Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (7)

VII

Септември бе на път да си отиде. Лозята обаче все още изгаряха в августовска жега, единствено след полунощ наоколо се спускаше влажна хладина.

Кенан бе преустановил вече безделничеството. Произведението му напредваше, даряваше го с повече радост и надежда, отколкото очакваше. Работеше предимно нощем…

И бездруго, още от детската му възраст, нощта оказваше необичайно въздействие върху Кенан. Денем се чувстваше леко отпуснат, леко уморен и безцелен, в мрака, заедно с първите запалени светлини, започваше да се ободрява, да живва.

Спря да ходи по гости всяка вечер в някое от лозята, не обикаляше с дечурлигата из полята. До късно вечер пушеше цигари на предната веранда на кьошка или в някое уединено кътче в лозето; влизаше в стаята си, когато след полунощ не навреме заваляваше дъжд и откъм лозята долиташе едва доловим мирис на хладна земя.

По прозорците, гледащи към стената на верандата, Саиб паша бе монтирал цветни стъкла. Кенан вечно държеше тия прозорци отворени, в стаята си запалваше само плътния абажур, осветяващ пианото.

Нерядко Кенан работеше чак докато угаси лампата, до разсъмване. Около светлината се събираха пеперуди и нощни насекоми с блестящи зелени крила, техните, отразяващи се върху стената уголемени, потрепващи сенки изпълваха стаята с безмълвен живот.

Младият творец много харесваше безвредните нощни насекоми. Понякога с усмивка си мислеше: „Стаята ми прилича на моето сърце, там, въпреки понапредналата ми възраст, вечно има такива безмълвни потрепвания на живота. Там непрестанно се блъскат леки като пъстроцветната заблуда на очите неща, потрепват и обгарят нежните си крила в някакъв таен огън. Стаята ми прилича на моето сърце…“

В лозето имаше едно старо куче, името му беше Кузгун. Денем Кузгун бе кротък, тормозен другар на Керем и децата, нощем обаче се превръщаше в страховит пазач — по тесния път зад лозето не можеше да прехвръкне и пиле.

Кузгун доста се беше привързал към Кенан. Нощем кучето не се отделяше от вратата пред верандата. Кенан бе забелязал как в някои вечери старото куче скачаше внезапно от мястото си и се втурваше със скимтене към пътя зад лозето. Без да се връща повече, от време на време Кузгун на пресекулки издаваше нежни звуци — както правеше през деня, докато си играеше с дечурлигата.

Това поразпали любопитството на младия мъж. Една нощ се измъкна от стаята си. Пое в същата посока, в която бе тръгнало кучето. Още преди да е изминал и десетина крачки, изненадано спря. Под единственото маслиново дърво измежду лозовите чукани стоеше жена в бяло, а Кузгун скимтеше на пресекулки в нозете й. Нямаше как да е непозната. Ако беше непозната, кучето не би й позволило да влезе в лозето.

Като наближи, Кенан видя, че жената в бяло бе Ламия. И тя позна Кенан. Не се притесни, изчака го да се приближи.

— Ламия ханъм, какво правите тук по това време?

Тази вечер, без да се изплаши, Грозденцето отговори:

— Дойдох, за да ви слушам, Кенан бей… Не можах да заспя и…

— Не се ли боите?

— Не… Защо да се боя?

— Няма ли да ви се сърдят?

— Тук нали не е чуждо място? Пък и в този час кой ще забележи? Всички спят.

В сърцето си Кенан изпита безпричинна жал към малкото момиче, което съвсем самичко обикаляше из лозята в този час, когато всички спяха. С бащинска загриженост го попита:

— Добре, детето ми, ти защо не спиш?

Ламия отговори с трогателна, неочаквана за възрастта й дълбока сериозност:

— Повече от съня обичам музиката, Кенан бей… От няколко нощи изпълнявате нещо прекрасно…

— Не свиря нещо определено… Работя.

— Колко хубава е композицията, която все повтаряте… Досега не съм чувала нищо подобно… Не мога да се наситя да я слушам отдалече… Отвътре ми идва да опра глава на пианото и да изпия като вода тази мелодия…

Нежното лице на Ламия се забулваше от невинна жар, а зелените й очи — от уморена печал.

Възхищението и състраданието на Кенан лека-полека нарастваха. С леко разтреперан глас попита:

— Ламия ханъм, композицията, която пак и пак просвирвам нощи наред, е най-добрата от моите творби… Дали втори път в моя живот ще се роди от душата ми друг такъв вопъл? Не знам… Но не това ме интересува в момента. Как вие го проумяхте? Как чистата, блага душа на Грозденцето проумя тази специфична, предназначена за възрастни, измъчени, изстрадали хора музика?

Позасрамен, Кенан замълча. Говори ли човек подобни неща на едно малко момиче? Докато постепенно се превъплъщаваше в леко ироничен зрял мъж, каза:

— Хайде, Ламия, отивайте да си лягате. От безсънието кожата ви ще побледнее, ще заприлича на сбръчканите листа на бялото грозде.

Ламия повдигна лекичко рамене, сякаш искаше да каже „влага е необходима“, след което боязливо му се примоли:

— С ваше позволение, ако може още веднъж да послушам отблизо.

Усмихвайки се, Кенан се съгласи.

— Добре, Ламия ханъм. Елате, още веднъж ще изсвиря от начало до край любимата ви мелодия.

Малкото момиче направо литна от радост. Не намираше думи да благодари, гледаше Кенан с безкрайна благодарност в очите си. До кьошка вървяха един до друг край лозовите чукани. Кузгун изскимтяваше от време на време и въртейки опашката си, ги следваше.

Като отваряше остъклената врата, за части от секундата Кенан се заколеба. Колкото и да е, Ламия си беше млада девойка. Не беше редно да я води в този час в стаята си. Колебанието му обаче не продължи дълго. Засрами се от собствените си мисли. „На моите години аз бих могъл да бъда баща на момичето!“ — каза си той.

Лампата с плътния матов абажур озаряваше клавишите на пианото под нея, върху полуосветената стена потрепваха уголемените сенки на пеперудите и на зеленокрилите нощни насекоми.

Без да промълви и дума, Кенан седна пред пианото и бавничко подхвана любимата мелодия на Ламия. Както стоеше изправено, малкото момиче беше лекичко опряло глава на пианото, сякаш желаеше да постигне онова, за което бе споменало малко по-рано.

Когато завърши композицията си, Кенан извърна глава. Ламия все така не бе повдигнала русата си глава от пианото и го наблюдаваше с уморена вглъбеност в зелените си очи. Беше плакала, докато бе слушала Кенан, сълзите още не бяха изсъхнали по зачервените й луничави страни.

Кенан не се въздържа да погали светлорусата й, изглеждаща почти бяла на смътната светлина коса, усмихна се с някаква радостна състрадателност.

— Ламия ханъм… Приемам като добра поличба няколкото сълзи, които проляхте за моето произведение. Така се надявам да ме харесат отново…

— Възможно ли е, Кенан бей, да не ви харесват?… Когато слуша вашата музика, човек изпитва желание да умре…

Ламия трепереше, докато изричаше тези думи, притваряше очите си, сякаш изпитваше огромна наслада да умре сред тези звуци.

Кенан се разсмя и я предупреди:

— Повече да не съм чул да изричате тези думи… Езика ще ви изтръгна, палавнице!

Вече се смееше и Ламия, готвеше се да тръгва.

Кенан я изпрати до края на лозето, разкривайки някои допълнителни сведения за творбата си.

— В момента е невъзможно да бъде възприета музиката ми, Ламия ханъм. Само едно пиано или само една цигулка не би могла да обясни нейния замисъл. Тя трябва да се чуе изпълнена от около стотина най-фантастични музикални инструмента, трябва да се чуят прекрасните звуци на най-прекрасните музиканти… Тук е невъзможно дори случайно да ви се случи… Хайде, детето ми… Вече трябва хубавичко да си поспите…

Ламия бе прескочила стобора за към тяхното лозе. Разделяйки се с Кенан, въздъхна дълбоко и каза:

— Жалко… Това нито кака Нимет, нито аз ще можем да го чуем.

На Кенан не му се искаше да се прибере веднага. Просна се по гръб върху земята, загледа се в звездите и хаотично заразмишлява: „Съжалявам това дете… Горкото Грозденце приличаше на безмълвните нощни насекоми, втурнали се от мрака към светлината в стаята ми… Когато започнах да свиря на пианото, Ламия вероятно е била на път да заспи, а може би е спяла.

Бяха я разбудили идващите от дълбините на нощта звуци и без да знае какво иска и какво да стори — досущ като онези нощни насекоми, — бе се отправила към звуците. Досущ като нощните насекоми в зелена позлата, които с такава огромна охота изгарят в огъня на лампата, това малко създание желаеше да изгори в пламъка на музиката. Душата ме заболя, щом това едва започнало живота си малко момиче заговори за смъртта… Горката Ламия…“

 

 

След онази вечер на Ламия й бе станало навик. Секнеха ли звуците в лозята и угаснеха ли светлините, тя излизаше от кулата и отиваше да слуша Кенан.

Първоначално това не бе се понравило на младия мъж. Хората бяха странни. Нямаше начин да проумеят, че за него Ламия не можеше да е друго, освен незначително съседско момиче, сигурно щяха да клюкарстват.

Но се срамуваше дори да изкаже, да обясни подобно нещо на това чисто дете, срамуваше се дори, че подобно нещо му минава през ума.

Пък и след онази нощ Ламия не бе идвала в стаята му. Настаняваше се на сламеното канапе на верандата и след като положеше главата на Кузгун върху коленете си, слушаше музика с часове.

От време на време, като почиваше, Кенан изпушваше по една цигара и облегнал се на перваза на прозореца, разговаряше с Ламия. Малкото момиче бе доста попривикнало с него. Вече не се притесняваше; уверено, като с по-голям брат, разговаряше с него за живота и душата си. Една нощ разговорът им се беше превърнал в изповед за болката, Ламия бе му разказала за всичко, което обичаше тайно и дълбоко (за майка си, за баща си, за вилите в Пашабахче). Поводът за това бе внезапно изникналият сред спокойната нощ вятър, разшумолял асмите и съборил няколко изсъхнали листа на земята. Кенан пак стоеше на прозореца и пушеше. Ламия, притваряйки очи, бе извърнала главата си по посока на нахлуващия вятър и с чиста, невинна усмивка бе казала:

— Колко хубаво… Вятърът на моя Истанбул.

— Вятърът на твоя Истанбул ли? — през смях отвърна Кенан.

Младият мъж вече се обръщаше към нея на „ти“.

— Вятърът в Истанбул различен ли е?

С истинска чистосърдечност Ламия поклати глава.

— Разбира се, Кенан бей… Различни са и тамошното море, и вятърът… Тук не споменавам за това пред останалите, ще кажат, че е заради спомените… Само вие ще разберете… В нашата вила привечер откъм Босфора прииждаше хладен, лек ветрец… Бих го разпознала на което и място в света да се намирам… Колко щастливи се чувствахме тогава… Тогава бяха живи брат ми, майка ми и баща ми… Всички внезапно твърде рано си отидоха… Как можаха да ме оставят така самотна?

Галеше по главата Кузгун, заспал върху коленете й, и леко примирена, се усмихваше със зелените си очи на Кенан.

— Най-вече страдам за брат си Фахир… Беше по-малък от мен с две години… Доста приличаше на мен, ала беше палав… Чупеше ми куклите, разбъркваше ми шкафовете, изобщо не ме оставяше на спокойствие… Няколко пъти, горкия, дори го нашляпах… Татко веднъж ни беше донесъл бонбони в стъклени кутии… Фахир побърза веднага да излапа своите. Казах му: „Не ги изяждай, после няма да ти дам, ще плачеш!“ Не ме послуша. Аз нарочно си скрих моите бонбони. Започнах да ги ям привечер, като тръгнахме към брега. Фахир плачеше и ме молеше… „Точно така“ — забавлявах се аз. После и друга лошотия сторих, Кенан бей… Казах му: „Ако направиш някоя смехория, ако ме разсмееш, ще ти дам един бонбон.“ Брат ми хем плачеше, хем правеше разни чудновати мимики с красивото си лице… Виждате колко лошо момиче съм аз, Кенан бей… А после не му дадох бонбон. Върши ли подобни неща една по-голяма сестра? Веднъж доведоха Фахир от училище болен… Седмица по-късно брат ми почина от тиф… Не ми позволяваха да оставам при него, докато боледуваше… При всеки сгоден случай влизах в стаята му и казвах: „Оздравявай, Фахир, с дневните си парички всеки ден ще ти купувам от онези бонбони.“ Доста страдах и за мама и татко, но на тях не бях причинила нищо, което така да тревожи душата ми. Вероятно по тази причина тъй много издържам на детските глезотии… Ако знаете колко добре гледам децата на чичо ми… Наистина това е мой дълг… Не е ли така, Кенан бей? Живея в техния дом… По всяка вероятност чичо ми, и особено леля ми, не са задължени да ме гледат… Трябва да направя нещо, за да им се отблагодаря, нали? Грижа се за Семиха и Фикрет като бавачка. Изпълнявам всичко, което пожелаят. Не е ясно, Кенан бей, кой ще умре… За да няма после душевна болка…

* * *

С цялото си великолепие последната лятна луна обрисуваше върху напомнящата матов седеф повърхност на небето хълмовете, кулите, дървесата, скалите — с всичките им очертания — и Бозяка приличаше на светлосива релефна картина.

Върху просналите се голи лозови редици се забелязваше как лунната светлина се полюлява, как се вдълбочава като светлина, отразена във вода.

Кенан бе привикнал да вижда на верандата нежния силует на Ламия. Струваше му се, че в нейно присъствие работата му спореше повече, че му хрумват по-красиви неща. И той навремето притваряше очите си, докато слушаше уда на стария майор по вторниците в Текето, и той, потрепервайки, пребледняваше така. Приликите в живота им не се състояха единствено в това. Една нощ момичето отново бе заразказвало за баща си:

— Когато заминах на Изток, бях на дванайсет години. И въпреки това се грижех за баща си като майка… Имахме си една прислужница. Готвеше ни, переше ни… А аз настоявах сама да гладя ризите, носните кърпи на татко, събуждах се рано, за да му приготвя със собствените си ръце кафето… А той ми разказваше за мама… Ако беше жива, вероятно щяхме да сме се върнали в Истанбул и щяхме да сме се настанили във вилата ни в Пашабахче… От време на време татко излизаше на проверки с жандармеристите… Един ден, както преминавали реката, конят му бил завлечен от течението… За пет минути водата го отнесла. Мелничарите го настигнали и спасили, само че доста късно… Водата заблъскала горкия ми татко в някаква скала, бил си ударил много лошо главата и гръдния кош… Десет дни лежа болен… Приятелите му лекари се стараха наистина… До деня на смъртта му аз стоях в болницата, по цяла нощ, чак до зори, аз го чаках… Най-накрая състоянието му една нощ се влоши… Изведоха ме насила навън, не ме пуснаха при него, докато не почина… Макар да бях толкова опечалена, него ден бях в ролята на негова майка. Отворих през плач раклите и извадих със собствените си ръце всичко необходимо за един мъртвец. Не пожелаха да ми го покажат за последен път. Имаше един доктор подполковник. Паднах в краката му. Съжали ме, хвана ме за ръка и ме отведе до леглото на татко. Не можах да погледна лицето му. Само целунах нозете му.

Гласът на Ламия трепереше, очите й бяха пълни със сълзи. С огромна нежност Кенан погали русата й коса.

— Твърде си млада, момичето ми, ще забравиш. — После, с тъжна и вглъбена усмивка, добави: — Все пак успяла си за последно да целунеш нозете му… А аз дори не знаех къде и как е починал баща ми.