Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (57)

XIV

4 август, Бозяка

В долната част на баира се чуваше овчарски кавал. Встрани на пътя от Къркчамлар се мярнаха два женски силуета. С наближаването им ги познах по гласовете — Месуде, малката снаха на вуйчо ми, и Джавидан. Скоро стигнаха до оградата срещу мен и спряха. Овчарят бе дал почивка на кавала си.

Чувах съвсем ясно какво си говорят.

Взряна в далечината, Джавидан каза:

— Започнах да се притеснявам… Защо ли не дойде?

Месуде й отговори:

— Дано не е останал в Измир…

— Невъзможно е досега да остане в Измир… А и преди малко са го видели да разговаря със съседа в задното лозе…

— Нали знае, че ще го чакаме в Къркчамлар?

— Разбира се… Дойката остана да го чака в лозето… Каквото и да е, би ми казал, че ще идва насам… Нещо друго си мисля… Дано не се е почувствал зле…

— Аллах да го пази…

— Ако е така, налага се да съобщим… Мисля да ида до края на лозето.

Под лунната светлина, отразяваща се по отсрещната ограда, гиздавата сянка на жена ми изглеждаше доста изнервена.

Месуде започна да я умолява:

— Вие не се притеснявайте… Трябва да се изпрати някой… Или нека аз да отида.

Джавидан не можеше да вземе решение, продължаваше да се взира в пътя. Най-накрая се съгласи да се върне.

— Понякога Кенан изпада в странни състояния… Нищо не е, но вуйчо му ще се изтормози… Чакат го на трапезата…

Сред сухите листа в лозето нещо изшумоля. Стори ми се, че пропълзя змия. Неволно се отместих.

Наканилите се да се връщат обратно Джавидан и Месуде чуха шума. Загледаха се право към мястото, където се намирах. Обзе ме внезапен страх. А ако ме видят как съм се излегнал сред трънаците в малката суха ровина?… Нямаше да има какво да им отговоря. Затворих очи, сякаш това щеше да ми помогне да избягна опасността, застинах като мъртвец. Овчарят наново беше засвирил с кавала. Беше изминало немалко време, когато се понадигнах, подпирайки се на лакът. Пътят бе абсолютно пуст. Просваше се бял и бляскав под лунната светлина и се губеше в тъмните сенки на градините.

Лежах в този сух ров близо час. Костите ме боляха, краката ми бяха изтръпнали. Изтърсих прахта и бодилите, полепнали по дрехите ми. Размислих се какво ще правя после. Джавидан се притесняваше за мен, вуйчо ми още беше начело на трапезата и заедно с гостите си ме очакваше. Налагаше се във всеки случай да отида там.

Бавно поех към Къркчамлар. Беше най-прекрасната лунна нощ. Вуйчо ми по традиция и това лято даваше угощение за съседите. Подготовката в лозето вървеше от седмица. Тази забава на лунна светлина радваше повече мен, отколкото децата. Бях започнал да обичам Грозденцето тъкмо в една такава нощ на угощение. В сърцето си имах усещането как Ламия казва, че ще успее за тази забава на лунна светлина. Както бе невъзможно тази нощ луната да не изгрее, по същия начин на мен ми се струваше невъзможно тя да не дойде.

Днес рано-рано бях отскочил до Измир. Имах да върша няколко важни неща. Знаех, че Ламия не е пристигнала. Но докато се занимавах с делата си и разговарях с познатите си, в душата си изпитвах скришна радост и си казвах: „Когато се върна, тя на всяка цена ще е пристигнала.“ Нарочно закъснях, сякаш се боях от разочарованието. Като се връщах с кабриолета в Бозяка, слънцето залязваше. На булевард „Кятибоглу“ няколко пъти докоснах по рамото кочияша, казах му: „Карай по-бавно, не бързай.“ На едно място по пътя за Бозяка, откъдето се виждаше морето, съвсем спрях кабриолета. Слънцето бе залязло, аленочервеното се бе съхранило единствено в края на залива. Вятърът утихваше, върху дърветата наоколо се спускаше спокойната скука на вечерта. Съвсем безпричинно надеждата в душата ми угасна. Не наблюдавах повече околността, предоставих умореното си тяло на един от ъглите на кабриолета.

Пред външната врата на лозето видях дойката. Каза, че ме очаквали да похапнем в Къркчамлар, че ме съветвали, без да губя време, да ида там. С тих глас, сякаш се страхувах да не би възрастната жена да се досети какво става в сърцето ми, попитах:

— Гостенката при съседите не е ли пристигнала, дойке?

— Не… Никой не е пристигал…

Свърнах от пътя, без да навлизам в лозето.

Минавайки покрай вратата на Шюкрю бей, интуитивно погледнах в градината. Чичото и лелята на Ламия с кошници в ръце беряха грозде. Като ме видя, Енисе ханъм си пооправи забрадката. А Шюкрю бей се провикна:

— Към Къркчамлар ли, Кенан бей?… Щастлив път… След малко и ние ще дойдем.

Кимнах неопределено с глава и набързо отминах.

Постепенно обаче позабавих крачките си, съжалих, че не се възползвах от удобния случай и не попитах за Ламия. Бях поизвървял доста. Внезапно ми хрумна добър предлог. Развълнувано и бързо се върнах обратно. Шюкрю бей още обикаляше между лозовите чукани. Този път аз се провикнах:

— Бейефенди, ще си направите ли труда за малко?

С кошница в ръка дойде до вратата.

— От ден-два май не сте ходили в Измир… Пристигнаха вестниците от Истанбул… Има новини… Да ви ги оставя.

Протегнах към Шюкрю бей връзката вестници, издули джоба на пардесюто ми. Знаех, че съседът ми се интересува от политическите клюки. Взе вестниците с удоволствие.

— Благодаря, Кенан бей… Хубави новини, а… Но се учудвам как сте прочели тези новини, без да разопаковате вестниците.

Ядосах се малко, но отговорих:

— Изчетох други вестници.

— Нека пък аз да ви дам чепка грозде, Кенан бей… Ще си я хапнете по пътя… В града не става, но тук е прието…

Докато вземах чепката грозде, която съседът протегна към мен, попитах, сякаш ми е хрумнало ненадейно:

— Някакви вести от гостите ви?… Кога пристигат?…

Шюкрю бей отговори:

— Ламия ли? Май са се отказали… Снощи получих писмо… Ах, изтървахте си гроздето…

Объркано се наведох към земята и започнах да събирам разпилялата се чепка.

Шюкрю бей се засмя.

— Какво правите, Кенан бей?… Нека ви дам друга.

Подаде ми друга чепка, тръгнах по тесния сенчест път зад градината така, сякаш че тичах. Като стигнах на главния път, водещ към Къркчамлар, луната изгряваше над отсрещната планина. В живота си не бях виждал тъй тъжна и безнадеждна луна. Повтарях си непрекъснато: „Ламия, ти превърна света в затвор за мен!“ Това простичко, невинно изречение, подобаващо на току-що влюбили се момичета, ми влияеше като равно, жално оплакване на мъртвец.

Вървях като пиян, без да гледам къде стъпвам. Крачките ми се позабавиха с наближаването на Къркчамлар. Като че върху мен се спусна тежък облак. Ръцете ми отмаляха, коленете ми едва издържаха тежестта на тялото ми.

Пред лозето се натъкнах на възрастен лейтенант жандармерист — беше от старите ми познайници. Задържа ме минута-две на приказка. Беше изключително мъчително да проумявам неговите ненужни, банални думи и да му отговарям…

Тази случайна среща пречупи смелостта ми да продължа напред. Нямаше да позволят да остана насаме със себе си. Щеше да се наложи да слушам, да говоря, да се смея. А аз за пръв път в живота си мислех за смъртта. Бях стигнал на мястото, където преди три години през онази прекрасна лунна нощ бях прегърнал Грозденцето. Тукашната порутена кула бе рухнала съвсем, стената, върху която под лунната светлина се бяха отразявали сенките ни, се беше превърнала в купчина камънак.

Седнах в края на издълбаната от пороищата суха ровина оттатък пътя. Преброих наум колко пълнолуния са минали от онази нощ. Душата ми се раздираше от неразбираема болка. „Оттогава са минали точно трийсет и седем пълнолуния… Колко много… Колко много!“ — заоплаквах си се аз. Притварях очи; тези трийсет и седем пълнолуния, все по-бледи и все по-смътни, се подреждаха, като керван, към дълбокия, далечен хоризонт. Луни, разпилели се ту върху чисто бял сняг, ту върху дърветата с изпопадали листа, ту върху гледките от зеленина.

От онази нощ бяха минали трийсет и седем нощи на пълнолуние. А аз все още я виждам, все още виждам русата й, сякаш мокра от лунната светлина коса, красивото й, леко луничаво лице, любовта в замъглените й от сълзите меланхолични зелени очи.

Полага отново главата си върху гърдите ми и почти плачешком казва: „Жалко за мен, нали, Кенан бей!“ Можеш вече да си спокойно, Грозденце. Аз всъщност погубих себе си.

Ровината беше изпълнена с шумата на окапали храсти. Лежах, изпънал тялото си в тази ровина.

В подножието на баира някакъв овчар свиреше на кавал. Не помня в коя изпълнена с песимизъм поетична книга го бях прочел: „Смъртта е горчиво лекарство, лекарство, което на един дъх изпиваме с отвращение, със затворени очи, със смръщено лице, за да забравим, за да не страдаме повече…“ Само в отделни часове на безнадеждност бях признавал правотата на този поет. Умът ми не го побираше как може човек да приема смъртта с одобрението на сърцето си… Промених си мнението, докато лежах в този пълен със суха шума ров. Смъртта не е само средство. Има и някакво удоволствие, някаква наслада да гаснеш, да чезнеш в черната земя.

От време на време ми се искаше да се надигна от мястото, където лежах, да изтърся от себе си ведно със сухите листа тези мрачни, злощастни мисли, да се противопоставя на безнадеждността. Но не можех да се отърва от болезнената притегателност на тази въображаема смърт.

Малко сила ми вдъхна това, че Джавидан и Месуде са пред мен. Закрачих към Къркчамлар. Ала щом съзрях светлинките на фенери и светилници, пъстроцветните силуети на хора, обикалящи под дърветата, щом чух виковете им, безизходицата наново завладя душата ми.

Няма да ида, каквото ще да става. Досещайки се, че вероятно са изпратили някой да ме извика, свърнах по страничните пътища.

 

 

Куче излая, когато влязох през вратата откъм задния път. Малкото момиче хранениче изтича към кьошка с викове: „Бейефенди пристигна!“ Прозорците бяха достатъчно осветени, в лозето имаше достатъчно тревога и шум. Мигом разбрах. Притеснили са се от моето загадъчно изчезване, пратили са вероятно хора да ме търсят. Отправих се право към кьошка и затворих вратата, та да избягна необходимостта да се обяснявам на хората в градината.

Джавидан силно се бе притеснила за мен. Щом влязох, притеснението й се превърна в гняв. Не се постара да прикрие изнервеността си, държеше се с фалшиво и леко презрително равнодушие.

Очакваше, несъмнено, да кажа нещо, да поискам прошка. Да го бях сторил. Аз обаче запазих мълчание с необяснимо упорство. Жена ми не се стърпя. Избягвайки да ме гледа в лицето, каза:

— Разбира се, сега се връщате от Измир.

Отговорих само с „не“.

— Доста благородно поведение спрямо вуйчо ви…

— …

— Не говоря за себе си… Защото започнах да разбирам неразбираемата ви същност…

— …

— Не намирате ли за нужно да кажете нещо?

— Не…

Думата „не“ се беше изплъзнала от устата ми с възможно най-безразличната, студена и агресивна благозвучност. Усещах, че върша нещо лошо, но не можех да се възпра. В душата ми се раждаше безпричинна, глуха ярост, приличаща на омраза.

Джавидан бе побеляла като платно. Все тъй запазваше пренебрежително мълчание и прехапваше устните си.

— За да се обясни вашето поведение, би трябвало да се приеме, че или е станало нещо необичайно със здравето ви, или че ви е сполетяла голяма беда…

— …

— Не отговаряте…

Играех си с малката вазичка върху пианото. Внезапно я хвърлих на пода, строших я. Това инцидент ли беше? Не знам… Но една рухнала на пода при инцидент ваза не се разбива с толкова болезнен звук.

Мисля, че и човек, който злонамерено или при инцидент е убил друг човек, не може да изпита по-голям ужас.

Необичайно развълнувана, Джавидан потрепери цялата. Но успя да се овладее. След като ме изгледа от горе до долу с онова сериозно, пронизващо пренебрежение, влезе във вътрешната стая и затвори вратата.

Бях се вкаменил на мястото, където стоях. До този момент не бях усещал тъй силно безпомощността си, низостта си, падението си. Ведно със собствения си живот съсипвах живота и на друго едно същество.

Що за непроницаема, що за мизерна загадка бях. Не причинявах на онези, които ме обичаха, нищо друго, освен зло.

Преди минута в душата ми цареше диво, безлично примирение. Сега се измъчвах от съчувствие, от разкаяние. Хрумна ми да разкажа живота си на своята съпруга с всичките му злощастия, с цялата му нищета. На няколко пъти стигах до вратата. От светлината на лампата очите ме боляха. Загасих я. Сега през прозореца пък нахлу лунната светлина. Ах, как ме отвращаваше тая лунна светлина.

Спуснах плътно завесите. Опрях ръце в края на пианото. Положих върху тях главата си като дете, заспало в софата. Останах така часове наред.

 

 

Вече не понасях Бозяка. Утре сутрин щях да помоля Джавидан за прошка. Ще говоря за заболяването си. Ще я умолявам незабавно да се върнем в Истанбул. Мирисът на тази земя ще ме убие.