Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (20)

I

За Шюкрю бей от Назъм.

„Почитаеми свако,

Почти месец и половина нямах възможност да ви пиша. Може би сте се ядосали. Но ще ме оправдаете, като ви съобщя извинителните причини за това. Не съобщавайте изведнъж на леля Енисе и на Ламия ханъм. Преминах през голяма опасност. Бях тежко ранен в дясното рамо и в левия крак при една престрелка. От четирийсет дни съм в болницата в Трабзон. Сега, благодаря на бога, съм добре. Оздравях напълно. До няколко дни мен ще ме изпишат от болницата.

Имам радостна вест за вас. Вчера получих заповед от командира на полка. Той ми съобщи добрата новина, че съм повишен в чин капитан и че ме назначават в Искендерун. Тази вест ме накара да забравя изтърпените през последните месеци страдания. И вие, естествено, ще се зарадвате колкото мен.

Понеже все още се чувствам отпаднал, поисках четири-пет месеца отпуск. Надявам се да не ми откажат. Ето защо и, ако Аллах е рекъл, до месец ще се върна в Измир. Отпускът си, разбира се, ще прекарам при вас. През това време ще направим сватбата, нали? Вероятно ще ви е тежко да изпратите Ламия ханъм в Искендерун. За две-три години все пак сте привикнали с нея. Но аз имам по-голяма необходимост от нея, отколкото вие, понеже се чувствам много по-самотен. Омръзна ми самотата, свако. Казват, че Искендерун бил хубав град. Надявам се там да бъда много щастлив заедно с Ламия. Кой знае колко са пораснали Семиха и Фикрет, правят ли пакости? До скоро… и така нататък, и така нататък…

Назъм“

За Назъм от Шюкрю бей.

„Синко Назъм,

Получих писмото ти преди петнайсет дни. Не пропуснах да ти отговоря веднага. Същата вечер обаче се случи нещо, заради което се наложи начаса да скъсам писмото си и да го хвърля. От десет дни съм доста объркан. Леля ти Енисе ме посъветва нищо да не ти съобщавам, да изчакам завръщането ти и тогава да ти кажа истината. Нейното предложение не е приемливо за мен. Назъм, детето ми, ти си войник. Налага ти се да даваш решителен отпор с щик, с куршум, с оръдие на превратностите на живота. Ето защо ти казвам истината каквато е. Ламия вече не е твоя годеница. В пазвата си, без да знаем, сме отглеждали змия. Колко коварна, колко лоша душа имало това момиче, което изглежда тъй уравновесено, тъй неоправдано. Все пак има съдба, защото размирното създание още отсега разкри своята същност. Ох, да не дава Господ, ако това те беше сполетяло, след като станеше твоя съпруга. Може би залудо щеше да окървавиш ръцете си и щеше да гниеш по затворите.

От миналата година забелязвам някаква странност, някаква отнесеност в поведението на това момиче. Няколко пъти дори го споменах пред леля ти Енисе. Казах й: «Не откъсвай очи от нея.» Но тя, знаеш я, е доста простодушна жена, Аллах да я пази. Не се вслуша в думите ми, не й обърна внимание.

Като се върнахме тази година от Бозяка, Ламия се държеше още по-странно. От ден на ден слабееше, около очите й се появиха черни кръгове, чувстваше се отпаднала. Като я питах нещо, гледаше ме отнесено и често не ми отговаряше. И аз наивникът взех да си мисля: «Какво става с това дете, да не би да е болно?» Взех да се притеснявам. Веднъж дори й предложих да я заведа на лекар. Отказа ми. «Нищо ми няма» — отговори ми Ламия и успя да ме убеди.

Най-накрая пристигна твоето писмо. Тя ми донесе плика, взела го от пощаджията. Когато прочетох, че си станал капитан и че до месец ще си дойдеш за сватбата, полудях от радост и закрещях: «Ламия, имам радостна вест. Назъм получил чин. Готви се, до месец ще станеш булка.» Тя покри с длани лицето си. Заоттегля се заднишком към вратата. Аз, нали съм простодушен човек, реших, че се държи така заради изненадата, заради радостта и вълнението. «Ела, не бягай. Целувай ми ръка» — казах аз и тръгнах към нея. Насила свалих ръцете от лицето и. Но внезапно тя се строполи на пода… Лицето й бе прежълтяло като на мъртвец. Пет минути я свестявахме с лимони, с одеколон. Леля ти Енисе ми се сърдеше. «Съобщават ли се внезапно такива неща? — казваше ми тя. — От радост човек може да припадне, да умре.» Как не се досетих още тогава. Нея нощ се измъкнах от къщи и отидох в кафенето в Икичешмелик. Като се прибрах, заварих леля ти Енисе толкова объркана, че ми е невъзможно да ти го опиша. Напълно вбесена тя ми разказа какво се е случило. Ламия била много умислена, изобщо не отговаряла на въпросите на леля ти. Енисе забелязала, че по някое време Ламия влязла в моята стая, скрила нещо под полата си и излязла. Любопитствайки какво е взела, и Енисе влязла в стаята ми и се заоглеждала. Всичко си било на мястото. Било открехнато само долното чекмедже на ъгловия шкаф.

Леля ти Енисе се досетила, че в това чекмедже нямало нищо друго, освен повредена ловна пушка и револвера ми. Разтревожено го отворила и с ужас установила, че револвера го няма.

Горката жена се втурнала в стаята на Ламия като полудяла и измъкнала оръжието изпод възглавницата й. Тази злочестница искала да се самоубие. Отначало отричала, че има подобно намерение. Обяснила, че постъпила така, защото преди една нощ била се уплашила. Не устояла обаче на настояванията на леля ти Енисе и ридаейки, била принудена да сподели с нея истината.

Когато узнах, че това посредствено, размирно създание тази година се запознало с някакъв непознат мъж в Бозяка и било бременно от три месеца, побеснях от гняв и мъка. Знаеш колко държа на въпросите на честта. Прииска ми се да я смажа с крака и после да я изхвърля насред улицата посред нощ. Възпря ме леля ти Енисе, каза, че не трябва повече да бъде измъчвано едно напълно обезнадеждено дете, което желае да се самоубие. Ща не ща, премълчах. А и тъй като Ламия не е мое дете, нямах право да стигна по-далече. Няколко дни я наблюдавахме постоянно, да не би пак да извърши някоя недомислица.

Настоявах на всяка цена да открия подлеца, прелъстил това дете. Но търсенията ми не дадоха никакъв резултат. Дни наред разпитвах Ламия. Отначало изобщо не желаеше да отговаря. Накрая бе принудена, заради категоричните ми настоявания, да говори. Бил някакъв нехранимайко, облечен като надзорник по тютюна, среден на ръст, дебел, със сипаничаво лице. Твърдеше, че не знае нито откъде е, нито дори името му.

Ако се обърнех към полицията, може би щяха да открият някоя следа, някоя диря. Но се отказах, като си помислих, че няма да постигна друго, освен хората да узнаят за срама ни, освен имената ни да попаднат във вестниците.

След тази случка, ще ме разбереш, не мога да задържа Ламия в дома си. За да прикрие срама си, сметнах за по-подходящо да я изпратя при големия й вуйчо в Кютахия. Веднага му написах писмо. Получих от него благоприятен отговор, Аллах да го благослови. Той казваше: «Ще я наблюдавам най-строго. Ще я представя като млада вдовица, чийто съпруг току-що е починал. Освен на жена си и на дъщерите си, на никой друг няма да кажа истината. Дори от зет си ще скрия. Не трябва да се отчайваме. Още е малка. Дай боже след време положението да се оправи. В бъдеще може да й намерим някой добър мъж, който ще я приеме заедно с детето.» Утре изпращаме Ламия. Един приятел, капитан от жандармерията, ще я предаде на вуйчо й.

Мили Назъм, в никакъв случай не се отчайвай. Знам какво е да си млад. Може би някой поне малко ще обикне това момиче. Ако не се случи, подобно положение е тежко за всеки човек. Това създание и бездруго няма да има шанс да бъде щастливо. По всяка вероятност няма да изпратим нашия капитан да замине сам за Искендерун. Леля ти Енисе вече се е заела с въпроса. От сега имаме предвид две момичета и една вдовица. Едното от момичетата ни е съседче. Истинска измирска красавица е. От тялото й три Ламии ще излязат. Другото момиче пак ни е познато, дъщеря е на търговец от Родос. Малко по-слабо е от първото, но е по-красиво в лицето. Вдовицата пък е роднина на съпругата на кмета Саиб паша. Казва се Нимет. Мъжът й беше мързеливец, пияница и комарджия. Една нощ преди два месеца, отивайки с лодка към Каршъяка, паднал в морето, тъй като бил пиян, и се удавил. Леля ти Енисе много хвали тази жена. Тя е богата, красива, знатна и необикновена двайсет и четири годишна жена. В сравнение с нея Ламия не представлява нищо. Когато видиш Семиха и Фикрет, много ще се смаеш… И така нататък, и така нататък…

Шюкрю“