Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (55)

XII

26 юли

На следващия ден решението ни да заминем беше взето. Колко хора ни обичали тук… Особено трудно ми беше да убедя вуйчо. Съжаляваха всички.

Един от съседите ни ме беше поканил вечерта на гости. Не можех да му откажа, понеже бе за последно. Пък и отидох заради част от познатите ми. Отличен повод да се сбогувам с тях.

Там беше и Шюкрю бей — чичото на Ламия. По някое време горкият човек дойде при мен.

— Преди малко научих, че заминавате за Истанбул… Много жалко, доброто ми настроение направо се изпари.

Благодарих му с лека, равнодушна усмивка.

Шюкрю бей продължи:

— Скоро и ние ще си имаме гостенка… Днес получих писмо от Ламия… Пише, че със съпруга си ще идват в Измир и за четири-пет дни ще останат у нас… Леля й пощуря от радост… Обичах горкото момиче като родна дъщеря…

Ако Шюкрю бей не ми беше казал всичко това в най-сумрачния край на верандата, щеше да забележи как пребледнях като мъртвец, непременно щеше да се досети. Дъхът ми спря, ушите ми забучаха. Прииска ми се да се хвърля на земята като дете, прииска ми се да заплача от радост. Ах, как съм обичал Грозденцето!

Ровейки из джобовете си, Шюкрю бей каза:

— Къде съм го сложил писмото? Пратила ми е снимка, на която е заедно със заварената си дъщеря… Да ви я покажа… Колко се е променила Ламия… Станала е същинска млада госпожа.

Сърцето ми биеше, сякаш щеше да се пръсне. Да зърна снимката й в този момент беше като да зърна самата нея. С какво смъртоносно размотаване Шюкрю бей ровеше из джобовете си! Полудявах от нерви, от раздразнение, самоизяждах се.

Писмото така и не се намери. Шюкрю бей каза:

— Няма го в тия джобове… Сигурно съм го оставил в джоба на пардесюто си.

След което заговори за друго.

Ако не беше надеждата, че след няколко дни ще видя Ламия, трудно бих понесъл подобно разочарование!

 

 

Мястото, където бях на гости, бе разположено в ниското: в единия край — некрасива ограда, в другия — мрачната на вид дървена кула на собственика на лозето. Верандата бе потискащо ниска, окаченият на един от клоните фенер беше мътен като мъртво око, хората, настанили се по рогозките, бяха дотолкова простовати и бездуховни, че предизвикваха антипатия и негодувание. Преди малко разговаряха за неприятни, банални неща, смееха се просташки на най-неуместните места. Само че сега…

Никога не ще забравя това порутено място, където получих неочакваната любовна радостна вест. Ще обичам до края на живота си личностите, с които се срещнах тук.

Бях се превърнал в едно по-жизнерадостно същество благодарение и на изпълващата нощта свирня на щурците. Бъбрех неспирно, при това за най-красивите, най-любимите, за най-вдъхващите надежда неща, тъй че гостите останаха възхитени. Недоумяваха що за чудо се случи с тъжния, мълчалив човек, който допреди малко седеше в тъмния край на верандата. В полунощ, когато компанията се разотиде, аз придружих Шюкрю бей до вратата му. Влезе си той, а аз дълго оглеждах градината през ниската ограда. Значи сред тия дървета отново ще видя Грозденцето.

Обикалях по тесния път зад нашето лозе, не исках изобщо да се прибирам. Къде щях да скрия лудешката си радост? Луна нямаше. Небето обаче бе прелестно като света на феите. По някое време си помислих, че Джавидан най-вероятно се притеснява за мен. Тази нощ обичах и жена си. При това с трепетна, болезнена любов… И въпреки всичко не успявах да убедя себе си да вляза вътре. Мушнах ръце в джобовете, засвирих с уста една от старите си мелодии и се заспусках по стръмнината. Сърцето ми се задушаваше от прекалена обич и ласкавост, от състрадание очите ми се наливаха със сълзи. Обиколих ровините в подножието на Къркчамлар. Отидох до брега на рекичката, където преди четири години, за да спаси мен и Нимет, Грозденцето си беше одраскало ръката, от там си удължих пътя до Гробището на геройски загиналите. Спомням си как една вечер я бях довел чак дотук. Към края на тия тъмни и порутени гробища Ламия се беше разплакала със загадъчна боязън. Стискаше ръката ми, сякаш се бранеше от неясна опасност, целувах я по очите, по устните. Все още чувах звука от онези ридания, все още върху устните си усещах горчивия вкус на мокрите от сълзите й целувки.

Колко сладко нещо беше да утешаваш в прегръдките си едно наплашено, безпомощно същество! Бях си тръгнал, запазвайки в сърцето си хилядите страхове, хилядите опасения на това злощастно, беззащитно същество. Кой знае още колко пъти Ламия беше плакала като през онази вечер. Защо толкова време сърцето ми беше мълчало? Защо бях захвърлил любовта си, щастието си и бях си тръгнал?

Тук се обърнах и промених посоката си, поех към Къркчамлар, изкатервайки изпълненото с хиляди препятствия нанагорнище. От детството си насам бях виждал Къркчамлар сред хиляди видове светлина и въздух. Но все си представях гледката от онази дъждовна вечер на раздялата. Дъждът произвеждаше тъжни звуци по високите върхове на боровете, пожълтелите им иглички изпълваха земята като море.

Сърцето ми не понасяше да идвам по тези места нощем, особено като нямаше и луна.

Значи след няколко дни тук отново ще видя Ламия, русите й коси, изглеждащи съвсем изсветлени на лунната светлина… Отново ме завладяват фантазиите… Знам, тази надежда умря завинаги… Тъй да бъде… И на това съм съгласен… Достатъчно ми е веднъж да я зърна…