Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (58)

XV

7 октомври, Нишанташъ

Днес бяхме на годежното тържество на младо момиче — роднина на съпругата ми. Господин зетят беше прочут дипломат… Но беше нелеп, бездуховен човек… После, и тялото му бе доста похабено като сърцето… Съвсем ясно си проличаваше по дълбочината на бръчките върху лицето му, по уморения му тен, по мрачната угасналост на очите му… Младото момиче като на инат бе съвсем свежо, съвсем жизнено същество…

По време на тържеството и двамата изглеждаха щастливи, приемаха въодушевено поздравленията, пожеланията. Надвечер, когато възнамерявахме да се приберем у дома, майката на момичето възрази:

— Какво толкова, тая нощ останете у нас… В дни на радост човек иска да вижда близо до себе си хората, които обича.

Джавидан изтъкна няколко извинения, настояваше, че се налага веднага да се приберем.

Подкрепи ни възрастна ханъмефенди — друга роднина на жена ми.

— Не настоявайте… Вие искате да виждате край себе си обичните си хора… Но ако те искат да се видят насаме?… Знаете, за влюбените няма нищо по-хубаво от усамотяването у дома…

Усмихвайки се с приятна чистосърдечност, другата жена сподели:

— Да ви призная ли истинската си цел?… Няма по-хубав урок от този, да покажеш на едно току-що сгодило се момиче двама души, които толкова се обичат… Исках Сузан да повярва в щастието, да им подражава…

В гласа, в очите на горката жена се усещаше безпокойство. И нейното сърце бе предусетило, че Сузан няма да бъде щастлива, също като очите ми, придобили тъжното умение и изкусност да издават признаците на моето тайно страдание и огорчение.

Младото момиче не беше доволно от омъжването си. Докато по време на тържеството всички я наблюдаваха, Сузан изглеждаше тъй, сякаш лети от радост. Но когато забележеше, че чуждите погледи са се извърнали към други лица, когато не се съмняваше, че отдалече я гледа нещастен човек, който вече не вярва в нещото, наричано щастие, тя смъкваше от лицето си фалшивата радост, както се смъква маска.

Майка й я извика при нас, за да се сбогуваме, и още веднъж с кратичко слово описа нашето щастие. Накрая приключи с думите:

— Виждаш ли, Сузан?… Не са съгласни да пожертват нито една своя нощ, пренебрегват желанието на възрастната си леля.

Незнайно защо тази най-обикновена случка ме развълнува и вечерта бях принуден да напиша следните редове. Горката простодушна ханъмефенди с цялото си сърце желаеше дъщеря й и зет й да приличат на нас. Представяше си, че нощите ни преминават в близост един до друг сред безметежно щастие. Не знаеше, че от два месеца бях сърдит на Джавидан. Искаше ми се във въображението си да ни види. Трябваше да види как, щом се захлопнеше вратата на колата, в която се качвахме разговаряйки, смеейки се, зарязваме наполовина усмивките си и приказките си, как всеки от нас се свива в своето ъгълче на колата, как после вкъщи безмълвно се оттегляме всеки в своята стая. А когато след седмица, след десет дни или след по-дълго време горката жена ни видеше, отново щеше да установи колко мили думи си разменяме и нямаше да разбере, че това са първите думи, които сме си разменили, след недовършеното при вратата на колата изречение…

Каква тъжна комедия разиграваме с Джавидан… Съпругата ми страда много… Но понеже е твърде горда, не го показва… Задоволяваме се да се преструваме пред околните… Лесно ще се сдобрим, ако има конкретна причина за нашето скарване… Ще й се извиня; повече няма да върша нещата, които не желае… Полека-лека отношенията ни ще се оправят… Но станах непоносимо избухлив, лош човек. Жена ми има право… Как да бъде доволна тя, когато аз не съм доволен от себе си… Да, днес е лесно да се сдобрим… Знам обаче, че утре отново ще се разсърдя… Тогава защо трябва да й подготвям нови страдания?…