Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (62)

XIX

17 август

Горещ летен ден е… Под заслепяващата светлина на обедното слънце лозята се простират докъдето поглед ти стига… Отсрещните скали горят със специфичния отблясък на разтопен метал… Над локвите се стеле омара… Прозорците на кулите са затворени…

С Грозденцето, което вече ще бъде мое завинаги, сме до кладенеца. Керем, най-старият доверен свидетел на нашата любов, пак бавно го обикаля. Мебруре спи в люлката, в която преди четири години лежаха Фикрет и Семиха, в затворената й ръчичка все още има смачкана чепка грозде… Дали защото е гроздобер? Дъщеря ми много обича грозде. Като птичките е, не яде нищо друго, освен грозде…

Китките й, вратлето й, лицето й, къдравите й коси са вечно изцапани от грозде… Когато целувам дъщеря си, устните ми залепват, бузките й са с аромат на грозде, с вкус на грозде…

Преди малко обикаляше кладенеца върху сигурния гръб на Керем. Сега се умори. Водата се излива с хладно бълбукане в мраморния басейн. Седнала до мен, Ламия обляга глава на рамото ми, обвива ръце около врата ми…

Върху устните й — някакъв сън, пораждащ усмивка в полупритворените й зелени очи… Сенките на терпентиновите дървета играят върху луничавите й страни…

Бавно се протягам към басейна, вземам чепка грозде от водата… От мокрите ми пръсти се поръсват няколко капки върху лицето й. Грозденцето се събужда с трепването на уплашено дете, гледа ме в очите…

Протягам чепка грозде към устните й.

— Сега разбра ли, Грозденце, защо щом се оженихме, веднага дойдохме в Измир, в Бозяка? — казвам аз. — Никъде другаде нямаше да можем тъй силно да усетим тази прелестна лятна любов.

Ламия ме разбира толкова добре, че не вижда необходимост да отговори, само вглъбено ме гледа в лицето. А аз продължавам объркано да говоря за нещата, които е преживяло сърцето ми.

— И миналата година бях тук, Грозденце… Да беше видяла в какво състояние бях миналото лято… Нито една есен не бе съсипвала тукашните места така, както твоето отсъствие… Слънцето изгряваше морно още в зори, луните жълтееха като мъртвешки лица… Не беше останало нито ухание из лозята, нито цвят по дърветата… Денем обикалях под слънцето прашните пътища, полягах в ровини, пълни с храсталаци и суха трева, привечер прибирах вкъщи изнемощялото си тяло, дрехите и лицето си, посипани с прах и пръст… Спомняш ли си дъждовната вечер, в която се разделих с теб, Грозденце?… Разделихме се край вашето лозе… Ти прескочи стобора, плачейки, се отдалечаваше… Виждах как гасне в мрака на градината слабото зарево на твоята руса коса. Ако не бях те намерил пак, Грозденце, ако…

 

 

Шум от колелета ме изтръгна от моята вцепеняваща, наподобяваща потъване фантазия. Надигнах се стреснато и поех право към пътя. Когато в кабриолета съзрях черния чаршаф на Ламия, сърцето ми внезапно се сви. Несъмнено изгубвах онази красива надежда, тласкаща ме към най-лудите ми мечтания.

Ламия бе съвсем прежълтяла, ръцете й трепереха, докато отваряше чантата си, за да плати на кочияша.

Бях си подготвил думите, които, видя ли я, щях да й кажа. Не намирах сили обаче дори да й помогна да слезе от кабриолета, камо ли да й продумам нещо. Отправи се към дървото, под което вече я чаках.

Първа тя проговори. Играеше си със синджира на чантата и извърнала глава встрани, се взираше в Мармара, в островите.

— Прощавате ми, че не отговорих на вашите първи две писма, господине, нали? Да се срещаме вече не е много редно… От третото ви писмо разбрах, че страдате много. Освен това пишете, че ще ми кажете важни неща… Ето защо изпълних волята ви, господине… Дойдох тук…

Ламия съвсем си беше като предишното простодушно Грозденце, нежното, свенливо, състрадателно малко момиче от лозята на Бозяка. Но въпреки това поведението й бе тъй неразгадаемо, тъй необяснимо, че прекършваше цялата ми смелост. Не намирах думите, които да й кажа.

Какво ли не говорех преди малко на въображаемата, отпуснала тежестта на тялото си върху раменете ми Ламия, чийто дъх бях усетил върху устните си. Как биеше сърцето ми! В думите й ли имаше нещо, което пречупваше надеждата ми? И това не беше… И не беше ли добър признак, че след като не отговори на двете ми писма, на третото прие моето желание и дойде да ме види?

Да, външно нямаше някаква причина да изпадам в безнадеждност. Сам си се притеснявах за всичко това. Но какво да се прави — логиката е едно, чувството — друго… Заговорих на пресекулки, сякаш още отсега огънят на поражението бе обхванал сърцето ми. Разказах за всичките си страдания, за всичките си копнения… Но не можех да придам желаната от мен пламенност на гласа си, на думите си. Студеното настръхване на тялото ми не преминаваше, думите замръзваха върху устните ми, думите ми приличаха на банална лъжа.

Напразно търсех в очите й следа от мечтателност, от нежност и състрадание. Ламия не отговаряше, слушаше мълчаливо, все още загледана в далечината. Постепенно започвах да разбирам причината за неспокойството, което не изчезваше от душата ми, което смразяваше думите върху устните ми. Ламия не ме разбираше. Душите ни вече бяха чужди една на друга. Щях да се зарадвам, ако забележех у нея поне малко гняв и омраза… Защото това би подсказало, че все още си спомня, че все още не е угаснала онази стара лятна илюзия.

Навремето бях присъствал на последното дело на осъден на смърт престъпник. Насочих вниманието си към обвиняемия, когато съдебният състав се оттегли да вземе окончателното си решение. Беше млад мъж, неизгубил надежда за живот. Съдебният състав се върна със злокобна сериозност, като при траурно шествие. В залата не се чуваше дори дишането. Пак бях погледнал към младия обвиняем, изправяше се на крака, все още изпълнен с надежда. Но щом погледна към устата на готвещия се да заговори председател, надеждата му внезапно секна. В тази секунда младият мъж бе осъзнал, че ще умре.

Бях казал последната си дума. Ръцете ми, протегнати като в гореща молитва, трепереха. Кратка тишина се настани помежду ни. Когато Ламия се накани да ми отговори, затворих очи и опитвайки се да се усмихна, казах:

— Няма нужда…

Тялото ми бе завладяно от болезнено изтощение. Ламия се изправяше с намерение да си тръгне… С последна надежда продумах:

— Ламия ханъм, не остана ли и най-малка следа в сърцето ви от нашата любов?…

С горчива усмивка в крайчеца на устните си Грозденцето отговори:

— Че ние не се обичахме, Кенан бей, това беше преходен летен сън. Беше ли той нещо друго, освен изтънчено забавление за сърцето? Какво общо има това със сърцето?!

Унизено сведох глава, не отговорих. Ламия бе поела към очакващия я на главния път кабриолет. Извърна се, погледна ме и чух да казва „Довиждане“.

Надеждата не умира. Размишлявайки, си измислих утеха. Казвах си: „Възможно е не всичко в нейното сърце да е угаснало завинаги.“ Забелязах върху устните й болезнена усмивка, докато изричаше последните си думи „нима беше друго, освен кратка, изтънчена авантюра на сърцето“. Възможно е да ми е обидена. Възможно е да означава, че с времето не е умрял споменът за изтърпените страдания, които с такова упорство й причиних. Възможно е тъкмо затова да говори за тези неща. Ако е така, значи всичко е умряло. Възможно е някой ден… Кой знае… Да, надеждата не умира…