Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (27)

VIII

Новите съседи наистина бяха весели, приветливи хора. Въпреки умората от пренасянето и настаняването, същата вечер немалко се смяха, немалко се веселиха. Сенките на разчорлени жени се боричкаха и гонеха върху чаршафите, опънати набърже по прозорците вместо пердетата.

Хурие ханъм, която след вечерната молитва моментално си лягаше, тази вечер не се отделяше от прозореца. „Много се забавлявах, ей богу, все едно, че съм гледала карагьоз^[1]“ — казваше тя.

По някое време пак пуснаха грамофона. Една след друга, около двайсетина пъти прозвучаха песните „Мъжът от Коня“ и „Олеле, аданецо“.

Семейството на Ръза бей се сближи с новите съседи буквално за два дни.

Ламия не бе забравила поведението на майора във влака. Не посещаваше новите съседи, а когато идваха те, се оттегляше в стаята си под предлог, че е уморена или че има работа. Макбуле бе разбрала защо страни Ламия.

Веднъж, когато заедно с леля си Наджие бе дошла на гости на Махмуре, се качи в нейната стая и без да се нуждае от каквито и да било предисловия, каза:

— Разбирам защо страниш от мен. Отбягваш татко, нали? Получих разрешение от него… Виж, остава ми само месец… После заминавам за Измир…

Ламия се изчервяваше, колебаеше се и не намираше какво да й отговори. Пълничката Макбуле, която и пет минути не можеше да мълчи, без да се сборичка със стоящия пред нея, прегърна Ламия и смеейки се необичайно фамилиарно и целувайки я по бузата, взе да я разтърсва и да я заплашва.

— Ако продължаваш да се опъваш, ще кажа каквото знам… Ще се намеся! — казваше тя.

Ламия се сприятели с това чистосърдечно, весело и щуро момиче. Започна, заедно с Махмуре, да отскача от време на време у тях. Веднъж дори срещна случайно в калдъръмения двор майора. Понечи да избяга. Макбуле я подразни, хвана я за полата и насила я накара да целуне ръка на баща й.

Най-голямото удоволствие на Макбуле беше да пуска грамофона и да танцува на кабаретна музика или кючек.

Понякога и Махмуре се впускаше да танцува с нея, танцуваха една срещу друга, пускайки пак и пак една и съща мелодия.

Един ден Махмуре зърна в шкафа напрашена кутия с плочи.

— Тези защо никога не ги пускаме? — попита тя.

— Тия за нищо не стават — отговори Макбуле. — Тате ги намерил евтино и ги купил… Някои са повредени, някои — деформирани…

Махмуре бе полюбопитствала да види какво представляват. Забърсваше с парцал прахта от тях и една по една ги слагаше върху грамофона.

Действително плочите бяха повредени. Част от тях издаваха объркано, леко провлечено стенание, други започваха като музика, изпълнена от безупречен оркестър, след което изведнъж звукът се променяше и започваше да вие с пронизващ ушите злокобен глас, като животно, което го колят.

Махмуре пускаше всяка плоча по четири-пет пъти, след което слагаше нова.

От една от тях заприижда нежен звук на цигулка, ефирен като звуците, които чуваш насън, неясен като вехт спомен.

Махмуре се канеше да спре и тази плоча. Една ръка обаче неочаквано я хвана за китката.

— Тази я остави, како…

Като извърна глава, Махмуре видя Ламия. Лицето на младото момиче изненадващо бе сменило изражението си. Цялото й тяло трепереше, сякаш от фунията на грамофона бе повял силен мразовит вятър, прежълтяваше, затваряше очите си, косите й падаха върху челото.

Махмуре бе забравила за грамофона. Хващайки китките й, станали студени като лед, питаше:

— Какво ти има, Ламия?

— Нищо ми няма… Нищо ми няма! — отвръщаше Ламия, опитвайки се да се съвземе, и извръщаше глава на другата страна. Главата й бе се облегнала върху рамото на Макбуле, която искаше да я прегърне. Не успя да издържи повече, отпусна изцяло главата си върху рамото на приятелката си, зарида.

Забравената плоча продължаваше да се върти, да повтаря мелодията, която преди две лета, опряла глава на Неговото пиано, слушаше. Тихият като дочутите насън звуци, поизтритият като старите й спомени звук на цигулката възкресяваше наново онова безкрайно притихнало лято и лунния сън.

Тази повредена, поизтъркана грамофонна плоча се превърна за Ламия в ненадейно щастие. Очакваше с нетърпение дните, в които щеше да иде при Макбуле, поразкрасяваше се пред огледалото, сърцето й лудваше, сякаш отиваше на среща с голямата си любов.

Нея година зимата в Кютахия беше изключително люта. Времето все бе мрачно и облачно. Ту валеше мътен дъжд, ту се извиваха снежни фъртуни, ту решетките на прозорците се отрупваха със сняг.

Завъртеше ли се плочата, далечният, дошъл сякаш от отвъдното и от сънищата звук на цигулката започнеше ли да стене, дъждът стихваше, вятърът млъкваше, снегът се отронваше от прозорците и в стаята лъхваше знойно лято.

Ламия обхващаше с ръце бледото си, слабичко лице и куршуменосивите лунни нощи, белите утрини, позлатените слънца, промушващи се през резбованите чардаци на Бозяка, изпълваха полуотворените й зелени очи.

Керем пак извършваше бавните си обиколки под терпентиновите дървета. Кузгун пак отъркваше старата си глава в полата й, тя пак полека отпускаше тялото си в Неговите ръце. Обхванато от уморена вглъбеност, младото момиче им се отдаваше, полагаше глава на Неговите гърди, обвиваше раменете му с малките си ръце.

И така, в Неговата прегръдка, те обикаляха боровите кории, изпълвани с бели привидения от луната, преминаваха през потоци и появеше ли се Зорницата, се връщаха по тесните, обрамчени от храсталаците пътища.

Щом се пробудеше с огъня на Неговите сини очи в очите си, с пламъка на Неговата целувка върху устните си, усещаше тялото си уморено и тъжно, сякаш освободило се от схватката с любовта и страстта. Душата й обаче бе щастлива като сираче, насън видяло майка си.

Това щастие продължи до пролетта. После през един от дните, когато времето се позатопли и цветята се разцъфтяха, се случи беда. Едно палаво момче случайно бутна плочата на пода и тя се счупи. Казаха му: „И бездруго не беше хубава… Няма значение… Ти да си жив и здрав!“

Ламия не пророни и дума, но прежълтя като мъртвец. Счупено бе сърцето й. Струваше й се, че вече напълно Го е изгубила.