Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (54)

XI

24 юли

Много съм благодарен, спасявам се… До два дни заминаваме. Тази вечер с Джавидан се връщахме от кьошка на Мюнир бей, тя се взираше унесено в далечината. Забелязах, че мълчанието ни се проточи.

— Колко красиво, нали? — казах аз.

Съпругата ми, без да променя състоянието си, процеди:

— Да, само че все едно и също.

— Ти като че си почнала да се притесняваш, Джавидан?

— …

— Не си весела…

— Благодаря, че го забеляза…

Това си беше най-откровено недоволство. Горката, доста я пренебрегвах. Сконфузено и натъжено изрекох:

— Доста отдавна нервите ми не са наред, Джавидан. Безспорно е нещо преходно… След известно време ще се оправи. Отново ще стана предишният весел, жизнен човек. Виновен съм пред теб… Какво да правя? Болестно състояние… Ти си започнала да се притесняваш, но няма нищо по-лесно от това до ден-два да се върнем в Истанбул…

Джавидан ме гледаше изненадано. А аз продължавах:

— Ако искаш да знаеш истината, и на мен вече ми омръзна тук… Нощта, денят, луната и слънцето са вечно едни и същи… Ако кажеш, до ден-два се връщаме в Истанбул…

Джавидан бе доволна, но се опитваше да не го забележа.

— Добре, а произведението ти?

— От няколко дни работя усилено… Произведението ми взе да напредва бързо… Но и ти ще се съгласиш, че му липсва душа… Няма стойност, каквато се чака от мен… Напразно, изкуство не се получава, когато си болен… Ще поизчакаме още малко.

Жена ми намери за достатъчно моето обяснение, повече нищо не каза. На връщане към лозето и двамата бяхме доста радостни… След ден-два се отърваваме от тоя ад…