Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (9)

IX

Нея сутрин Кенан чувстваше неприятна замаяност, леко, потискащо главоболие. От известно време се будеше безрадостен и отмалял, до късно не бе в състояние да се надигне от леглото. Отвори прозорците с изглед към морето. Над Босфора отново се стелеше онази утринна мъглица. Макар да наближаваше обед, хълмовете по анадолския бряг все още не бяха се откроили, тук-там над водата се провлачваше дим.

Кенан предостави лицето си, разголените си гърди на влажния босфорски вятър и с дължащия се на отпадналото му тяло песимизъм си каза: „Истанбулската пролет на нищо не прилича, вече е юни, а времето още не се оправя… Мъглата не е само в моята глава… По този начин се пробужда всяка сутрин и Босфорът…“

Виновни бяха закъснялата истанбулска пролет, неритмичността на времето. Самият той нямаше никакъв грях, никакъв недостатък. Струваше ли си да вярва на нощите, които прекарваше с музика, алкохол, комар и жени чак до зори? Нея година се беше превърнала в най-успешната за Кенан. Операта не бе му спечелила успеха, на който се бе надявал. Но му бе отредила място сред известните хора на изкуството. Част от зимата бе прекарал във Франция, друга част — в Италия и бе се завърнал в Истанбул в началото на пролетта.

В началото на ноември щеше да бъде сватбата му с Джавидан. Бащата и дъщерята отново се намираха в Египет заради прословутото наследствено съдебно дело. Тази комедия, приемайки различни форми, се точеше вече трета година и бе на път да приключи полууспешно. Наред с това предполагаше, че няма да могат да се възползват от лятото, както и от пролетта, че ще пропилеят този прекрасен сезон.

Принцеса Джавидан и Кенан се сгодиха вечерта след премиерата на неговата опера. Този брак беше решен отдавна. Нямаше човек, който да не го знае. Макар че до нея вечер Кенан изобщо не бе разговарял по въпроса нито с Вефик паша, нито дори с Джавидан. Дори и в най-откровените и емоционални задушевни разговори с младото момиче той не бе прекрачвал границата на деликатното и почтително приятелство.

Същата вечер Вефик паша бе поканил Кенан и неколцина хора на изкуството, негови приятели, в „Супе“ след края на представлението. Ако не друго, несъмнено бе подготвил програма, която да въздейства толкова силно, колкото операта на Кенан. Изслуша мненията на приятелите си за младия композитор, изслуша и техните критики. Сетне подпря лакти на масата. Произнесе дълго слово за музиката на Кенан, приключвайки със следните фрази: „Между нас може да има разногласия относно степента на значимост на произведението. Но можем да сме единодушни в твърдението, че Кенан е един от нас, че е един от човеците и е навлязъл в полубожествения свят. В сравнение с красящата челото на човека на изкуството корона, прославящите нашите имена великолепни титли, дори световните корони, украсяващи главите на някои от нас, не са ли само безцветни думи сред няколкото лъскави камъчета?“

Поднесе носната си кърпа към устата, изкашля се леко, готвейки се да произнесе най-вълнуващата част от словото си: „В чест на вашия успех, Кенан бей, ми се искаше да ви поднеса най-стойностния подарък. (Поставяйки пръст върху слепоочието си, той повдигна вежди и придаде вглъбеност на погледа си.) Мислих, мислих и не открих нищо по-стойностно от малката, любима ръка на дъщеря си. Ще приемете ли тази красота, този дар от благороден, от знатен и велик произход като част от знатния произход на изкуството?“

Трепереше заради великолепието и достолепието на собственото си поведение, очите му се пълнеха със сълзи и сега бършеше зачервения си нос с кърпата, с която преди малко си избърса устата.

 

 

Докато принц Вефик и дъщеря му се намираха в Египет, Кенан щеше да живее във вилата в Хисар и щеше да работи върху новото си произведение. И тази опера, която възнамеряваше да нарече „Черните звезди“, бе една източна кървава приказка. В измислено турско ханство в подножието на Алтай възниква ужасен бунт, разпъват владетеля на кръст, ослепяват с нажежено желязо единайсет от синовете му. От тази трагедия се спасява единствено най-младият принц. Защото като виждат дългата му, все още неподстригана коса, решават, че е момиче. Бавачката му, след като години наред укрива принца, от страх, че тайната може да излезе наяве, му дава една тояга и го изпровожда извън границата. Същинската тема на произведението е бездомният скиталчески живот на младия принц. Съвсем сам той обикаля Индия и Иран, години наред живее с пастирите по пасбищата, със скиталците в Текетата, най-накрая навлиза в една измислена нова страна из вътрешността на Иран.

Младият принц продължава да крие своята тайна. Но не се бои от смъртта, защото не изпитва никаква наслада от живота. Всяка минута го преследва страхът да не го сполети участта на братята му, да не изгуби „Черните звезди“, тоест очите си.

В тази нова страна младия принц става пастир, води на паша овцете на възрастна жена. Една нощ, както си върви по пътя, пред него изниква обвита в див бръшлян ограда. Пита минаващия по пътя дервиш какво представлява това. Възрастният мъж му казва, че зад оградите на тази огромна крепост се намират дворец и градина. Владетелят пазел тук дванайсетте си съпруги, които ревнувал дори от слънцето.

Странно привличане завладява младия принц, всяка нощ той застава срещу оградата и с часове размишлява.

В една мрачна нощ забелязва пред оградата жена в бяло. Младият принц първоначално помисля, че това е нощно привидение. Това обаче не е привидение, а най-младата съпруга на падишаха. Нея не могат да задоволят нито великолепният приказен дворец, нито градината с безцветни цветя, тъй като в градината слънцето не прониква. През тайна дупка, зейнала след пороите в обраслата с бръшлян ограда, всяка нощ тя се измъквала навън, сред света.

Между пастира с блестящите „Черни звезди“ и султанката с бледо лице пламва безумна любов.

Няколко нощи „звездите“ съзерцават върху лицата им най-красивата любов на света. Безумната любов така забулва техните очи, че те не виждат бавно придвижващите се в мрака и обграждащи ги дълги сенки на копиеносците.

Когато пастирът забелязва опасността, вече е твърде късно. В този момент обаче той престава да бъде пастир. В минутата, когато любимата му изпада в голяма опасност, той се превръща в млад владетел, в чиито вени внезапно закипява кръвта на предишния воин. Използва тоягата си като копие и воюва, докато любимата му се шмугва през тайната дупка в оградата.

На следващия ден отвеждат пастира пред владетеля. Няма никаква полза от заплахите, от изтезанията, с див инат младият принц крие коя от султанките е неговата любима. Затварят го в тъмна килия; след продължителни размисли изходът се намира.

Една по една дванайсетте султанки трябвало да минат пред пастира. Съзре ли любимата си, той със сигурност нямало да може да се сдържи, щял да издаде тайната си ако не с вик или с някакъв жест, то поне с трепнал в очите му блясък.

Вечерта, щом узнава за това решение, младият принц пожълтява като мъртвец. Ала не отронва и дума.

На следващата сутрин в Лунната градина се струпват много хора, довеждат принца и го настаняват да седне срещу един кръст, отрупан с цветя и с червени гълъби. Една по една султанките се приближават към него. Разберяло ли се коя от тях е виновна, тя мигом щяла да бъде разпната на кръста. Облечени в бели копринени покривала, султанките една по една се спират пред него, а висок негър открива лицата им едно по едно.

Владетелят впива проблясващите като два въглена свои очи в очите на овчаря и чака.

При отмятането на всяко покривало изникват побледнели от страх красиви лица с насълзени очи. Пастирът обаче оглежда всяко от тях с едно и също спокойно изражение, с един и същ отнесен поглед.

Владетелят — вещ в душевните неща човек — изрича: „Върнете този пастир там, където сте го намерили… Онази нощ вие ще трябва да сте видели призрак… Нито една от съпругите ми няма вина… Ако този млад овчар бе разпознал в някоя от тях любимата си, би се издал непременно. Това е експеримент, по-коварен и от най-кървавите ми изтезания.“ На следващата вечер, въпреки сполетялата я опасност, султанката се измъква през същата дупка в оградата и заварва пастира под същото дърво. „Да избягаме от тук… Отведи ме, където пожелаеш“ — казва му тя. Пастирът се усмихва с онзи величествен, пророчески покой и смиреност пред Бога, с онзи отнесен поглед в очите й отговаря: „Няма вече възможност да избягаме… Ти не познаваш пътищата… А аз не бих могъл да те поведа… Побоях се, че зърна ли те пред себе си, очите ми не ще могат да скрият нашата тайна и снощи, в затвора, със собствените си ръце се ослепих… «Черните звезди» вече изгаснаха, не виждат!“

 

 

Ден по-рано Кенан бе получил писмо от годеницата си. Девойката питаше докъде е стигнал с произведението си, искаше нотите на завършените части.

В отговора, който й изпрати, Кенан я уверяваше, че операта напредва. Но искаше позволение да не й изпраща нотите и го обясняваше така: „За мен е твърде важно първото въздействие, което ще ви окажат тези части, вдъхновени от вас. Боя се да не изпусна това въздействие, ако ги слушате с друг, а не с мен. Ще ви бъда признателен, ако проявите малко търпение, ако изслушате произведението ми изпълнено от мен, ако не ме лишите от щастието да наблюдавам първото му въздействие върху вашето лице.“

Кенан и се разсмя, и се засрами, след като изписа тия фрази. Защото нито една част не бе сътворена изцяло. Тъй жизнен и пламенен, докато се забавляваше, щом опреше до работа, Кенан започваше да изпитва някаква странна неохота, някаква надмогваща го вялост. Заедно с живота му се променяха и вкусът му, и нравът му.

В миналото бе враг на множеството. Сега не можеше без него. Множеството, шумотевицата го караха да се показва иззад облаците както слънцето, караха го да живва. Още като малък се бе отказал по собствена воля от всичките си права. Сега смяташе, че има право над всяко красиво нещо, изпитваше нестихващо желание за всяка наслада. Онази лека болка в главата, която свежият босфорски въздух по никакъв начин не можеше да прогони, тази сутрин го караше да размишлява върху песимистични, безрадостни неща: „Каква полза да крия… Превръщам се в безочливо парвеню… Животът ми наистина е забавен, но не и изискан, не и чист… Умереността не ми е в природата… Казвам си: «Или всичко, или нищо!» Трябва да променя този начин на живот… Мое право е да се забавлявам и да живея истински… Все пак в това трябва да се въведе някакъв ред… И когато работя, умът ми и сърцето ми да бъдат свободни… От близо два месеца се каня да започна да работя… Не се получава… Нищо не ми идва отвътре… Все пак не съм свършен човек… По всяка вероятност и Истанбул ми оказва влияние… Тук не е мястото, където би могъл да работиш…“

Бе разбрал, че и този ден нямаше да може да поработи. И за да си намери някакво занимание, реши да подреди библиотеката си: още не беше намерил време да сложи в ред пристигналите от предишния му дом книги. Прелистваше списанията, бършеше прахта от книгите, късаше и хвърляше ненужните листа и вестници… От голяма нотна тетрадка бе изпаднал пожълтял плик. Върху него бе отбелязан старият му адрес. Пристигналото, докато е бил в Европа писмо се бе смесило с листове, беше се изгубило. Кенан с любопитство разкъса плика. На пощенска картичка с изглед от Измир ситен, изящен женски почерк бе написал с избледняло мастило следните редове:

„Кенан бей, вчера прочетох новина за вас в един истанбулски вестник. Операта ви била представена в Европа. Били я харесали много. Аз нали ви го казвах? Жалко, че нито тя, нито аз успяхме да я гледаме. Вчера бяхме в конака на вашия вуйчо паша в Карантина. Съобщиха ни радостна вест. Щял сте да се жените за принцеса. Поздравявам ви. Вече нямам надежда, че тази година ще дойдете.

Ламия“

Това поизбеляло късче писмо сякаш излъчваше дъха на лятното слънце, дъха на лозята. В болните, безрадостни очи на Кенан се пробуди лека светлина. Затвори очи, за да си припомни още по-ясно изящното, осеяно с лунички лице на Ламия, меланхоличните й зелени очи, и си каза: „Ах, горкото Грозденце не ме е забравило!“

От миналата есен досега на два пъти се сещаше за Ламия. Първият път бе вечерта, когато се представяше операта му. Докато изпълняваха най-любимата на Ламия част, Кенан неволно бе притворил очи и бе видял стаята си, изпълнена с безшумните трептения на нощните насекоми, бе видял облегналото главата си на пианото Грозденце, сълзите по луничавите му страни, изтощения захлас в зелените му очи.

Кенан бе захвърлил писмото върху една маса. Продължаваше да къса ненужните хартии, да подрежда книгите в библиотеката една по една. Владееше го предизвиканата от това писмо фантазия, пред очите му се нижеха лозята на Бозяка, светлосивите лунни нощи, тесните, потънали в зеленина пътища, Арапдере, Къркчамлар, чуваше неповторимия, печален ней на Шеми Деде, стоновете на водното колело, което Керем бавно въртеше.

Кенан прочете още веднъж захвърленото върху масата писмо. „Ах, Грозденце, накара ме да се размисля… Толкова силно пробуди у мен желанието пак да видя Измир, че едва ли ще мога да устоя… Може би ще ми бъде по-полезно… Вероятно там ще открия вдъхновението, което безуспешно търся… Разбра се, че тук няма да мога да работя спокойно… Трябва да телеграфирам на мама… Да не идва напразно тук… До няколко дни ще я намеря в лозята на Бозяка.“