Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (19)

XIX

Мина още една седмица, остана ден до раздялата. През тази седмица Кенан бе виждал Ламия почти всеки ден, беше й наговорил немалко неща, за да се откаже от идеята си. Но изговореното си остана единствено в кръга на думите. Сърцето му, фантазията му бяха заети с други неща. Мисълта да посвети живота си на малкото Грозденце тайничко го дразнеше, тя само поукрасяваше с различна привлекателност и магичност всичко изгубено. Кенан впрочем по рождение си бе като омагьосан. За да прояви интерес към нещо, трябваше да го загуби. За да обикне нещо, трябваше да се лиши от надежда.

Ламия прекрасно усещаше безнадеждността, привързаността на Кенан, със сълзи на очи го молеше да не настоява. Веднъж му каза:

— Не го правете, Кенан бей, ще бъде жалко за мен. Невъзможно е да ви стана съпруга. В момента, в който се съглася, ще изпитате отвращение към мен. Как ще издържа да живея с вас, без да бъда обичана? Не си мислете, Кенан бей, че писмото е засегнало единствено гордостта ми. Напълно съзнавам, че няма да съм достойна за вас. Огромна утеха за мен ще е дори да зная, че ме обичате съвсем мъничко. И да не беше се случила онази беда, аз нямаше да отида при Назъм. Би ли могла една жена да стане съпруга на един мъж, след като обича друг. Изобщо не мислете за мен, Кенан бей. В Измир имам позната, Кенан бей, вдовица е. Мъжът й бил офицер, загинал като герой, докато преследвал бандити в Менемен. Тя силно обича мъжа си, но Аллах й изпратил утешение… Макар че той повече няма да се завърне, домът й е пълен с негови вещи, снимки, спомени… Веднъж една съседка, докато й гостуваше, все я жалеше, все повтаряше колко трудно живее сама една млада жена. Щом си отиде, моята позната ми каза: „Ламия ханъм, тази жена ме съжалява, защото съм вдовица. Истинската вдовица всъщност е тя, понеже не обича съпруга си. А аз обичам своя мъж, загинал като герой, и тъй като живея с мисълта за него, се чувствам по-малко самотна от нея.“ И аз, Кенан бей, искам да бъда като онази жена. Стана ли ви съпруга, ще се отвратите от мен. Отдалеч по-спокойно ще мисля за вас. Ще ви обичам… Представете си, че някога и вие сте били мой съпруг, Кенан бей. Толкова бездушни ли са младите вдовици?

— Смаян съм, Ламия. Не очаквах подобни думи от едно тъй неопитно дете.

— Не съм чак толкова малка. Знайте, че много съм препатила. Имам сърце, имам чест, Кенан бей. Настояванията ви са безсмислени. И да умра, за вас няма да се омъжа.

 

 

Себичният, безволев Кенан не можеше по никакъв начин да вземе окончателно решение, колебаеше се дали да изпрати на Джавидан новото писмо, което й бе написал. Все пак идеята да напусне Ламия не му изглеждаше вече чак толкова невъзможна, както преди.

Една вечер получи писмо от годеницата си, която бе пристигнала от Египет в Истанбул. Този път Джавидан, чиито думи, както и писмата й, обикновено бяха малко сухи и официални, демонстрираше голяма сърдечност, питаше го кога ще се върне в Истанбул.

Това писмо сложи край и на последните му колебания. Все пак се опитваше да се самозалъгва. „Да обясня на Джавидан всичко в писмо ще е грубо и банално. Трябва да говоря лично с нея, да й обясня всичко, всички извиняващи ме причини“ — съдеше сам себе си той.

Когато съобщи последното си намерение на Ламия, младото момиче внезапно прежълтя. Но не каза й дума. Бяха решили да се поразходят за последно в нощта на раздялата. Като че нарочно времето се развали, валеше слаб дъжд. Въпреки това се срещнаха на тесния път зад лозето и обикаляйки, стигнаха чак до Къркчамлар.

В мрачната, дъждовна нощ долната част на Къркчамлар приличаше на разрушена скала, между дърветата духаше влажен, коварен вятър с дъх на изгнили листа.

Дъждът не проникваше тук, само с леко шумолене потрепваше по върховете на високите клони.

Дълго пристъпваха по изсъхналите борови иглички, покрили земята като море. Докато още вървяха по пътя, Ламия бе помолила Кенан: „Бих желала тази нощ изобщо да не говорим за раздяла, Кенан бей. Кой знае, може би следващата година… Или по-следващата ще дойдете пак… Тогава ще имате съпруга, деца. Ще ви видя отново. Е, няма да е както днес, но какво от това? Нали ще ви видя… Нека тази нощ не говорим изобщо за раздяла. Нека се разделим така, Кенан бей, сякаш утре ще се срещнем наново.“ Кенан бе потънал в печално мълчание. Ламия не спираше да говори. Пристъпваше, увесена на врата му.

Говореше с неочаквана за възрастта й, за състоянието й изтънченост; за първия път, когато чула цигулката му, за мечтата си и за любовта си, започнали от часа, в който за пръв път зърнала сините му очи, и събуждаше у Кенан представата за лунните нощи в тъмната и дъждовна Бозяка, за незабравимите любовни часове.

— Да се връщаме ли вече, Ламия? Много е късно. Ще се простудиш, ще се разболееш.

— Както желаете, Кенан бей. Само на връщане ще минем по другия път, нали? Тоест по пътя, по който една нощ вървяхме с Нимет ханъм. А и тази година…

Пак през една такава лунна нощ преди два месеца… Кенан бей, не ме жалете толкова… И мен ме прегърнахте на това място, както и Нимет ханъм.

Въпреки постепенно усилващия се дъжд пак спря пред руините на кулата, насила накара Кенан да седне на мокрите камъни. Допря мократа си руса коса до гърдите му.

— Боя се, Ламия, че ти ще страдаш повече.

Повдигна зелените си меланхолични очи към лицето на Кенан и докато по страните й се стичаха сълзи, с горчива усмивка каза:

— Не, Кенан бей, ние не се обичаме. Нашето, както сам казахте, беше само забавление за сърцето. Какво значение има, Кенан бей? Няколко сълзи за страдание ли ще ги сметнем? Тази нощ няма да забравите да посвирите на цигулка, нали? Бих желала да заспя, вслушана в моята приспивна песен.

 

 

Когато Ламия прескочи стобора на градината, Кенан за последен път я хвана за ръцете и със студените си като лед устни положи прощалната си целувка върху очите й, върху широкото й чело. После я остави сама в нощта и дъжда. Не се осмеляваше да се извърне назад. Прибра се в стаята си с вкуса на горчивата сълза, останал върху устните му, когато за последен път целуна очите й, прибра се в стаята си с вкуса на смърт в сърцето си.