Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (10)

X

Нея година лятото бе дошло рано, животът в лозята се беше пробудил преди сезона. По пътя откъм Кятибоглу за Бозяка прииждаха товарни коли, каруци, бели, розови, лилави йелдирмета, детски викове, смехове и песните бяха започнали да развеселяват лозята.

Потъналите девет месеца в мъгли, в печално уединение сред дъждовете кули една по една отваряха дървените си прозорци; в зеленината наоколо до късно вечер играеха позлатени светлини.

Ламия доста се бе притеснила същата зима в Измир, беше очаквала, броейки дните на пръстите си, кога ще замине за Бозяка. Първите дни се бе забавлявала доста. Будейки се преди изгрев-слънце, бе прошетала лозарските пътища, бе отскочила с децата на чичо си, понеже нямаше друг приятел, до Къркчамлар, до обяд се бе излежавала на земята под дърветата.

Тази година най-добрите й приятели в Бозяка бяха Керем и Кузгун. Обичаше с някаква неразбираема духовна симпатия магарето с изтерзана муцуна и старото лозарско куче със златистожълти очи. Керем отново бе започнал да чака с мечтателно търпение кога ще привърши тежката му работа около кладенеца между терпентиновите дървета.

Ламия качваше върху гърба му някое от децата, прекарваше едната си ръка през кръста му, за да не падне, а с другата, галейки по муцуната и зад ушите Керем, нагаждаше крачките си спрямо неговите. Това предизвикваше у нея безпокойство като при разходка из непознати места насън. Щом Керем спреше, на нея й се струваше, че се е пробудила от сън, и не можеше да си припомни колко време е вървяла.

А надвечер, когато слънцето залязваше, се отправяше с Кузгун към края на лозето, настаняваше се върху отчупената част от стобора, поставяйки главата на Кузгун върху скута си, и чакаше, докато съвсем се смрачат прашните пътища.

Цъфналият бръшлян бе обвил спуснатите кепенци на „церемониалния кьошк“. Понякога, под предлог, че ще си набере цветя, Ламия обикаляше покрай кьошка; в минутите, когато се намираше там, си мечтаеше скръбно, като хората, посещаващи тюрбетата^[1].

В нейните очи това място беше гробницата на онази миналогодишна, красива, безумна любов. Онази безумна любов сега се беше превърнала в далечна стара приказка, като приключението на Лейла и Маджнун.

Дъждовните, студени зимни месеци в къщата на Шюкрю бей в Икичешмелик не бяха успели да изтръгнат малкото момиче от въздействието на онази приказка.

Времето все беше мрачно, къщата все бе привечерно сумрачна. Не липсваше и шумът от колите, преминаващи по калните улици, от зори до мрак гласовете на продавачите не напускаха къщата.

Когато не бе заета с домакинска работа, Ламия се настаняваше край прозореца и с часове плетеше дантела на мъждивата, приглушавана от решетките светлина, влошавана още повече от дебелите завеси от Дамаск. Чичо й и леля й бяха забелязали промяната у нея. Нямаше как да проумеят обаче какво става с малкото момиче. Тъжна не беше; защото от време на време я чуваха да се смее повече от обичайното. При това смехът й бе искрен, нежен, трептящ, кристалночист… Болна не беше. Тъкмо напротив, от ден на ден все повече разцъфтяваше като цвете, придобиваше цвят, в бледото светлозелено на очите й потрепваха отблясъци като сътворени от слънцето изумруди.

Дори изглеждаше щастлива. Русата й коса придаваше сякаш лека светлина на плътните сенки от завесите, в очите й, изгубили се в изящната дантела, проблясваше негаснеща усмивка.

Като че тази година Грозденцето бе пренесло в душата си малко светлина, малко топлина от лозята на Бозяка.

С часове се забравяше в тази щастлива мечтателна атмосфера, виждаше в изящната мрежа на дантелата Бозяка — слънцето, проблясващо по скалите, лунните лъчи, шарещи по чердаците, трепкащите жълти пътища, сумрачните сенки върху стените на порутените кули.

Беше започнала да плете широка дантелена яка, за да я подари на Нимет ханъм. Тази яка, чийто модел бе измислила сама, беше като странна Приказка от хиляда и една нощ: през резбовани решетки на чердаци висят лозови листа и чепки грозде, около изгрели над борови хълмове луни потрепват пеперуди и дългокрили нощни насекоми, вода се стича към препълнени с грозде басейни. В едно от ъгълчетата на тази легенда е изобразена и цигулка.

Докато се занимаваше с плетката, Ламия си припомняше някои от мелодиите на Кенан, съвсем тихичко, сякаш се боеше другите да не я чуят, си ги повтаряше с чистосърдечен глас, понякога сълза се процеждаше през миглите й и падаше върху дантелата. Когато завърши дантелената яка, поиска позволение от чичо си и за два дни отиде да гостува на Нимет ханъм в къщата й в Каршъяка. От месеци нетърпеливо бе чакала този ден. Кака й Нимет кой знае откога копнее да види Кенан. Кой знае каква необходимост има да поговори за него? Горкичката жена, не може пред никого да разкрие тайната си…

В парахода за Каршъяка, мислейки за мига, в който щеше да види Нимет ханъм, сърцето й сладко се свиваше. Щяха да се усамотят в някой кът на къщата и два дни и две нощи щяха все за него да си говорят.

На малкото момиче му се струваше, че говорейки за Кенан, частица от него щеше да оживее помежду им.

Него ден Нимет ханъм имаше и няколко гостенки. Младата жена посрещна Грозденцето с голяма радост. Непрекъснато му обръщаше внимание, пренебрегвайки останалите жени. До полунощ обаче нито за миг не останаха сами.

Нимет ханъм още повече бе напълняла. Изглеждаше доста по-радостна, несмутима и щастлива от преди. Докато непрестанно разговаряше през смях, Ламия взе да изпитва някакво тайно страдание, взе да се съмнява. Нима кака й бе започнала да забравя Кенан? Но как би могла да си представи такава възможност? Как се забравяха красивото мургаво лице на Кенан, усмивката в сините му очи, блестящите му бели зъби, целувките му? Малкото момиче се питаше с истинско простодушие и с почуда и накрая се засрами от собствените си съмнения. Кака й Нимет пак го обичаше. Но какво да се прави? Тя беше омъжена жена. Беше принудена да укрива тайната си, да се смее, плачейки.

Щом дойде време за лягане, Нимет ханъм запали един свещник.

— Хайде, Грозденце, да те заведа в стаята ти — предложи тя.

Качиха се в спретната, малка стая с бяла подова настилка, на най-горния етаж. Най-сетне бе дошъл дългоочакваният момент. Силно вълнение разтърсваше Ламия. Не се осмеляваше да погледне в лицето Нимет ханъм. Младата жена бе оставила свещника.

— Уморена си, малката ми — каза тя, — добре да се наспиш… Утре трябва да се става рано… Защото ще те заведа на разходка… Не забравяй съня, който ще сънуваш тази нощ… Сънят, който човек сънува в къщата, където спи за пръв път, се сбъдва. Аллах да те дари със спокойствие…

Нимет ханъм се беше запътила към вратата. Объркано, разтревожено Ламия каза:

— Како…

— Какво има, Ламия?… Защо така трепериш, момичето ми?…

— Нищо ли нямаш да ми кажеш?

— Странна си…

— Како… Кенан бей ти пише писма, нали?

— …

— Не си забравила Кенан бей, нали, како Нимет?

Държеше с треперещи ръце китките на Нимет, гледаше я със зелените си очи, изпълнени със страдание.

— Защо питаш, Ламия?…

— Аз ли не знам вашите тайни? Искам да те утеша, како!…

Устните на Грозденцето потреперваха, сълзи изпълваха дългите му мигли.

Това бе тъй детинско поведение, че Нимет ханъм не се сдържа, прихна и я целуна по зачервените страни.

— Какво странно дете си ти!…

Този смях прекърши най-нежната струна в сърцето на Ламия, тя започна да изпитва неясна омраза към младата жена.

— Значи забравихте Кенан бей, како Нимет…

Нимет ханъм все повече се смайваше.

— Не, Ламия… Не съм го забравила… Винаги ще си спомням Кенан бей…

— Ще пожертвате ли част от съня си, како Нимет?

— Добре, детето ми, както кажеш…

Приседнаха в края на белия креват. Най-напред Ламия й даде донесената като подарък дантелена яка. Младата жена намери плетката за много изящна, за много красива.

— Браво, Ламия… Това е една прекрасна картина… — каза тя.

В дантелата имаше някои фигури, които не можеше да разбере. Докато Ламия й обясняваше едната от тях, тя не можа да се сдържи и се разсмя. Сърцето на малкото момиче не би приело в тази красива лятна легенда да липсват Керем и Кузгун, сред странните по форма листа бяха се промушили миловидните дълги уши на Керем и късата опашка на Кузгун.

Докато с постепенно нарастваща жар Ламия разказваше за тази стара любовна приказка, Нимет ханъм се дивеше на нейната памет и от време на време усмихнато казваше:

— Колко добре помниш, Ламия… Виж, това бях го забравила.

Всяка от забравените дребни случки се превръщаше за Грозденцето в отделно страдание, в разочарование.

Тази нощ Грозденцето не успя да заспи изобщо. През отворения прозорец със завеси наблюдаваше светлините, които напомняха на звездите над Измир. „Горкият Кенан бей… — мислеше си Ламия. — Ако узнае колко безсърдечна жена е Нимет ханъм, много ще страда!“ Върна се почти болна от Каршъяка, това първо разочарование завладя като хронична болест месеци наред сърцето й.

 

 

Юли беше започнал. Една вечер Ламия пак така обикаляше из лозето с Кузгун. Като дочу шум от колелета по главния път, изтича към портата. Но докато стигне, кабриолетът беше отминал. В спусналия се над пътя вечерен мрак съзря два силуета. Беше разпознала едрото тяло на Мюнир бей. Другият й заприлича на Кенан и внезапно сърцето й трепна. Нима беше той? Ако беше той, кабриолетът непременно щеше да спре пред вратата на Саиб паша. Макар да знаеше, че тази надежда е безсмислена, продължаваше да чака, не отделяше очи от пътя.

Кабриолетът отмина, без да спре пред съседското лозе, след малко свърна на пресечката към кьошка на Мюнир бей.

Въздъхна лекичко. „Не е той — каза си. — Всъщност той повече няма да дойде тук…“

Същата вечер Ламия се прибра рано в стаята си. Оставяйки отворени прозорците, понеже беше прекалено горещо, тя се просна върху кревата. Луна нямаше. Върху провисналите пред прозореца клони на лозницата бяха накацали рояк светулки. Топлият, подухващ откъм Арапдере вятър отпращаше част от този рояк към стаята й и към косата й, към лицето на малкото момиче, усмихнато затварящо очи сред опиянението на заспиването. Не знаеше колко е спала. Внезапно идещ от дълбините на нощта звук на цигулка я разбуди. Сън ли беше това?

Грозденцето, все още сънено, по никакъв начин не успяваше да определи, лежеше със затворени очи, сякаш се боеше да не секнат тези прекрасни звуци от съня му. Полека-лека се съвзе. Седна в леглото си и се замисли. Силуетът, който видя вечерта в кабриолета на Мюнир бей, на всяка цена е бил на Кенан. Та кой друг впрочем би могъл да свири на цигулка?

Кенан отново изпълняваше онази стара приспивна песен. През една есенна нощ, в очакване да чуе тази приспивна песен, Ламия бе заспала призори със сълзи на очи. На малкото момиче му се струваше как сега се пробужда от същите звуци на същия сън, как се извисява в пълната със светулки стая, как се смесва с въздуха, как става частица от звездното небе.