Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (31)

XII

Без много-много да се раздухва, случката с жандармерийския сержант беше прикрита. Ламия вече не се осмеляваше да гледа в очите Расих ефенди, избягваше го упорито. Расих ефенди обаче изобщо не забравяше тая история, гневът му, раздразнението му, вместо да стихват, нарастваха с всеки изминал ден. Чуеше ли звук от стъпки на улицата, мигом приближаваше до прозореца, а нощем понякога ставаше и обикаляше градината.

Не беше решил точно как да се държи с Ламия. Мернеше ли я, най-често си извръщаше главата и ядно сбърчваше вежди, а кажеше ли й нещо, присвиваше устни със злобно презрение.

В думите му неизменно имаше тежки, оскърбителни намеци. Паднеше ли му сгоден момент, докато се хранеха, все за безсъвестните, неморални жени говореше, разправяше как такива трябва да бъдат клани с тъп нож за шкембе, да бъдат заринати с камъни.

От време на време приклещваше Ламия в някое закътано местенце в градината или в софата и започваше своя разпит: „Пак надушвам нещо… Ти май не стоиш мирна!“ Понякога Ламия се отбраняваше с невинни клетви, понякога обаче се гневеше и плачеше. В такива моменти Расих моментално се променяше, поведението му ставаше невероятно мило и нямащо нищо общо с предишното му държание и се опитваше да я успокои; умоляваше я да не плаче така, да му прости. Една вечер, понапил се бе доста, горко изплака: „Ти изобщо не разбираш състоянието ми!“ Ламия отдавна беше разбрала състоянието му. Но с никого не споделяше мъката си, нищо друго не можеше да стори, освен тайничко нощем да плаче.

Въпреки цялата си предпазливост един ден се уплаши. В къщата бе ден за пране. Хурие ханъм и дъщерите й бяха заети в кухнята. Ламия простираше в градината вече изпраното пране. Под предлог, че е болен, Расих ефенди си бе останал у дома. Заспиваше, събуждаше се, пак лягаше, отваряше и затваряше прозорците, обикаляше софата, подсвирквайки си.

От кухненската врата Махмуре подаде на Ламия поднос.

— Агънцето ми, сестро… Ще отнесеш ли храната на свако си? — попита тя.

Когато Ламия с поднос в ръцете се качи горе, Расих си гледаше на карти на канапето. Щом я видя, скочи и със смутена усмивка каза:

— Ядене ли си ми донесла? Благодаря… Благодаря… Остави го на оная маса.

Ламия остави подноса и тръгна да излиза.

Расих побърза да каже:

— Почакай, Ламия… Ти ми донесе ядене, аз пък да ти дам ябълка.

— Благодаря — отвърна колебливо тя, — но прането ме чака…

Той обаче продължи да настоява:

— Невъзможно, абсолютно невъзможно…

Бе започнал да бели огромната ябълка, която стоеше на полицата.

— Вие не се притеснявайте… Долу сама ще си я обеля…

— Какво ти притеснение…

Ябълката неочаквано изскочи от нервните пръсти на Расих и се търкулна под леглото. Ламия се поусмихна.

— Какво да правя, нямала съм късмет — изрече тя и се отправи към вратата.

Расих светкавично й пресече пътя и протегна ръка към вратата.

— Защо винаги бягаш от мен?

Ламия неочаквано се притесни.

— Аз ли бягам?… Аз ли… И защо да бягам, свако? — Заеквайки, му отвърна тя.

Расим се опита да я хване за ръцете.

— Жестоко момиче — каза той, — не разбираш ли състоянието ми? Възнамеряваш да ме убиеш ли?

От страх и притеснение Ламия съвсем бе пребледня. Тръгна заднишком към прозореца.

— Свако, елате на себе си. Какво ви правя аз?…

Расих съвсем бе посинял. Държеше ръцете си около врата, сякаш искаше с пръстите си сам да се удуши, и крачка по крачка се приближаваше. С глух, сподавен глас изрече:

— Убиваш ме… Заради теб подлудявам… Какво ще ти стане, направи ме и мен щастлив.

Очите на Ламия се бяха разширили, косите й потреперваха.

— Свако, ако се нахвърлите върху мен, ще скоча от прозореца… Ще опетните ръцете си…

Расих не посмя да я доближи повече и понечи да стори движение, сякаш се канеше да падне на пода, да падне на колене пред нея, взе да я умолява:

— Ламия, състоянието ми е тежко… Нямам вече сили да се противопоставям… И аз съм човек… Аз по-недостоен мъж ли съм от оня надзорник, от оня сержант?… Пожали ме… Ей богу, в тоя дом никой няма да узнае… И ти си жена… И ти имаш нужда от ласки… Ще си навлечеш неприятности с чуждите безделници, избери мен… Направо пощурявам, като си помисля как те е държал в прегръдките си оня сержант… Ей богу, убиец ще стана…

Лицето му, очите му изгаряха от дива страст, от гърдите му се изтръгваха сподавени хрипове.

От това мъчително положение Ламия бе спасена от Зюбейде, която, пеейки, се качваше нагоре. Расих внезапно изхвърча от стаята, изкачи се на горния етаж, за да не забележи балдъзата му неговата обърканост.