна, простодушна, объркана черкезка. За бъдещата си гостенка беше подготвила чисто легло и гореща супа.

Изнемощяла от дневните вълнения и от умората, Ламия не намери сили да дояде супата, едва се съблече и се хвърли в леглото.

От продължилия дванайсет часа дълбок, безчувствен сън на сутринта я разбуди гласът на Макбуле. Момичето хем се смееше, хем плачеше и повдигайки от възглавницата главата на приятелката си, целуваше страните й и нейните, гледащи смаяно, мечтателни очи.

— Ламия, миличка… Какво те сполетя… Оказа се, че много съм те обичала… Колко пъти се молих на татко, плаках: „Заведи ме при Ламия…“ Но той не се съгласи… Вчера и той беше в съда… Полудях вкъщи от тревога, докато вечерта най-накрая ми съобщи радостната вест… Не мигнах до зори… Казах на татко: „Непременно трябва да видя Ламия… Утре, ако ме заведеш, заведеш… В противен случай ще избягам и ще отида… После, ако искаш, ме обеси!“ Татко знае колко съм луда… „Добре, не се притеснявай… — отговори ми той — Утре ще идем.“ Лично ме доведе до вратата. След два часа ще ме вземе…

Ламия отпускаше главата си върху гърдите й като дете, отдало се на майчината ласка, с дълбока наслада, както правят погалените котета, притваряше очите си.

Докато беше в предварителния арест, майор Кемал бей доста пъти, по настояване на дъщеря си, я беше посещавал, беше й носил подаръци! Следеше с интерес делото, редовно присъстваше на съдебните процедури, срещаше се с адвокати, вдъхваше й надежда и твърдост, когато от време на време я посещаваше. Ламия бе започнала да изпитва към това семейство дълбока признателност.

Макбуле остана при приятелката си повече от два часа. Нямаше никаква възможност да сподели тревогите си с това жизнерадостно, простодушно, семпло момиче, което непрестанно сменяше темите на разговора и недоизслушваше думите. Ламия обаче харесваше нейната лекомисленост и когато бяха заедно, й се струваше, че животът е красив, и очакваше от него някакво смътно щастие.

Едно обещание на баща й невероятно бе зарадвало Макбуле. Припомняше си го с повод и без повод и разтърсвайки с ръце умореното тяло на Ламия, казваше:

— Татко винаги ще ме води при тебе и често ще те кани у нас.

 

 

Животът на Ламия в тази къща не бе лош. Имам Хаккъ ефенди бе опърничав, педантичен, груб албанец. Макар че тормозеше предимно жена си. Вечно упрекваше тази онеправдана женица, чийто живот преминаваше в безропотна домакинска работа и в молитви, понякога дори я хващаше за къносаните коси и я биеше.

Забелязала, че Ламия я съжалява и се измъчва заради нея, Фатма ханъм се опитваше да я успокои на своя си изкълчен език и й казваше: „Вреда няма, момичето ми… Той е мъжът, моят благодетел… Нека да му се прощава… Той ще ме отведе в Рая… Пък и господарят, Аллах да го благослови, е добър човек.“

И действително беше така. Хаккъ ефенди, който толкова хулеше и измъчваше жена си, с останалите хора, и особено с Ламия, се държеше грижовно и почтително. Утеха й беше и детето. През първите дни само го жалеше. Сега вече започваше да го обича, вземаше го в прегръдките си и с часове си играеше с него като с кукла.

Последната беда й се струваше като страховит отколешен сън, като случила се в някакъв друг свят трагедия. От онази случка в съзнанието й бяха се съхранили няколко объркани картини, в сърцето й — няколко хладни, неизличими трепети. Не успяваше, въпреки старанието, да подреди спомените си.

От време на време една от тия картини внезапно и напълно безпричинно оживяваше пред очите й, в душата й се настаняваше неясна, тътнеща суматоха. Ту прегръщаше зле облечените, зле изглеждащи жени в предварителния арест, ту в едно ъгълче на закрит кабриолет преминаваше по безкрайните улици, ту се задъхваше, за да отговори на първия въпрос сред невъобразимия шум в съда.

С времето обаче тези объркани спомени започваха да губят първоначалната си сила, постепенно душата й откриваше някогашния мечтателен покой.

Макбуле зачестяваше с посещенията си, при всяко идване носеше подаръци на Мебруре, шиеше й бродирани блузки.

Мебруре се беше превърнала в ръцете й в играчка, в жива кукла. Понякога си подхвърляха детето като топка от едното до другото канапе. Особено Макбуле, когато бе превъзбудена, така ожесточено целуваше злочестото дете, така викаше, стискайки го грубо в ръцете си, че Фатма ханъм зарязваше работата си или броеницата си, грабваше насила Мебруре от ръцете й и я отнасяше в стаята.

Една вечер Хаккъ ефенди каза:

— Утре се пригответе, Кемал бей ни покани на обяд.

Фатма ханъм, която излизаше от дома си твърде рядко, си облече атлазената рокля, с молитви заключи сандъците и вратите, сякаш тръгваше на далечно пътешествие.

От месеци наред и Ламия за пръв път излизаше на улицата и това неимоверно я забавляваше. Кемал бей живееше на открито място. Домът му се намираше почти в средата на прекрасна градина.

Докато майорът и имам ефенди пушеха наргиле и разговаряха в градината, Ламия и Макбуле слушаха грамофона в софата.

След този ден Хаккъ ефенди позволяваше на Ламия да ходи от време на време при Макбуле.

Кемал бей се държеше почтително с приятелката на дъщеря си, интересуваше се от здравето й, вземаше Мебруре в прегръдките си и се разхождаше с нея из градината. Нетактичната Макбуле веднъж отново постъпи безпардонно.

— Тате! — каза тя. — Ти във влака ми забрани да разговарям с Ламия.

Ламия внезапно пламна, ощипа приятелката си, седнала до нея, но Макбуле продължи да говори разглезено:

— Лъжа ли е? Защо ме щипеш?

Кемал бей доста се бе засрамил. След кратко колебание каза строго:

— Виждахме Ламия ханъм за пръв път. От къде можехме да знаем, че е толкаво разумно, толкова добре възпитано момиче?… После се опознахме по-добре…

Със същия си неприятен смях Макбуле продължи:

— Аха, значи заради това?

Но забелязвайки, че баща й кипва, млъкна.

В стаята настъпи кратка, напрегната тишина. Макбуле придвижваше пръстите си по края на масата, сякаш свиреше на пиано, а Ламия продължаваше да гледа пред себе си.

Кемал бей не успя да се сдържи и се разсмя.

— Мозъкът ти е като на птиче, Макбуле… Навърши седемнайсет… А никакво намерение нямаш да ставаш човек — каза той.

После, сякаш за да заглади нетактичността на Макбуле, дълго продължи да хвали Ламия.

 

 

През един пролетен ден Макбуле дойде на гости на Ламия с огромен букет в ръцете си. Беше откъснала всичко, що бе поникнало в градината, не бе пропуснала нищо — от маковете и лайкучките до наровите цветове.

Задъхваше се, сякаш бе тичала по улиците, от потта печето полепваше по лицето й. Щом влезе в стаята, хвърли цветята в лицето на Ламия, стовари пълното си, закръглено тяло на канапето и задъхвайки се, закрещя:

— Край, свършена съм… Умирам… Не питай какво ме сполетя!

Ламия се разтревожи и докато се опитваше да й свали чаршафа, попита:

— Какво стана? Сама ли дойде?

Започна да разказва, разхлаждайки откритите си гърди с края на чаршафа си като с ветрило.

— Дойдох съвсем сама… По пътя ми се лепнаха някакви безсрамници… Заподхвърляха ми реплики от рода на: „Млада госпожице, искаме цвете!“ Разбрах, че няма отърване от тях… Дадох им няколко стръка и им казах: „Вземайте ги и си вървете!“ Но да не мислиш, че спряха да ми досаждат? Аз тичам и те тичат… Идеше ми, ей богу, да ги фрасна с цветята по главите, дори да се сбия с някой от тях насред улицата, ама нали съм жена…

Ламия се разсмя.

— Баща ти не те пуска сама на улицата, Макбуле — каза тя.

— Да, но днес ми позволи. Има си гости… Познай кои, няма начин да се досетиш…

— Аз от къде да знам?

— Нали ти казах, няма начин да се досетиш… Имам ефенди и вуйчо ти…

— Ръза бей ли?

— Точно така… Колко вуйчовци имаш в Кютахия?…

— Че вуйчо ми у вас идвал ли е?

— Не… С татко се познавали отпреди, но досега не са си гостували… Днес татко го покани…

Ламия повдигна вежди с любопитство.

— И защо баща ти е поканил вуйчо ми?

Макбуле разпери ръце, сви устни и с дяволита усмивка в очите изрече:

— И аз не знам, ей богу. — После през смях добави: — Кълна се, ей богу… Виж дори се заклех… И съгреших.

Ламия постави ръце върху раменете й и сериозно каза:

— Хайде, Макбуле… Не крий.

Младото момиче се разсмя още по-силно. Забавляваше се — изплези й се и й намигна.

— Знам, ама няма да ти кажа… Няма да ти кажа, ей богу…

Ламия занастоява изнервено:

— На секундата ми кажи, Макбуле… Ще ти се разсърдя… Няма да те погледна.

Тук вече Макбуле се разколеба, не можеше обаче да се реши. За кратко се престори, че ще й каже, но се уплаши от онова, което възнамеряваше да стори, и развълнувано скочи от мястото си.

— Няма и няма да кажа… Господ ми е свидетел, няма да кажа, Господ да ме убие, няма да кажа! — заприпява тя измислената си песен и затанцува.

Ламия доста се бе притеснила. Сбърчи вежди и преструвайки се, че повече не я интересува, възкликна:

— Ако искаш, казвай! Ако искаш, не казвай!

Не гледаше Макбуле в очите, оправяше възглавниците и разместваше столовете.

За да я накара да забрави обидата, Макбуле й разправяше какво ли не, задаваше й въпроси. Ламия пък, за да не я погледне в лицето, се инатеше и отговаряше на въпросите й само с „да“ и с „не“.

Най-накрая младото момиче не издържа и почти натъжено каза:

— Ламия, миличка, ще ти кажа… Ако татко узнае, ей богу, ще побеснее.

Ламия я хвана за ръцете и я настани на канапето.

— Баща ти откъде ще узнае?… Аз на никого няма да кажа.

Макбуле обви ръце около врата на приятелката си — косите й се докосваха до лицето й, устните й — шията й, и бавно заговори:

— Ламия, миличка… За нищо на света не ми се сърди… Ти нали щеше да се жениш за оня старец Мухлис ефенди… След случката с теб обаче Мухлис ефенди се отказал да те вземе… Ти изпадна в доста затруднено положение, нали? Няма да останеш навеки в това място, напомнящо гроб… Татко смята, че си много възпитана и почтена… А и знае колко те обичам аз… Вчера, докато разговаряше с леля ми, го чух… Каза й: „Ламия ханъм ще стане стопанка в този дом… Млада е, но е доста благоразумна… И ние ще се успокоим, и тя ще се успокои.“ Схващаш ли, Ламия, миличка?… Вероятно тъкмо за това ще разговаря с имам ефенди и с вуйчо ти…

Опря главата си в гърдите на Ламия и боейки се да я погледне в очите, се сви в прегръдките й.

— Ламия, миличка, татко ми е доста стар за теб, но ще обикне Мебруре като своя дъщеря… Няма да ми се сърдиш, нали?…

Ламия и бездруго бе усетила това по състоянието и поведението на възрастния майор. Истината беше, че когато го чу от устата на Макбуле, не изпита друго, освен тъга. Със спокойна загриженост повдигна главата й, погали я по лицето и с дълбок, уравновесен глас изрече:

— Как мога да ти се сърдя, Макбуле? Ако баща ти в действителност възнамерява нещо подобно, аз би трябвало само да съм му признателна… Това би означавало, че не съм чак толкова лошо момиче, колкото си мислят всички…

Макбуле не очакваше от нея подобни думи и полудяла от радост, извика:

— Значи ще се съгласиш.

И отново с онова сериозно спокойствие Ламия добави:

— Още нищо не съм казала, Макбуле, само искам да кажа, че за мен баща ти… — Накланяше главата си към рамото си и вперила меланхоличните си зелени очи в далечината, сякаш така съзираше продължителната печална история на своя живот, Ламия продължаваше да говори: — С теб сме почти връстнички, тоест изглеждаме почти еднакво. Но не е така, Макбуле… На тази възраст моето сърце остаря… За мен всичко е едно и също — денят и нощта, лятото и зимата… Не желая нищо… Освен за дъщеричката си, за друго не мисля… За мен животът приключи… Ако Мебруре е щастлива, и аз ще бъда щастлива… Не ми и хрумва да се омъжа за някой млад мъж… Аз съм в тежко положение, кой и какво би могъл да направи?… А един млад мъж ще очаква съпругата му да го обича… Само че моето сърце е вече угаснало… Сега разбираш, нали?… Ако баща ти наистина ме иска, няма никаква причина да му откажа… И аз, и детето ми ще си намерим гнездо и повече никой няма да ме укорява. В замяна на това ще сторя, което е по силите ми, за да бъдете щастливи.

При последните й думи от очите й се стекоха няколко сълзи. Дори Макбуле внезапно се разрида.

— Какичко, не си мисли нищо лошо. Плача, че на моята възраст всъщност не съм ти връстничка.

Ламия пак я погали и се усмихна.

— Ако желаеш, сетне ще ми викаш „мамо“.