Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (52)

IX

12 юли, Бозяка

От вчера в живота ми настъпи промяна. Имахме гост от Истанбул.

Четях вестник предишната вечер, след като се бяхме нахранили. Джавидан влезе в стаята с плик в ръка.

— Пристигна писмо от Измир… Не можеш да предположиш от кого е. От Намък Бехчет бей… Преди два дни пристигнал по някаква работа в Измир… Пише, че утре заран щял да ни посети…

Оставяйки вестника, казах:

— О, прекрасно. Ще го задържим, естествено, за две вечери… На Намък бей трябва да се покаже Бозяка…

Усетих някакво колебание у Джавидан.

— Как така?… Няма ли да ни обезпокои?

— Че защо да ни обезпокои?… Намък да не ни е чужд?

— Да, но тук живеем по малко по-различен начин…

— Няма никакво значение… Ти, по-специално, ще се поразвлечеш… Тия дни съм малко неспокоен… Няма нужда да се обяснява… Забелязала си… Често те оставям сама… Във всеки случай това посещение е по вкуса ти.

И отново бях взел вестника. Усещах как, неповярвала много-много на думите ми, Джавидан ми хвърля погледи от време на време.

Намък Бехчет бе от далечните роднини на съпругата ми. Беше известен фотограф любител. По тази причина бе получил прекрасно образование по химия в Европа, беше навлязъл в средите на информираните и тачени хора.

В Европа понякога се срещахме. Често се отбиваше и у нас в Истанбул.

Този младеж преди мен е имал желанието да се ожени за Джавидан. Ала не се е осъществило… Тъстът ми ли не се съгласил, Джавидан ли му е отказала — не съм много наясно по въпроса. Тоя Намък Бехчет, няма спор, си падаше по Джавидан…

Напоследък страданията на горкия човек бяха почнали да се подновяват. Не закъснях да го разбера, тъй като беше малко наивен младеж. Нямаше човек да не го знае…

Да се опасявам от Намък Бехчет би било унижение за самия мен, а за съпругата ми оскърбление. Тъй че изобщо не се засягах, дори от време на време се шегувах с Джавидан, наричайки го „твоя бивш любим“. Веднъж пак нещо го бяхме споменали. През смях казах на Джавидан:

— Бракосъчетанието ви щеше да е доста приятно… Кой знае колко пози щеше да ти изщрака на сватбата?

Неочаквано Джавидан се нервира:

— Моля те, Кенан… Не повтаряй повече тази шега.

А аз, продължавайки да се смея, попитах:

— Защо?… Какво лошо има?

Умната Джавидан, правейки се, че не схваща смисъла на въпроса ми, обясни:

— Може ли да не ме поставяш в смешната ситуация да си ме представяш като фотомодел?

От този момент нататък никога не повторих шегата си.

Ден след писмото в Бозяка пристигна и самият Намък Бехчет. Надълго и нашироко ми обясни причините за внезапното си пътуване до Измир, след което каза равнодушно:

— Я, рекох си, да посетя и вас, щом така и така съм дошъл.

Думите му не оставиха никакво съмнение у мен. Намък беше пристигнал заради Джавидан. Отговорих му усмихнато:

— Протестирам заради Джавидан, Намък бей… Редно е задължението ви да посетите Джавидан да е доста по-важно от всичките ви останали задължения…

Намък се смая; изчерви се, пребледня. Засмя се отривисто.

— Несъмнено… Несъмнено… Разбира се… Това исках да кажа — запелтечи той.

А аз, господарски и язвително, продължих:

— Има само един начин да поправите това… Да ни погостувате за седмица…

Намък отвори широко очи, не можейки да повярва на щастието си.

— Невъзможно… Толкова съм зает, че…

Аз — както котката си играе с мишката — внезапно промених поведението си.

— Колко жалко, ала какво да се прави… Щом сте толкова ангажиран…

Думите ми предизвикаха ужас у Намък бей, настръхна целият. И опитвайки се да прикрие объркването си, добави:

— Не… Всъщност не е толкова важно… Пък и тук е тъй красиво… Да поживееш няколко дни сред тази природа…

— В такъв случай седмица… И никакви пазарлъци.

Нашият гост се уплаши да не изрека нещо, което отново би скършило надеждата му, и прие с тревожно задоволство…

Джавидан развеждаше госта ни из околността. Той не спираше да прави снимки.

Рядко ги съпровождах. Наивник, сигурно си въобразяваше, че ревнувам Джавидан… Бях ли способен изобщо на подобно падение?

Впрочем, ако трябва да си призная истината, аз съм благодарен на Намък Бехчет бей. Дълго време бях прекарал единствено с Джавидан. Затруднявах се да укривам от жена си своята хронична печал, своите драгоценни мечтания. Тези дни изпитвах огромна, неудържима необходимост да се излежавам под леките сенки на тази веранда, с часове да седя като вцепенен… Бях принуден да играя комедията на мъчителния разговор със съпругата си. Аллах да го благослови Намък Бехчет бей… А освободя ли се и от останалата без душа Бозяка…