Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (51)

VIII

8 юли, Бозяка

До днес Шеми Деде не ми беше разказал за нещастието си. И аз, естествено, не го бях попитал нищо. Не би било редно да подновявам болката на възрастния си приятел.

Тази вечер седяхме в подножието на един от баирите, спускащи се към Арапдере. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. Внезапно Шеми Деде каза:

— Сигурно са ти казали, детето ми, за сполетялото ме нещастие?

— Да… Много съжалявам.

Дадох му този отговор, отбягвайки да го погледна в лицето.

— И ти ли съжаляваш? Единственият, който не съжалява за тая работа, съм аз.

Възрастният ми приятел се смееше. При това с доволния смях на хората със спокойни сърца и мисли…

Изненадано повдигнах очи към лицето му. Този Шеми Деде — колко горд и владеещ чувствата си човек е. И сякаш прозрял по погледа ми какво мисля, той продължи:

— Аз, детето ми, в началото се каех, че съм си взел тази жена… Ако бях споделил с другите, щяха да ме изкарат луд… Ти може би разбираш… Имах си аз въображаема и предана любима, която нито за ден от живота ми не беше ме изоставила сам… Нощем обикаляше мълком из пустата ми кула. Щом забродех из безлюдните ниви, тя закрачваше редом с мен… щом засвирех на ней, щом поразлистех стиховете на Хафъз и Фузули^[1], кротваше със сведена глава насреща ми и сълзи потичаха от очите й, чийто цвят не знаех. Когато в дома ми пристигна чуждата жена, въображаемата моя любима ми се разсърди. Тъгувах, казвайки си: „Ще умра, без да успея да я зърна при последния си дъх.“

Един ден чуждата жена ме изостави и си тръгна… Лъжа ще е, ако кажа, че през първите дни не се чувствах самотен… Но имаше признаци, че моята същинска любима ще се сдобри с мен… И лека-полека, когато през тъмните и безлюдни нощи обикалях около кулата, свирех на ней или четях Фузули, започнах да я чувам как плаче…

С необясним страх в душата погледнах в лицето възрастния си приятел. Той пак се усмихваше със спокойната усмивка на дете, подхващайки приказка за друго:

— Аз, детето ми, подир дълги размисли стигнах до следния извод по въпроса за злополуката и съдбата… Съществуват безумци, които смятат, че за нещастията по света е отговорна природата, които търсят вината във вселенския ред… Природата дарява с различни таланти всяка душа, всекиму предначертава различен път… Ако всеки върви по своя път, всеки ще бъде щастлив, детето ми… Тъй изглежда светът… Дълъг керван от хора, поели по своите различни пътища, които изобщо не се обиждат, дори не се наскърбяват едни други… Цялата вина е в нас… Отклоняваме се от предначертаните пътища във вечността… От тук се пораждат нещастията. Доказателство ли искаш? Погледни небето… Погледни звездите… Има ли друга причина, на която би могъл да се позовеш за този прекрасен ред? Ако и те като хората току вземат и напуснат начертаните от природата пътища, само си представи хаоса във вселената… Небесата се срутват… Млечният път изтича над главите ни и изчезва… Сезоните се провалят…

Сочейки с треперещите си пръсти изникналите тук-там върху постепенно почерняващия вечерен небосклон звезди, Шеми Деде продължаваше; разсъждаваше за различни, тъмни, загадъчни неща. Разделихме се, когато наоколо се бе стъмнило окончателно. Връщайки се бавно към лозето, се размислих: „В обърканите и непонятни думи на този възрастен отшелник като че има частица истина… Любовта, отнела целия покой и неизменчивост на душата ми, любовта, представяща ми като тъжни и безцветни моите любими места, представлява по-дълбока и по-универсална форма на страданието… Бях дете на лозята със самотна и тъжна душа, животът ми безспорно премина в сянка и лишения. Бях същество, което не беше доволно от нищо. Тук обаче щях да подсигуря на душата си покой и устойчивост и това в някаква степен можеше да се смята за щастие.

Беше ме завладяло очарованието на един различен живот, на една различна среда. Няколко години си мислех, че съм друг човек. Съмнявах се, че съм обичан, че съм щастлив, ала природата налага своята власт. Започна зазоряването на тази опияняваща нощ. Пред очите ми угаснаха полилеите на онзи свят. Възможно е любовта ми, тляла като потаен огън и разгоряла се днес, да е тъкмо тази по-дълбока и универсална форма на страданието…“

Бях се озовал под старата смокиня, провесила клоните си с широки листа през оградата на лозето към прахоляка на пътя. На това място Грозденцето ме беше чакало веднъж. Пристигнало бе от Измир и ми носеше поздрави от Нимет ханъм. Първият ни дълъг разговор се състоя тъкмо тук. От време на време го хващаше срам от мен, току придърпваше широките листа, за да прикрие с тях лицето си. Щях да бъда щастлив с това дете. Жалко!…