Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (64)

XXI

27 септември

Угасна и последната ми надежда. Всичко приключи.

Сутринта след онази нощ й бях написал писмо: толкова се надявах, че Ламия веднага ще ми отговори. Дните минаваха, отговор не идваше. Все пак не можех по никакъв начин да премахна от сърцето си тази последна надежда.

Днес по някакъв повод се отбих при Ведат. Приятелят ми бе ангажиран в кабинета си с пациент. Дойде при мен след девет-десет минути. Беше едновременно и натъжен, и доволен.

— Знаеш ли, Кенан, човек понякога става враг на професията си… Работата придобива характер на изтезание.

— Да — отговорих му. — Особено когато човекът си има страдание…

Ведат енергично поклати глава, не се съгласи с мен.

— Не… Понякога е като истински лек да работиш за обезнадеждените хора… Но в живота има и щастливи, и радостни часове… Щастлив ли си, искаш да видиш щастливи и хората около теб, за да усетят по-зримо щастието… Срещнеш ли се обаче с безизходно страдание… С осъден на смърт болен, който идва и иска от теб да го излекуваш, като младежа например, който излезе преди малко от кабинета ми… Наистина докторската професия е лоша…

Вгледах се внимателно в лицето му.

— В теб има нещо необикновено, Ведат. Да не си влюбен?…

Бях го казал колкото да върви приказката. Приятелят ми леко се изчерви. През по-нервен и по-развълнуван от необходимото смях, каза:

— Ех, и ти… Виж какви ги говориш!

Не настоях повече. Казах си: „Младост е това… Защо не?“ Сетне смених темата, заговорих за други неща.

Ведат не ме слушаше, обикаляше нервно из стаята. Накрая се спря пред мен.

— Ще ти кажа нещо, Кенан. Аз върша лудост… Женя се…

Будният, весел, ироничен, смел Ведат се беше преобразил във виновен ученик. Започна да разказва със стеснителна простодушност, разказваше ми за невъзможни неща, нито едно от които никога няма да мога да забравя:

— Вече няма пречка да говоря… Защото работата е окончателна… Знаеш ли за кого се женя?… За една от познатите ти… Жена, която познаваш от Измир… Ламия ханъм… Този брак ще предизвика немалко клюки във фамилията ни… Защото предишният й съпруг ми е близък роднина… Но това не е задължително… По-скоро е въпрос на угризение на съвестта… Аз бях причината Ламия ханъм да се разведе… Бяха ни забъркали в неоснователна клюка… Кълна се, между нас нямаше нищо… Знаеш клюките на провинциалистите… Все пак, ако кажа, че нищо не изпитвах в сърцето си, ще бъде лъжа, Кенан… Една състрадателност, освободена от всякакъв вид долни страсти… Ако искаш, можем да го наречем любов… Но тайна, неосъзнавана любов… Още когато се раздели със съпруга си в Кютахия, й предложих брак… Тоест изпълних дълга си… Но тя не прие. Когато се премести в Истанбул, продължи все така да упорства… Не можех да си го обясня по никакъв начин… Не че не ме харесва… Напротив… Вече няма нужда да крие… Напротив, дори забелязвах някои недвусмислени признаци на любов… Въпреки това ми отказваше, не желаеше да ми стане съпруга. Като причина неизменно изтъкваше едно и също: „Знаете, че имам старо приключение… То се превърна в продължителна болест… Днес вече не страдам… Мисля, че напълно съм оздравяла… Ами ако не съм… Ами ако тази болест не е преминала, ами ако някой ден внезапно се повтори, тогава какво ще стане? Имате много достойнства… И все пак не се притеснявате да отдадете добродетелността си на една злочеста жена… Но ако въпреки това тази жена не ви се отдаде с чисто сърце, ако не ви обича, както заслужавате, няма ли да е жалко? Не мога да приема предложението ви, докато не бъда сигурна, че болестта ми е излекувана, че ви обичам…“ Виждаш, Кенан… Тази жена е едно чисто създание… Случи се на сутринта, след като бяхме пренощували у леля ми… Като излязох от къщи, се разделих с теб под предлог, че ще посетя свой пациент. Ти се спусна към пристанището, аз от съседната тясна улица се отбих до едно безлюдно просторно място… Знаех, че в тези часове на деня по мой съвет Ламия ханъм прави слънчеви бани на детето си. Пак беше там. Заговорихме. Споменах й за теб.

— Естествено, сте познали кой свири на цигулка?

— Да… Възможно ли е да не позная?

А аз продължих:

— До зори сякаш чувах звука на цигулката. Не съм много чувствителен към музиката… Но знаете в какво състояние се намира душата ми… Затова ми въздейства повече… Все още ли няма да ми дадете вашето съгласие, Ламия ханъм?

Очаквах, както всеки път, да ме погледне колебливо и с развълнуван глас да ми каже: „Не съм сигурна, че болестта ми няма да се повтори.“ Но този път Ламия не постъпи така, сведе мълчаливо глава.

Това й поведение ми вдъхна смелост. За пръв път я хванах за ръката. Сторил го бях инстинктивно. Мислех, че ще се уплаши, че ще се разсърди. Ламия обаче не си отдръпна ръката, остави я в дланта ми със стеснително покорство, вдигна към мен очите си. Тези очи, този поглед бяха различни от всеки друг път. „Ведат бей — каза ми тя, — ако още ме искате, вече мога да ви отговоря… Болестта ми премина… Сигурна съм. Ако не беше преминала, днес непременно щеше да се повтори… От старото ми приключение в душата ми не е останала и следа…“

 

 

Любовта на младото момиче, родена от далечния звук на цигулката в една лунна лятна нощ, пет години по-късно беше угаснала в същите тези звуци.