Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (60)

XVII

25 април, Нишанташъ

Днес следобед се разхождах из градината. Пред вратата спря кола. Помислих си: „Ох, днес е приемният ден на жена ми… Сега ще нахлуят гостите… Ще се наложи да клатя глава, да бъбря пред цял полк празнодумци…“

Казах на прислужницата, тръгнала да отваря вратата: „Ако някой търси мен, ще кажеш, че съм излязъл.“ После минах в задната част на градината.

До запустялото градинарско помещение имаше беседка. Обвита от клоните на бръшляна и на орловите нокти, а над нея се спускаха гъстите клони на стара черница…

„Тук е като в затворена стая, ще се укривам, докато гостите си тръгнат“ — казах си аз.

Опънах се върху счупената дървена пейка. В клонаците над мен прехвърчаха птички, от листата току се процеждаха дъждовни капки върху лицето ми, върху ръцете ми.

В тази поза пролежах около два часа. Внезапно до слуха ми достигна силен мъжки смях.

Скочих на секундата. „Уф — казах си, — гостите са излезли в градината… Ако дойдат насам, лоша работа…“

Надзърнах през бръшляна. Беше Намък Бехчет бей… Беше излязъл в градината, за да снима непозната жена и седем-осемгодишната й дъщеря. И Джавидан беше с тях.

Сочейки в моята посока, Намък каза:

— Тука има слънце… Не става… Ей тук ще снимам.

„Негодник! — казах си. — Това е цената за всяко упорство…“

Ако се придвижеха още малко насам, непременно щяха да ме видят… Стараейки се да не вдигам шум, придърпах бръшляна и влязох в съседното градинарско помещение.

След малко гласовете престанаха. Но тъкмо да изляза, чух още по-близо гласът на Намък Бехчет.

— Тази беседка, Джавидан, е прекрасна, като пролетно гнездо е… Ако позволите да поседя тук за няколко минути, за мен това ще е най-голямата гощавка…

— Както желаете, Намък бей — отговори жена ми.

Листата се разшумоляха. Видях жена ми и гостът да влизат в беседката.

— Може ли за малко да поседнем тук? — посочи Намък изпочупената пейка.

— Поради дъждовете поизгуби вида си на място, където е приятно да се седи — отвърна жена ми. — Пък и е доста влажно тук…

— Влажно, ала невероятно поетично… Тази част на градината ви е занемарена… Не мислете, че ви го казвам, за да ви критикувам… Тъкмо обратното, още по-красива е… Прилича на съвсем миниатюрна горичка…

Намък се впускаше в колкото може по-дълги наивни и поетически описания. Запрозявах се. „Лоша работа, ще ме приспи!“ — казвах си аз. Вече не ги слушах. Наблюдавах лястовиците, стараещи се да свият гнездо върху поломения кухненски комин. По някое време вниманието ми бе привлечено от гласа на Джавидан. От него струеше печална, недоволстваща благозвучност. Заслушах се инстинктивно.

— Не съм предполагала, че животът ми ще стане такъв. Не е редно, наистина, да ви говоря за моите вътрешни преживявания… Ала и чуждите хора вече усещат какво ни е положението. Вие сте ми все пак роднина… Бях подведена от изкуството на Кенан… Казвах си: „Естествено е един толкова извисен човек на изкуството да притежава и извисено сърце, да притежава по-различна човечност!“ С тази надежда животът ми…

С нарастващ плам Джавидан продължаваше да говори, да споделя с тоя наивник Намък Бехчет цялата тайна нищета на живота ни.

В началото доста ме заболя. Взех да си мисля: „Джавидан, която познавам, е твърде горда жена… Как може да споделя тия неща? Особено пред наивник като Намък Бехчет… Значи не го смята за наивник… За да споделя открито най-съкровените тайни на живота си, означава, че тя го цени… Недей, Джавидан, това е Намък Бехчет…“

Тъкмо в този миг прекъснах размислите си. Исках непременно да открия причината, тласнала жена ми към подобна интимност, стараех се да не пропусна нито как се държи, нито гласа й, нито всяко нейно потрепване.

Когато си тръгнаха, аз се върнах в беседката, обхванах с ръце главата си, дълго разсъждавах и реших.

 

 

В спалнята на жена ми гореше нощно кандило със слаба светлина. Джавидан се готвеше да си ляга, разресваше си косите пред огледалото. Щом ме съзря на вратата, нададе лек писък на изненада.

Подпрях ръцете си на вратата и бавно поклащайки глава, казах:

— Колко тъжно, Джавидан, видя ме на вратата на спалнята си, по-точно на нашата спалня, и реагира, сякаш си видяла непознат, сякаш си видяла среднощен крадец… Интуитивно пожела да покриеш с ръце шията и косите си… А какво по-естествено от това да вляза в тази стая?… Не мислиш ли и ти като мен? Не е ли тъжно, не е ли много тъжно, Джавидан?…

Жена ми се бе посъвзела. Лицето й се обвиваше в предишната застиналост, внимателно наблюдаваше моето лице, поведението ми, опитвайки се да разбере какво искам.

Моето голямо решение ми бе вдъхнало ангелско спокойствие и смиреност. В душата ми нямаше и помен от тревога, от колебание. Усещах единствено дълбоката тъга, придаваща тежест на думите ми и трептене на гласа ми.

— Ще ми позволиш ли, Джавидан, да вляза за малко? — попитах аз.

Не ми отговори директно, а сбърчвайки леко вежди, попита:

— Мога ли да узная, Кенан бей, какво желаете?

Бях седнал на стола до вратата.

— Твоето щастие, Джавидан — отговорих аз. — Кълна се, че сега не мисля за нищо друго, освен… Да поправя твоя разбит от мен живот… Да сложа най-сетне край на злините, които ти причиних…

Гласът ми потреперваше с такава дълбока тъга, че Джавидан не се усъмни в моята искреност. Тази убеденост обаче предизвикваше у нея яростен бунт, карах я да губи предишното си привидно спокойствие.

— Благодаря, че така ме разбирате… Само че с ваше позволение и аз имам да ви казвам нещо… Някои неща са се счупили толкова лошо, че по никакъв начин не могат да бъдат поправени.

Леко повдигнах ръка, прекъсвайки думите на Джавидан, и с горчива усмивка казах:

— Позволи ми… Знам, Джавидан, и аз знам, че с думи, с клетви, с обещания, с молби не ще се сложи край на това нещастие… Не съм чак такова дете… Тази вечер съм ти донесъл един сигурен лек, Джавидан!…

Жена ми ме гледаше, често премигвайки с очи, и се разтрепери, тъй като не проумяваше какво ще кажа.

— Днес, докато разговаряхте с Намък Бехчет в беседката, аз бях наблизо… В един ъгъл на тамошната кухня… Чух част от разговора ви.

Тези ми думи подействаха на Джавидан като камшик, тя рязко повдигна глава. И с горд, презрителен поглед изрече:

— Какво красиво, какво благородно поведение Кенан бей! Коя велика истина ви разкри вашето благородно любопитство?

А аз пак със същото тъжно спокойствие продължих:

— Открих лек срещу злото, което ти сторих, Джавидан. Най-много се боях от едно-единствено нещо… Да не би, въпреки всичко, все още да ме обичаш малко… Тогава вечно щеше да си нещастна… Сега обаче съм сигурен… Можеш да бъдеш щастлива с друг. Отново ще можеш да свиеш свое гнездо… Млада си, красива си, имаш немалко достойнства… Защо да си съсипваш живота с човек като мен — невзрачен, зъл, жалък?… Аз съм свършен човек, Джавидан… Дано изкуството ми, цигулката ми поне да са те дарявали с една мечта. Цялата ми същност е затворена в един красив глас… Сега и той замлъкна… Аз страдам от неизличима душевна болест… Тази болест от месец на месец, от ден на ден става все по-остра… Може би нашата раздяла ще се отрази добре и на мен… Сега разбираш какво искам, нали? Надеждата да те спася ще бъде за мен последна моя утеха.

Джавидан бе седнала на нисък стол, бе стиснала главата си с ръце. Лицето й изобщо не се виждаше, слабият светлик на кандилото потрепваше в разпилените й коси. Бавно се приближих до нея. И с ласкав глас, сякаш убеждавах дете, казах:

— Съгласна си, нали, Джавидан?

Исках да галя косата й, да целувам ръцете й, да я моля. Раменете на съпругата ми лекичко се разтърсваха от риданията й.

— Добре, Кенан… Както искаш.

Повече не се осмелих да кажа нищо. Когато излязох в тъмната софа, за миг се подпрях на стената. Бях като излязъл от стаята на болен, изпуснал сетния си дъх.